мисъл естествено беше да спася Сали, затова изтичах към височинката, където изведнъж почти покрай мене профуча банда конници. Те се понесоха към ранчото, докато аз забързах към височинката, където мислех, че ще заваря дъщеря си. Вместо нея на пътя намерих Динго мъртъв. Вероятно бандата беше отвлякла Сали и убила вярното куче, което се е мъчело да я брани. Естествено веднага се върнах в ранчото, но бандата индианци вече летеше към конския двор. Исках да изтичам след похитителите, но размислих, че това няма много да помогне.
— А къде беше по това време нашият шериф? — намеси се боцманът.
— Деверът ми лежеше на земята пред верандата с двата си револвера в ръце, които още димяха. Спуснах се към него. Стори ми се, че вече е мъртъв. От прозорците на къщата трещяха изстрели един след друг, с които нашата прислуга поразяваше нападателите. Силната съпротива, на която се бяха натъкнали, ги накара вероятно да отстъпят и да се откажат от ограбване на къщата. Само отвлякоха петнайсетина от най-хубавите коне, между които и кобилата Вятър, и избягаха. Веднага двама наши ковбои тръгнаха по следите им, но като разбрали, че индианците се разделили на две групи, върнаха се, за да организират преследване. Аз пък извиках веднага лекар и изпратих негъра при вас и при капитан Мортън. А тия наши съседи чакат, за да обсъдим заедно въпроса.
— Горе главата, любезна госпожо, за Сали сме готови да отидем и в ада — горещо я увери боцманът. — Индианците скъпо ще ни платят за това. Чак под лъжичката ме заболя, когато чух, че нашата Сали е отвлечена, а Динго — убит. Но ще им го върнем тъпкано, бъдете сигурна в това.
— Кой от вас желае да тръгне с нас подир похитителите? — кратко попита Томек.
Фермерите погледнаха с уважение хладнокръвното момче и всички се съгласиха да участвуват в преследването заедно със свои хора. Но понеже беше вече привечер, решиха да чакат до заранта и тогава да тръгнат по следите на бегълците.
Томек гореше от желание да действува, но той разбираше, че прибързаните действия могат повече да навредят, отколкото да помогнат. Според думите на двамата ковбои похитителите са се отправили към мексиканската граница.
Ако при преследването трябва да се навлезе в чужда територия, тогава по-разумно би било да се тръгне с капитан Мортън. Фермерите предполагаха, че тоя енергичен боец ще успее да дойде още преди зазоряване.
С настъпването на нощта в ранчото започнаха да прииждат все повече въоръжени мъже. Призори прилетя и капитан Мортън, начело с двайсет конници. Всички се събраха още веднъж на съвещание. След дадените сведения капитанът каза решително:
— Няма съмнение, че това е работа на оня негодник Черната светкавица. По тоя низък и подъл начин той си отмъщава на шерифа, загдето го беше хванал.
— А откъде сте толкова сигурен в това, уважаеми капитане? — намеси се боцманът недоверчиво.
— Ако това беше обикновена разбойническа банда, тя най-напред щеше да ограби къщата — отговори капитан Мортън уверено. — Анализирайте подред всички събития и истината сама ще излезе наяве. Банда от индианци организира нападение на ранчо, отдалечено най-малко на петнайсет километра от границата, като отминава другите имения, които се намират на пътя й. Нападението завършва успешно. Индианците раняват тежко собственика на ранчото, отвличат племенницата му и… открадват само петнайсетина коня. С други думи, причиняват на шерифа не толкова материална, колкото морална щета, защото му вземат само онова, което представлява за него най-голяма ценност. Няколко души не са били в състояние да се отбраняват срещу голямата банда от нападатели. Обзалагам се, че ако това е било обикновено нападение, те щяха да убият всички случайни защитници и да ограбят къщата. Оттук изводът е ясен — дошли са, за да си отмъстят на шерифа. А кой друг освен Черната светкавица може да храни такава омраза към обичания и уважавания от всички шериф Алан?
— Дявол да го вземе, тия разсъждения не са лишени от логика — призна боцманът.
— Но какво е виновна за това моята нещастна Сали? — извика госпожа Алан, като се мъчеше да заглуши отчаянието си.
— По тоя начин бунтарят е искал да си отмъсти на шерифа — каза мрачно капитан Мортън. — Червенокожите не знаят какво значи милост.
