Младите ловци се спогледаха със светнали очи. Случайният лов на опасната гризли не беше малък ловен подвиг. Собственоръчното убиване на мечка им даваше право да носят огърлици, направени от нейните зъби и нокти. Такава огърлица беше видимо доказателство за мъжеството на боеца. Червения орел се овладя пръв.
— Хоуг! Моят бял брат трябва да е спечелил благоволението на великия Маниту — обади се той. — Главата ти ще красят пера от мощна птица. Орелът ни изпрати мечката, за да си отмъсти, че го хванахме в клопка. Голям вълшебник е тоя орел! Трябва веднага да купим неговото мълчание. Помогни ми да отрежа вкусно парче месо от убитата мечка.
Томек не можа да разбере за какво му говори наваят, но му помогна да отреже парче месо от лапата ма мечката. След това индианецът пъхна в клюна на орела месото, от което течеше прясна кръв. И чак сега той обясни на Томек защо е направил така — индианците вярвали, че като нахранят орела с вкусно месо, те купуват неговото мълчание. Умилостивеният по тоя начин дух на птицата няма да каже на другите орли как са му отнели живота и това ще даде възможност хищниците да бъдат хващани непредупредени.
Убиването на мечката принуди момчетата да останат в планината по-дълго. Останалата част от деня те прекараха в упорит труд — оскубаха перата на орела, а после одраха кожата на убитото животно. Наистина кожата на мечката нямаше голяма стойност за търговците, но за момчетата тя беше ценен трофей. Те отрязаха лапите, които се смятаха за особено вкусни, и решиха да извадят ноктите от тях, след като се върнат в ранчото.
Същата вечер Томек за пръв път в живота си яде печено от мечка, и то убита от него гризли.
На другия ден късно сутринта те намериха конете си в долината и без премеждия се завърнаха в къщи.
IX
Родео
Сали скачаше от радост, когато два дни преди родеото Томек й съобщи, че ще участвува в конните надбягвания на десет мили, облечен в оригинална индианска носия. Боцманът, шерифът и госпожа Алан се усмихваха на тая негова идея, но темпераментната Сали не допусна да му повлияят да промени решението си. Госпожа Алан и шерифът виждаха в това проява на младежка фантазия, а само неговите доверени лица, Сали и боцманът, знаеха, че Томек има право да носи индиански дрехи.
Трябва да изясним, че наскоро след завръщането си от лова за орли Томек отново беше поканен от младия навай в резервата. Тогава именно Дългите очи свика съвета, за да приготвят всички заедно, по индиански обичай, украсата от орлови пера за главата на Томек. А това съвсем не беше лесно.
Най-известната, типична украса за главата на бойците се приготвяше по следния начин. Най-напред се правеше шапка от мека еленова кожа и към нея се прикрепяха перата. Пришиваха също и дълго парче еленова кожа, ако беше нужно шапката да бъде с опашка. Понякога боецът имал толкова отличия, че носел две такива опашки. След приготвянето на „шапката“ на боеца връчвали перо, а той трябвало да разкаже за какво му го дават. В зависимост от броя на получените отличия често пъти опашката от пера наброявала четиридесет, и дори петдесет дера, затова направата на „шапката“ с пера траела доста дълго, дори няколко седмици. Препаската на челото била покрита с кожа от невестулка и обшита с маниста. Индианците вярвали, че качествата на това хитро и зорко животно, което се изплъзва ловко от ръцете на ловците, се прехвърлят върху боеца чрез украсата на главата му.
Всяко перо, което украсява главата, е знак, че носителят е убил противник или извършил някакъв изключителен подвиг. Ако боецът сдобиел скалп на враг, тогава към перата се привързвал сноп конски косми.
Само в изключителни случаи на боеца се давала привилегията да носи рога от бизон, прикрепени към украсата на главата. Те били специален символ на сила и власт.
На Томек направиха украса за глава тю обичая на племето омах и на другите индианци от равнините, известна под името гарван28, а наричана от белите денс бъсъл29.
Това беше препаска от еленова кожа, която придържаше сноп пера отзад на главата. Тая украса имаха право да носят заслужили бойци, от които формираха специално подбрани отреди или племенната полиция.
