Томек умираше за вечерни лагерни разговори, затова, недоволен от мълчанието на индианеца, се обади:
— Не смяташ ли, че трябва да уговорим плана за лова? Още не е толкова късно, ще можем да си починем до зори.
— Сега не трябва да говорим за лова на орлите — полугласно отговори наваят. — Тук наблизо се намира тяхното гнездо. Ако случайно чуят разговора ни, после няма да можем да се доближим до тях. Почини си добре. Утре ни чака много тежък ден.
След този отказ Томек се вмъкна в палатката. Колко по-приятни другари за път му се сториха сега африканските негри! Те можеха да разговарят цяла нощ, въпреки че не бяха по-малко суеверни от индианците. Омърлушен, Томек легна на одеялото си, но не можа да заспи. Започна да си мисли дали нямаше да бъде по-добре, ако беше отишъл с боцмана и шерифа на лов за ягуара. Но веднага се сети за истинския смисъл на тая експедиция. Не беше малко отличие да му се признае правото да носи пет орлови пера. Дори Червения орел досега беше придобил само три пера. Освен това чакаше го и тържествена церемония, на която щеше да получи специалната почетна украса за глава, за която почти всеки индианец беше готов да даде живота си.
Вече в по-добро настроение, той започна да мисли за лова на орлите и накрая заспа.
Слънцето едва-що погали с първите си лъчи скалните върхове, когато момчетата скочиха на крак. Червения орел току поглеждаше към безоблачното небе да не би случайно да съзре във висините царя на птиците. Бяха прибрали вече всичко, когато индианецът замръзна на мястото с вдигната глава. Томек машинално също отправи поглед нагоре.
Между скалните стени, върху светлия фон на небето, ясно се очерта тъмен силует, който бавно се извисяваше в небесата.
За момент Томек се поддаде на зрителна измама. Мина му през ума, че това са братята Уилбур и Орвил Вриг, които през 1903 година бяха извършили в Северна Каролина първия сполучлив полет с моторен самолет и сега отново правят някакви опити. Но скоро той се опомни; върху фона на небето се появи друг силует на птица, която плуваше бавно. Струваше му се, че широко отворените криле не извършват ни най- малко движение.
Понякога птиците увисваха във въздуха, сякаш търсеха в скалните пукнатини плячка, и отново бавно и величествено се извисяваха.
— Орлите обикалят своите места за лов — прошепна индианецът с благоговение. — Всяка сутрин правят все същото. Нищо не може да избегне от проницателния им поглед.
Настроението на суеверния индианец се предаде и на Томек. Когато се извисяваха нагоре, огромните птици наистина будеха възхита и страх. Та нали красотата, силата и прекрасният вид на летящия орел са накарали мнозина владетели на войнствени народи да го поставят в държавния си герб! Томек помисли за отечеството си, а после се сети, че скален орел се намира и в герба на Съединените щати.
Бързооките, зорки орли навярно бяха забелязали момчетата на поляната и техните коне, защото изведнъж свиха криле и се стрелнаха към земята. След това опасаха широки кръгове над поляната, но веднага отново се извисиха бавно на юг.
— Видяха ни и сега ще бъдат много предпазливи — прошепна Червения орел.
Томек беше се освободил вече от настроението, предизвикано от държанието на индианеца. Той го погледна с искрящи очи и каза:
— Орлите са само лакоми, опасни птици. Не разбират човешката реч и не притежават свръхестествена сила. Затова орелът, при все че с успех атакува не само птици, но дори сърни и вълци, няма да се осмели да ни нападне. Освен това, само когато лети или когато е кацнал, той изглежда красив и величествен. Когато върви по земята е толкова несръчен, че от сърце можеш да се посмееш. Орелът, тоя опасен кръвожаден разбойник, често се смята за олицетворение на отвратителна кръвожадност. Всъщност орелът е тоя, който обича кръв, храни се с жива плячка, но яде също и мърша, докато лешоядът не убива, а по начало яде само мърша и затова той е полезен на човека. Но да оставим това настрана, кажи ми сега по какъв начин ще устроим клопка на орлите. Тоя лов започва да ми харесва.
— Нека моят брат не говори така — отговори наваят без желание. — Орлите вече ни видяха и кой знае какво ще излезе от това.
— Това, че ще се снабдя с пет пера, с които ме удостои съветът на старейшините на вашето племе — разсмя се бялото момче — Вярвай ми, имах голямо желание да се прицеля в тия орли с моята пушка.
— Вие, белите, не можете да разберете много неща — каза индианецът замислен. — Но да се върнем към нашия лов. Ще оставим конете тук, а сами ще трябва да се катерим по стръмните скали.
— Не се ли страхуваш, че като се върнем, може да не намерим конете? — обезпокои се Томек.
— Със спънати крака няма да се отдалечат толкова много и няма да избягат, докато имат какво да пасат.
Двамата младежи събраха лагерния си екип в два вързопа, които метнаха на гръб. Освен това индианецът носеше голяма връзка прясно начупени юкови клончета. Така натоварени, те започнаха да се катерят по скалите.
Червения орел познаваше добре местността. Той лесно намираше проходимите места нагоре и само няколко пъти трябваше с голямо усилие да се катерят по огромни скали. Зад гърба си те оставяха извити каньони и усамотени сред скалната дивота долинки, които изглеждаха като зелени оазиси сред просторните скални отломъци. Но там, където по планинските склонове имаше пласт земя, буйно растяха метлообразни юки и кактуси.
Младите ловци, натоварени с вързопите си, от време на време се спираха да почиват. Тогава бдителното око на индианеца блуждаеше по скалните чупки и пукнатини, а Томек се наслаждаваше на живописните изгледи на дивата околност.
След няколко часа те стигнаха голяма скална тераса в една от вдлъбнатините на стената на някакъв висок връх. Наоколо се издигаха малко по-ниски скални кули, насечени от тесни пукнатини или увиснали над пропасти.
Едва сега Томек разбра, че неговият водач е избрал най-късия, но не и най-удобния път. Откъм южната страна качването беше много по-леко, а високопланинската растителност свършваше едва в подножието на площадката, където бяха се спрели.
Червения орел сякаш отгатна мислите на Томек, защото каза:
— Моят брат сигурно иска да разбере защо избрах по-трудния път. Каньонът, по който се движехме, малко по-нататък се разсича от дълбок буен поток, който трудно бихме могли да преминем, за да се озовем на другата страна.
— Ах, така, значи! Тук ли ще устроим клопката за орлите?
— Да, стигнахме вече — заяви лаконично Червения орел.
— Значи, можем да се разположим на лагер — зарадва се Томек, уморен от тежкото изкачване.
— Лагера си ще разположим малко по̀ настрана зад планинската чупка — обясни му индианецът. — А тук ще направим капана.
След кратка почивка двамата се изкачиха на една широка скална тераса, покрита с трева. Там те опънаха палатката и запалиха малък огън, като използуваха за гориво дървото юка. Изгладнелият Томек унищожаваше яденето с голям апетит, докато неговият другар ядеше доста сдържано. Мълчанието на индианеца нервираше бялото момче. Той не можеше да разбере защо червенокожият през време на лова се държи сякаш навършва някаква специална церемония, но поради вродената си деликатност вече престана да задава въпроси.
Преди да се стъмни, те отново слязоха на терасата и според указанията на индианеца изкопаха доста дълбок трап. В него именно щяха да се скрият на другия ден, за да дебнат орлите. Замаскираха старателно клопката, като я покриха с клончета, пръст и трева.
След като заличиха добре следите от копането, двете момчета се върнаха при палатката. Томек, отегчен от упоритото мълчание на индианеца, реши да си легне по-рано. Но какво беше неговото учудване, когато Червения орел заяви, че тая нощ не бива да спят.
— А какво ще правим? — попита го Томек.
— Трябва да омилостивим духовете на птиците, които ще убием кратко отговори индианецът.
Томек изведнъж забрави за умората си, разсъни се. Той знаеше много добре, че индианците не обичат
