да издават пред белите своите церемонии и обреди. А сега му се откриваше такъв щастлив случай да види една от техните тайни.
Когато нощта настъпи, индианецът седна край мъждукащия огън, а Томек срещу него. Червенокожият извади от своя вързоп торбичка, напълнена със суха трева. От време на време той изсипваше от нея върху нажежените въглени. Над огъня започнаха да се извиват сивкави облачета от благоуханен дим, който напомняше миризмата на тамян. Индианецът се навеждаше над огъня, за да напои тялото си със сладникавия дим. Скоро Томек усети леко замайване на главата. Като през сън до съзнанието му достигаха думите на песента, която индианецът пееше.
— „Велики Маниту! Изостри погледа ми, за да видя всемогъщия орел. Удвои силите ми, за да му нанеса светкавичен смъртоносен удар. Нека свещеният дим от изгорената трева да очисти тялото ми от човешката миризма, която предупреждава дивеча за приближаването на ловеца. О, прекрасен, Всезнаещ и умен орльо! Прости ми, че трябва да те убия. Твоите пера ми трябват за един храбър младеж. Твоят дух ще се радва, като види перата си на главата на благородния приятел, който е храбър като мечката гризли и хитър като змията. Твоите пера ще красят именно него.“
Цяла нощ индианецът си тананикаше нещо. Ту молеше великия дух Маниту за помощ, ту се обръщаше към орела с молба да му прости смъртоносния удар, който ще му отнеме живота. Томек се вслушваше в монотонната песен. Някъде откъм долината долетя далечно виене на койот. Индианецът отново започна песента на орела…
На Томек му се стори, че едва-що беше затворил очи, когато някой го раздруса по рамото. Учуден, той видя, че тъмнината на нощта беше изчезнала заедно с благоуханния дим. До него стоеше Червения орел.
— Време е вече — каза му той.
Томек разтърка очи и скочи на крака. Индианецът взе от земята вързопчето си, а Томек провери внимателно спусъка на пушката си. С приготвено за стрелба оръжие той охотно тръгна след Червения орел, който не взе своето, за да покаже, че няма намерение да го използува при лова.
Скоро двамата ловци се озоваха на терасата при изкопаната дупка-клопка. Червения орел разви вързопа си. Той извади от него парче суров говежди чер дроб, сложи го на скелето, което маскираше дупката, после извади и кожа от койот. С изключителна сръчност заби в земята колчета и сложи кожата така, че като се гледа отгоре, да прилича на жив койот, който яде плячката си.
Томек разглеждаше с голям интерес всичко, което индианецът правеше. Но най-много се изуми, когато той извади от вързопа човешки череп.
— Какво ще правиш ти, дявол да го вземе! Защо не оставиш на мира човешките останки! — възмути се Томек.
— Това е черепът на голям боец. Той ще ни направи невидими за орела, както е невидим за нас духът на боеца, който е на лов в Страната на вечния лов — обясни му сериозно Червения орел. — А сега да се скрием по-бързо в дупката, защото орлите могат да долетят всеки миг.
Влязоха в дупката и старателно замаскираха отвора, като оставиха малки пролуки, за да наблюдават през тях небето. През една от тях индианецът извади дълъг клон, който щеше да му служи за прогонване на другите неканени крилати гости. Сега вече не им оставаше нищо друго, освен да чакат долитането на орлите.
Червенокожият ловец няколко пъти изпъди с клона птиците, примамени от стръвта. И тъкмо щеше да разклати отново клона, когато изведнъж чу грачене, което напомняше граченето на ястреб. Птиците, които се виеха над стръвта, избягаха уплашени.
— Орел — прошепна индианецът.
Като погледнаха през отворите, те видяха великолепна птица, която се виеше над тях.
— Видя стръвта и вероятно иска да уплаши нашия койот — прошепна Томек.
— Моят бял брат правилно забеляза — потвърди индианецът. — Орелът видя примамката. А сега трябва внимателно да го наблюдаваме. Когато кацне върху скелята, ще се опитам да го хвана за краката и ако успея, ловът ни ще свърши благополучно.