— Въпреки всичко във всички тия разсъждения има известна неточност — обади се Томек. — Отвлечените яздитни коне представляват голяма ценност не само за шерифа. Само за кобилата Вятър дон Педро предлагаше тройна цена.
— Ха така, братче! — оживи се боцманът. — Изглежда, индианците са отвлекли нашата Сали, за да искат после откуп. Какво мислиш по това, капитане?
— Забележката на момчето показва, че има пъргав ум — отвърна сериозно капитанът. — Конете наистина могат да бъдат скъпо продадени в Мексико, но тъкмо отвличането на племенницата на шерифа изключва намерението да бъде искан откуп. Ако те държаха само на материалните облаги, тогава, както вече казах, щяха най-напред да ограбят богатата къща. Защо да се пазарят за някакъв си откуп, когато биха могли веднага добре да се награбят? Черната светкавица знае, че шерифът обича малката Сали и че е привързан много към своите яздитни коне.
— Боже мой! Това наистина ме ужасява! — извика госпожа Алан. — Моля ви, не позволявайте на жестоките индианци да си отмъщават на невинното дете!
— Да не губим повече време, води ни, капитане! — разпалено каза боцманът.
Фермерите единодушно приеха водачеството на енергичния кавалерист. Едва-що се зазори и петдесет добре въоръжени мъже започнаха преследването. Следите на бандата бяха много ясни. Поради това преследвачите бързо стигнаха мястото, където следите се разделяха в две посоки. Капитан Мортън също раздели хората си на два отреда и всеки от тях веднага тръгна на път.
След няколко часа двата отреда стигнаха до камениста степ; тук вече следите на похитителите съвсем се губеха. Вечерта след безрезултатно дирене отредите отново се съединиха в един от скалистите каньони и в мрачно настроение наобиколиха огъня.
— Напразно тичахме, уважаеми господа — измърмори боцманът. — Тия проклети индианци нарочно са навлезли в скалисти планини, за да заличат следите.
— Според сведения, които успяхме да съберем за Черната светкавица, сега той се крие в планините край границата — каза капитан Мортън. — Ако бихме могли да претърсим всички планински вериги, непременно ще попаднем на скривалището му.
След тия думи Томек посърна. Защото колко хора трябва да имаш и колко време да посветиш, за да се претърсят многобройните недостъпни и обширни планински вериги? При тия условия само случайността би могла да ги насочи по следите на нападателите.
— Ако умното куче Динго беше живо, сигурно щеше да открие следите на Сали — обади се Томек.
— Нямахме време дори да го намерим, за да му отдадем последна почит — каза боцманът сериозно.
Започнаха да си припомнят как благодарение на Динго Томек бе открил загубената в девствената гора Сали и за други премеждия, от които бяха излезли живи и здрави благодарение на неговия ум.
Тая нощ никой не легна да спи. Едва-що пукна зората и търсенето продължи. На малки групички те кръстосваха криволичещите каньони и клисури, наблюдатели разглеждаха околността от планинските върхове, но не откриха дори най-малка следа от похитителите.
Така изминаха няколко дена в напразни търсения. Накрая Мортън и фермерите стигнаха до общото заключение, че по-нататъшното дирене няма да даде по-добри резултати. Затова с потиснато настроение те потеглиха обратно към домовете си.
Томек и боцмана се мъчеха да утешат госпожа Алан, а капитан Мортън я уверяваше, че скоро ще организира голяма експедиция срещу Черната светкавица, а фермерите започнаха един по един да се връщат във фермите си.
В същия ден вечерта Томек, боцманът и госпожа Алан се събраха при леглото на ранения шериф. Лекарят твърдеше, че голямата му грижа за Сали затруднява по-бързото му оздравяване. Поради това те малко говореха пред него, пък и какво ли весело можеше да се каже при такова неприятно положение.
Томек седеше дълбоко замислен. Капитан Мортън сметна, че е безсмислено всякакво по-нататъшно дирене. Томек се възмути от това решение. Ако баща му и Смуга бяха тук, сигурно нямаше така бързо да се предадат. Струваше му се, че Мортън и фермерите бяха предприели преследването само за да успокоят отчаяната майка, като предварително не вярваха в успешния край на диренето. Те разсъждаваха прекалено
