Червения орел погледна неспокойно към скалната стена, в чието подножие почиваше Томек, потънал в дълбок сън. Притворените му клепачи трептяха от блясъка на огъня.
Наваят се усмихна доволен. И тъй, все пак успя да не издаде на белия си приятел начина, по който се дават сигнали за помощ. Сега беше съвсем сигурен, се вождът Дългите очи ще то похвали, защото, както той твърди, само умрелите не издават тайни.
Известно време Червения орел стоя неподвижен. В ума си той повтаряше условното значение на отделните сигнали: „Един облак дим през деня или един огън през нощта означават: «Внимание! Ще дадем сигнал!» Три облака дим, пуснати един след друг през деня, или три огъня, запалени едновременно през нощта, означават зов за помощ поради някаква опасност.“
Огънят гореше вече няколко минути. Първият сигнал беше даден. После индианецът извади от огъня горящи главни и ги хвърли на другите две купчини. Пламнаха три огъня с червеножълт пламък. Червения орел бе изпълнил задачата си. Той се върна на мястото си при скалния блок. Погледна приятелски към Томек, който продължаваше да спи. Забеляза, че одеялото се беше смъкнало от него, а понеже нощта в планината беше доста студена, наведе се над бялото момче, зави го внимателно и седна на земята до него. Силните отблясъци на огньовете трепкаха по меднокафявото му лице, обърнато в унес към осеяното със звезди небе. Зад планинските върхове се показа светлият сърп на луната.
Огньовете започнаха бавно да гаснат.
По лицето на Томек се плъзна тъжна усмивка. Значи, Червения орел му няма доверие, щом скри от него начина, по който се дават сигнали. Но веднага го оправда, тъй като това недоверие на индианците беше породено от огромните несправедливости на белите спрямо тях. Смесени чувства изпълваха Томек с тревога.
Може ли да очаква от Черната светкавица помощ за Сали, чийто чичо го преследва като див звяр? Дълго още той не можеше да се освободи от тая мъчителна мисъл и заспа едва когато огньовете угаснаха.
Времето минаваше бавно… Томек се събуди под силното впечатление, че става нещо необикновено. Но привикнал към опасности, той не отвори веднага очи. Продължаваше да лежи неподвижно, сякаш още потънал в дълбок сън, но внимателно се ослушваше. Наоколо цареше мъртва тишина.
Изведнъж някакви отблясъци от огън докоснаха притворените му клепачи. Нима Червения орел отново даваше сигнали? Томек отвори съвсем леко едното си око.
Беше още нощ. На няколко крачки от него гореше огън. Около огъня седяха в полукръг петнайсетина индианци. Те гледаха мълчаливо към Томек, сякаш чакаха да се събуди. Томек бързо отметна одеялото, стана, приближи се до индианците и започна да ги разглежда. В средата на полукръга седеше Черната светкавица.
Колко различно изглеждаше той сега! Само суровото, сериозно изражение на лицето му и гордият поглед му напомняха някогашния пленник на шерифа Алан. Главата му беше украсена с голям кичур орлови пера, който стигаше чак до земята във вид на две дълги опашки. На врата си имаше огърлица от нокти и зъби на диви животни, както и торбичка с билки. Голият му гръб и гърди бяха покрити с меко обработена бизонова кожа, преметната през лявото рамо. Дрехите се допълваха от гамаши, украсени с ресни, широк пояс, който опасваше бедрата, и мокасини. От пояса се показваха томахавка и дръжка на нож. Върху кръстосаните му крака лежеше модерна карабина.
Другите индианци бяха облечени като вожда си, но никой от тях не носеше такава великолепна украса от пера. Освен пушки, ножове и томахавки някои имаха и дълги копия и щитове, направени от животински кожи. Техните лица и тела бяха нашарени на червени ивици. Само върху лицето на вожда от очите до врата имаше черни, полегати ленти. Това беше знакът на смъртта, на която Черната светкавица беше обрекъл всички бели нашественици.