— Не зная дали ще се реша на това — измънка Томек. — Но сега много лесно мога да застрелям орела…
— Застреляната птица може да падне в някоя скална пукнатина. Ей сега ще се снабдим с нужните пера.
Но орелът въпреки казаното не се решаваше да грабне лесната плячка. Той се спусна по-ниско и започна да прави все по-малки кръгове, като грачеше, което най-сетне направи впечатление на индианеца.
— Той се страхува от нещо — прошепна на Томек. — Това е лош знак.
— В околността сигурно няма страшни зверове за него — отговори Томек полугласно.
— Да не би да се е заблудил нещо…
В тоя момент огромният хищник сви широките си криле и като пусната с лък переста стрела започна да се спуща надолу. Щом докосна скелята — индианецът светкавично протегна ръце, хвана го за краката, смъкна го в дупката и като го повали на земята, строши гръбнака му с крак.
Всичко стана толкова бързо, че докато Томек се опомни, всичко беше вече свършено. Победеният орел запляска с криле, сви конвулсивно ноктите си, които бяха нанасяли смъртоносни удари на много животни, и застина.
Томек искаше колкото е възможно по-скоро да разгледа голямата хищна птица, затова махна скелята, която покриваше дупката, и погледна към терасата. Сега чак разбра защо орелът толкова дълго беше се въртял около стръвта и не се решаваше да я грабне. На двайсетина метра от клопката стоеше голяма тъмнокафява мечка. С издигната нагоре глава, тя душеше непознатата миризма. Когато видя главата на момчето, която се показа от дупката, глухо заръмжа.
— Мечка! — извика Томек възбуден.
Бдителният червенокож ловец веднага остави своята ценна плячка. Надникна бързо от дупката и само един поглед бе достатъчен, за да прецени положението.
— Гризли! Млада гризли! Привличай вниманието й, а аз ще се опитам да отида зад нея. Стреляй с пушката право в сърцето, но дръпни спусъка чак когато се изправи на задните си крака.
Индианецът каза това на един дъх, после излезе от дупката със здраво кожено ласо в ръце. Томек също не губеше време в излишни разсъждения. Знаеше, че сивата мечка, наричана от всички „гризли“, е най- страшният хищен звяр в Северна Америка. С един скок той излезе от дупката с пушка в ръка и със силно разтуптяно сърце застана срещу мечката.
За да отвлече вниманието й от индианеца, който се опитваше в широка дъга да я заобиколи отзад, Томек извика силно. Мечката веднага протегна към него своята голяма рунтава глава. Тя изръмжа сърдито и тромаво тръгна към Томек, като все повече ускоряваше хода си. Момчето вече усети острата миризма на дивия звяр.
То държеше пушката си, приготвена за стрелба, но знаеше, че при такива положения не бива да се постъпва прибързано. Раздразнената, а още по-лошо, ранената гризли, изпада в страшна ярост и тогава горко на тоя, който се е оказал недостатъчно предпазлив.
Само пет метра деляха Томек от животното. Гризли ускори крачката си, за да стигне колкото се може по-бързо до това чудато за нея същество, когато изведнъж ласото изсвистя във въздуха. Кожената примка падна върху рунтавия врат, стисна го силно и дръпна мечката. Гризли изрева страшно, изправи се на задните си крака, а с предните се опитваше да махне проклетата примка.
Удивен от смелостта и хитростта на индианеца, Томек веднага използува удобния случай да стреля. Той вдигна пушката и насочи цевта й срещу гърдите на мечката. Прицели се с око на опитен стрелец в мястото, където щеше да стреля, и спокойно натисна спусъка. Ехото от първия изстрел още не беше минало, когато Томек натисна спусъка втори път.
Огромната мечка се олюля. Погледна противника със силно кръвясалите си очи и изведнъж едно силно дръпване на аркана я повали на земята. Мечката се строполи като пън, но едва беше докоснала земята и Червения орел изтича при нея и заби дългия си нож под лявата й плешка. Тая предпазливост беше съвсем излишна, както се оказа после, двата изстрела бяха съвсем точни. В сърцето на младата мечка бяха забити два куршума.