През време на тържеството вождът Дългите очи заяви на Томек, че съветът на старейшините го е избрал за почетен член на племето мескалеро. Същевременно за спомен на тоя факт му подари оригинално индианско облекло. То се състоеше от елек и панталони от еленова кожа, богато украсена с ресни и маниста, мокасини, украсени с бодли от опосум, тъкан колан и популярната в Далечния запад кърпа за врат в ярки цветове.
Освен тия почетни отличия новият член на племето получи истинско индианско име Малкия вожд. Томек, горд от тия отличия, реши да се покаже за пръв път с живописните дрехи на състезанията на родео. Те щяха да се състоят след няколко дни в Дъглас — градче, разположено в Аризона, на границата с Мексико.
Ранчото на Алан беше отдалечено от Дъглас на около шестдесет километра по права линия. Шерифът не искаше да преуморява кобилата преди състезанията и затова реши да отиде в Дъглас заедно с гостите си три дни по-рано.
На тези ежегодни конни състезания на ковбоите се събираха фермери от Аризона, Ново Мексико, Тексас и Мексико. За запалените коневъдци най-интересно беше конното надбягване на десет мили, чийто победител получаваше награда десет хиляди долара. Тоя път щяха да участвуват коне на повече от двадесет фермери, сред които беше и мексиканецът от испански произход дон Педро. Той имаше голяма ферма за състезателни коне и огромно имение в Мексико, разположено близо до границата. Дон Педро участвуваше в състезанията само тогава, когато имаше голям шанс да победи.
Шерифът беше също запален любител на коне. Но когато узна, че в тазгодишните надбягвания ще участвува опитният мексикански коневъд, настроението му се понижи. Дон Педро не можеше да бъде подценяван. Затова се питаше дали постъпи правилно, като избра младия Томек за жокей на своя кон. Ездачите на мексиканеца се набираха преди всичко между индианците, които притежаваха изключителен талант да управляват ездитни коне. Шерифът беше напълно уверен, че Томек в никакъв случай не може да се сравнява с тях, но като виждаше с какъв жар момчето се готви за състезанието, не искаше да промени решението си. А фактът, че почти от първата минута Томек спечели доверието на нервната кобила, успокояваше шерифа.
Малкият керван пристигна в Дъглас един ден преди започване на състезанията. За Сали и майка й шерифът беше ангажирал стая в хана, в който обикновено отсядаше, когато имаше работа в тоя град, но за себе си реши да не се отделя от конете. По обичая на всички коневъди, които участвуват в състезанието, той се разположи на лагер близо да града. Прислугата на шерифа опъна палатки в триъгълника, затворен от дълга, покрита с брезент кола и голяма бричка на високи колелета. Естествено Томек и боцманът придружаваха шерифа, за да се грижат за безопасността на ездитния кон. Неведнъж се беше случвало да крадат коне, записани за състезанието! Но това не винаги беше работа на конекрадци. Някои коневъди в желанието си да увеличат шансовете за победа на своите фаворити организираха банди за отвличане на коне, които претендираха за палмата на първенството.
Освен двамата приятели и Червения орел, взет по молба на Томек, шерифа придружаваха четирима ковбои и петима индианци. За коня бяха направили малък корал между палатките, та по такъв начин да се предпазят от всякакъв вид изненади.
Дойде първият ден на родеото. Госпожа Алан, Сали, шерифът, боцманът, Томек и Червения орел се отправиха с бричката към Големия плац до самото градче, където щяха да започнат състезанията. Пременена и пъстра тълпа зрители прииждаше от всички страни. Богатите собственици на ранчи пътуваха с лъскави коли. Жените, които бяха вътре, шумяха с дантелите на раклите си и с малки чадърчета пазеха лицата си от слънцето. До пременените жени седяха фермери с гордо и надменно изражение на лицето. Дрехите и сомбрерата на мъжете бяха богато украсени със сребро и ресни, а бедрата им опасваха колани с пъхнати в тях револвери, чиито дръжки бяха украсени със седеф и сребро. Конете им ги караха негри или индианци. По-бедните фермери отиваха на състезанията с обикновени брички или с коли, покрити с брезент; ковбоите и индианците пътуваха на коне. Глъчката от весели гласове, плющенето на камшиците и