Индианците със скръстени на гърдите ръце мълчаливо разглеждаха момчето. Томек смело гледаше тия диви синове на американската пустиня. Значи, тия страшни бойци се отзоваха на неговия повик! Наистина ли ще му помогнат, щом той принадлежи на омразната за тях бяла раса? Лицата на индианците не изразяваха никакви чувства. Приличаха на изваяните от камък статуи на някогашните войнствени жители на Америка.
Томек разбра, че го чака тежко изпитание. Как трябва да говори, за да получи помощ от тях? Още веднъж той измери с поглед суровите лица. Накрая спря погледа си на Черната светкавица. Томек инстинктивно чувствуваше, че не бива да започва пръв разговора. Затова стоеше мълчаливо и гледаше страшния вожд.
След доста време Черната светкавица покани Томек с ръка. Момчето се приближи до огъня и седна между мълчаливите индианци. След няколко минути Черната светкавица свали бавно от врата си торбичката с билките. Оттам извади лула, натъпка я с тютюн и я запали с едно въгленче от огъня. Без да бърза, той пущаше дима към небето, земята и четирите посоки на света. Лулата се предаваше от ръка на ръка. Индианците с най-голяма сериозност извършваха церемонията с пушенето лулата на мира и дружбата. Когато лулата стигна до Томек, той я взе уверено и изпусна шест пъти дим, както направиха всички преди него, а после я предаде на съседа си. Накрая лулата се върна отново в ръцете на Черната светкавица. Вождът прибра лулата в торбичката, сложи я на врата си и едва тогава продума:
— Нашият млад брат запали на Планината на знаците три огъня. Той знае, че тоя сигнал значи повик за помощ при опасност. Черната светкавица се отзова на тоя повик. Какво желае моят брат?
— Благодаря ти, вожде, че удържа думата си — отговори сериозно Томек. — Осмелих се да помоля Червения орел да ме доведе на Планината на знаците и да даде необходимите сигнали, защото вождът Дългите очи ми каза, че мога да направя това винаги, когато ми потрябва помощ от приятели.
— Вождът Дългите очи е изпълнил заповедта на Черната светкавица — намеси се индианецът. — Нека моят брат каже какво иска от мене.
— Вожде, искам да те помоля да ми помогнеш да намерим и освободим моята малка приятелка, която ти нарече Бялата роза.
— Хоуг! Защо моят брат говори за освобождение на Бялата роза? Нима я заплашва нещо от страна на шерифа? — учуди се Черната светкавица.
Като гледаше индианеца в очите, Томек обясни:
— Неизвестни индианци нападнали ранчото на шерифа Алан, отвлекли Бялата роза и откраднали петнайсетина от най-хубавите коне, между тях и кобилата Нил’ши, с която спечелих надбягването на десет мили през време на родеото.
— Хоуг! А кога стана всичко това?
— Преди осем дена.
— Преди осем вечери36 — повтори Черната светкавивица, сякаш искаше да се увери дали добре е разбрал. — А защо белият брат ми съобщава за това едва сега?
— Защото в това време с моя приятел бяхме в резервата на апахите Мескалеро, на гости на Дългите очи. Майката на Бялата роза ни извести веднага за нападението. Върнахме се моментално в ранчото заедно с Червения орел. Заварихме шерифа тежко ранен и в безсъзнание. На другия ден сутринта тръгнахме по следите на нападателите с група фермери и с капитан Мортън, който пристигна с един отряд войска, но скоро следите изчезнаха в каменистата почва. Затова вчера се върнахме след напразно търсене.
— А Червения орел взе ли участие в преследването? — попита Черната светкавица.
Томек не знаеше какво да отговори, когато Червения орел се обади:
— Червения орел не отиде, защото водачът на дългите ножове37 хвърляше върху вожда Черната светкавица вината за нападението. Моето участие не беше желано от белите.
— Хоуг! Значи, това проклето бяло куче каза, че аз съм отвлякъл Бялата роза! — смая се индианецът. — Няма да почина, докато неговият скалп не увисне на моя колан!
Страшната заплаха не уплаши в тоя момент Томек, напротив, дори го зарадва. Възмущението на Черната светкавица беше най-добрият довод, че той не е извършил гадното нападение.
— А защо Червения орел не ми съобщи веднага за отвличането на младата скуав? — полита вождът с укор.
Младият навай отговори тихо:
