Цялата кавалкада мексикански — ездачи зае места близо до трибуната. Дон Педро и жокеите му слязоха от конете. Петнайсетина млади мексикански индианци веднага се заеха с конете, а жокеите наобиколиха фермера и внимателно слушаха неговите последни инструкции преди състезанието.
— Дявол да го вземе, това са може би най-хубавите коне, които съм виждал през живота си — измърмори боцманът. — Нещо ми се струва, че акциите на нашия Томек започват да спадат?
— Не трябва дори през ум да ви минава такова нещо — скара му се недоволна Сали. — Вярно е, че Вятър на чичо не изглежда така огнена, но пък смелият Томи сигурно ще бъде по-добър жокей от тия мексикански… слабаци.
— Да не губим надежда! Колко хубаво ще бъде, ако след вчерашния голям успех на господин Новицки днес пък Томек грабне победата — намеси се госпожа Алан. — Но не трябва да го обвиняваме, ако изгуби, като се има пред вид силната конкуренция. Дон Педро има наистина великолепни коне. Колко жалки изглеждат при тях индианските мустанги!
Забележката на госпожа Алан беше много правилна. Няколко индиански коневъди бяха записали конете си за състезанието, но в сравнение с конете на Дон Педро техните изглеждаха много жалки.
— Ето ги, ето ги нашите! — извика Сали, като пляскаше с ръце.
В тоя момент на плаца излязоха няколко ездачи начело с шерифа. Кобилата Вятър, водена от двама индианци, неспокойно остреше хубавите си уши и вървеше нервно. Шерифът изпрати своята група ездачи близо до трибуната.
Сали онемя при вида на Томек. Високото за своята възраст добре сложено момче изглеждаше прекрасно с индианските дрехи — жълтите, меки кожени панталони, украсени с ресни по шевовете, прилягаха плътно на неговите дълги крака. На бедрата си имаше колан с навайски шевици, зад който беше мушнат ловджийски нож с черна дръжка от еленов рог. Късият кожен и свободно отворен отпред елек беше също украсен. На врата си имаше вързана червена навайска кърпа и огърлица от нокти на мечка, а челото му красеше широка пъстра препаска, на която отзад на главата бяха прикрепени пет великолепни пера. Стройни мокасини, украсени с бодли от опосум, допълваха цялото облекло. От времето, когато беше в Африка, кожата на Томек беше станала тъмнокафява от тропическото слънце и затова повечето зрители от трибуната го взеха за млад индианец. Кичурът светла коса, който се виждаше под широката препаска, отдалече приличаше на сноп птичи пера, употребявани често от индианците за украса на главата.
Когато Сали дойде на себе си от първите впечатления, тя извика:
— Мамо, ела по-скоро да отидем при Томи. Трябва непременно да му кажа нещо, преди да е започнало състезанието.
Боцманът също я подкрепи енергично:
— Да вървим, да вървим, мила госпожо! Наш дълг е да дадем кураж на момчето в тоя решителен момент. Нищо не въодушевява толкова мъжете, колкото видът на красиви жени.
Сали записка от радост при думите на боцмана, а госпожа Алан беше вече започнала да слиза от трибуната. Тя много искаше Томек да победи не заради голямата парична награда, която можеше да спечели нейният девер, а защото, откак Томек спаси Сали, която беше се загубила в австралийската джунгла, това храбро момче много й легна на сърцето.
След малко приятелите заобиколиха Томек, като му честитяха ефектните дрехи и прекрасния войнствен вид. Томек слушаше похвалите, но същевременно хвърляше поглед към групата мексикански ездачи. Дон Педро веднага забеляза пристигането на шерифа Алан. Със злобна усмивка той показваше бялата кобила на своите жокеи и наведен над тях, ако се съдеше по жестовете му, им даваше някакви важни указания.
Като видя жестикулациите на мексиканеца, Томек почувствува особено неприязнено чувство към него. И сега повече от всеки друг път искрено пожела да победи. Сали сякаш отгатна какво става в душата на нейния приятел.
— Томи, наведи се малко към мене — му прошепна тя, като се повдигна на пръсти, а когато ухото на Томек докосна нейната уста, тя добави: — През време на състезанието непрекъснато ще стискам палци, за да ти върви. Как мислиш, това ще ти помогне ли поне малко?
— Непременно ще ми помогне, мила Сали — отговори Томек и за най-голяма радост на своята малка приятелка стисна дребната й ръка.
Изведнъж Томек забеляза Червения орел, който му правеше някакви тайнствени знаци. Извини се на приятелите си и отиде при навая. Той, след като се увери, че никой не ги слуша, му прошепна:
— Вождовете на нашето племе ме изпратиха при моя бял брат с известно поръчение.
— Кои вождове те изпратиха? — попита го Томек.
— Счупената томахавка и Хитрата лисица. Моят брат не ги е забелязал, защото стоят от другата страна на плаца, между нашите.
— А какво поръчение ми носи Червения орел?
— Ще повторя точно думите на вожда Хитрата лисица. Преди малко ме повика при себе си и ми каза: „Нека Червения орел намери Малкия вожд и му каже, че фактически в състезанието ще участвува само един кон на дон Педро. Останалите имат за задача да блокират по-опасните състезатели.“
— О, по дяволите! Тая новина е наистина много неприятна — разтревожи се Томек.
— Нека моят брат слуша внимателно по-нататък — прекъсна го Червения орел. — Хитрата лисица съветва Малкия вожд през първите пет мили да не се отделя от групата на индианските ездачи, които участвуват в състезанието.
— Добре, а какво трябва да правя след това? — бързо попита Томек. — Нима хората на дон Педро ще променят тактиката си?
— Когато моят бял брат види голямото знаме, което се развява на завоя, сам ще разбере защо Хитрата лисица го кара да бъде в групата на индианците.
— Ще направя така, както ме съветва Хитрата лисица, но не разбирам нищо от всичко това.
— Вождът Хитрата лисица добре съветва — горещо го уверяваше Червения орел.
— Благодаря за предупреждението и приятелския съвет — отговори Томек. — А сега трябва да отида при моя бегач, защото конете вече се готвят за старт.
Разтревожен от думите на Червения орел, Томек изтича бързо при приятелите си.
— Какъв заговор правиш с тоя млад индианец? — посрещна го шеговито боцманът. — Вече е време да се качваш на коня си.
Сали беше твърде наблюдателна, за да не забележи тревогата, изписана върху лицето на приятеля й.
— Томи, Червения орел сигурно ти е Казал нещо тревожно — прошепна му тя.
— Права си отвърна Томек тихо. — Моля те, стискай здраво палци.
— Ще стискам, Томек, ще стискам!
— Хайде, момчето ми, време ти е вече — извика шерифът. — Конете отиват на старта.
Всички подред изпратиха сърдечно Томек.
Без много да се бави, момчето яхна кобилата. Двама индианци я заведоха на старта, като я държаха за поводите под муцуната. Когато бяха само на няколко метра от бялата линия, индианецът, който вървеше от дясната страна, се обади:
— Моят бял брат знае, че съм отгледал тая кобила още от малко жребче. Тя е обяздена по индиански. Не може да понася удари от камшик, нито пък шпори. Когато моят бял брат пожелае да накара кобилата да направи по-голямо усилие, нека докосне с ръка врата й и да извика на индиански „Нил’ши“, което на езика на белите означава „вятър“. При такова обръщение Нил’ши става истински степен вятър.
— Благодаря ти, ще помня. Но аз никога не бих могъл да ударя с камшик или шпори такъв благороден кон — отвърна момчето.
След малко Томек беше вече сред състезателите, които се подредиха по бялата линия. Нил’ши играеше неспокойно на задните си крака и тръскаше хубавата си бяла глава.
Някои момчета в семейството си или сред приятели се представят за големи юнаци и се преструват на весели и доволни, но когато попаднат в чужда или неприязнено настроена към тях среда, веднага стават безпомощни и страхливи. Томек не беше от тоя тип момчета. Още от най-ранна възраст той трябваше да се справя с най-различни обстоятелства. Затова беше придобил бърза ориентация и съобразителност, които толкова често липсват на младежите. И сега, едва се бе разделил със своите приятели, и започна да разглежда състезателите около себе си. Вождът Хитрата лисица го съветваше в началото на надбягването
