— Дългите ножове и фермерите отидоха да търсят скривалището на Черната светкавица, защото обвиняваха него за нападението. Заедно с тях бяха и двамата наши бели приятели. Ако вождът Черната светкавица беше тръгнал да търси веднага бялата скуав, не беше изключено двата отряда да се срещнат. И тогава…
— Хоуг! Маниту не е лишил от благоразумие моя млад брат — намеси се Черната светкавица. — Загубихме обаче много време.
Искрици на надежда се запалиха в сърцето на Томек.
— Моля те, вожде, кажи, мога ли да разчитам на твоята помощ? — попита той с развълнуван глас.
Вождът насочи към Томек замислен поглед и каза:
— Преди белите да дойдат, цялата американска земя принадлежала на индианците. По необятните степи пасели безчислени стада бизони, горите били пълни с разни видове диви животни и птици. Червенокожите живеели така, както бащите на бащите им. Не знаели какво значи глад. Вървели след бизоните, занимавали се с лов, обработвали земята — всеки според волята си. За приятелите сърцата им били винаги отворени, а за враговете — бойният топор. После дошли белите. Индианците не им попречили да заемат част от земята им, дори ги поканили в своите вигвами. Белите пушели с тях лулата на мира, поили ги с огнена вода, подписвали договори. Искали все повече земя. Купували я или я заграбвали със сила. Великият Бял баща от Вашингтон обещавал мир. Индианците отстъпвали все по̀ на запад. После белите построили железница38, която свързала Голямата вода на изток със западното крайбрежие. Белите безмилостно изтребили бизоните, за да ни изгладят и принудят на послушание. Давали много пари за скалповете на червенокожите бойци, на жените и децата им. Индианците били насила покорени и тогава Белия баща от Вашингтон им определил резервата в скалисти пустинни области. Моят бял брат беше вече в резервата на апахите Мескалеро и видя какъв тежък живот водят там. Черната светкавица не позволи да го затворят в резерват. Черната светкавица е обрекъл на смърт всички бели и живее така, както индианците са живеели, преди да дойдат белите. Черната светкавица ще умре с томахавка в ръка, в борба с врага, за да може да живее в Страната на вечния лов така, както подобава на истинския боец. Черната светкавица носи на лицето си знака на смъртта, а в неговия вигвам висят многобройни скалпове на бели. Но моето сърце, както и сърцето на всеки индианец, е отворено за приятелите. Черната светкавица никога няма да наруши думата, дадена на приятел. Нашият бял брат е благороден боец. Направи услуга на червенокож, без да иска нещо в замяна на това. Съветът на старейшините на племето ни те прие в нашата среда. Ти си наш брат и твоето нещастие е и наше нещастие. Бялата роза трябва да бъде освободена, за да може заедно с тебе да се върне отвъд Голямата вода, в своята родина. Хоуг, казах!
— Хоуг! Хоуг! — като ехо повториха индианците.
— Времето е заличило следите на похитителите, затова нека нашият бял брат разкаже хода на събитията — отново заговори Черната светкавица. — Трябва да помислим върху създаденото положение.
Томек повтори подробно всичко, което знаеше за нападението, за безрезултатното преследване, като не забрави да каже и за съвещанието, направено с боцмана, госпожа Алан и шерифа. Едва довърши и Червения орел се обади:
— Вярно е, че аз не тръгнах е вас след похитителите, но два дни внимателно изучавах оставените следи. Бялата скуав греши, голямото куче на Бялата роза не е убито. Червения орел видя следите му, които се преплитат със следите на бегълците.
— А защо чак сега казваш това? — извика зарадван Томек. — Ако верният и умен Динго е жив, той рано или късно ще дотича при нас да иска помощ за Сали.
— Добрата вест е винаги желана — отвърна философски младият навай.
XIV
Затънтеният каньон
След разказа на Томек Черната светкавица се замисли и след дълго мълчание каза:
— Шерифът предполага, че нападението са извършили индианците пуеблоси. Това е напълно възможно. Наши разузнавачи са видели в подножието на планината Сиера Мадре малкото индианско племе зуни. Наистина това племе се занимава със земеделие и не съм чувал някога да е безпокоило съседите си, но вече от дълги месеци там не е валял дъжд и техните ниви може би не са родили нищо… Но ако са извършили нападението за грабеж, нямаше да вземат само петнайсетина коня и младата бяла скуав.
— Тия коне имат голяма стойност за всеки коневъд. Само за кобилата Нил’ши дон Педро предложи на шерифа след състезанието огромна сума — забеляза Томек.
— Хоуг! Мексиканецът дон Педро искаше да купи от шерифа кобилата Нил’ши ли? — учуди се Черната светкавица. — Нека нашият бял брат разкаже как стана това!
Когато Томек разказа за стълкновението с мексиканеца, индианецът каза:
— Пуеблото39 се намира на две вечери път от ранчото на дон Педро. Той е могъл да накара зуните да отвлекат Нил’ши и нейната собственица. Горделивият и отмъстителен мексиканец сигурно не е забравил за нанесената му от вас обида.
— И на мене такава мисъл ми се въртеше в главата — отвърна Томек. — Но в нападението са участвували само червенокожи.
— Ранчото на дон Педро гъмжи от индианци. Неговият баща е бил метис. Хоуг! Трябва да посетим тоя мексиканец. А сега ще отидем в нашия лагер, за да направим военно съвещание — реши Черната светкавица. — Трябва заедно да изработим план за действие.
— Много бих искал и моят приятел да дойде с нас — каза Томек, като си спомни, че в ранчото го чака боцманът и че е оставил писмо на шерифа.
— За оня бял ли говори моят брат, който даде тогава огнена вода на стражата?
— Да, това е моят приятел и опекун, боцман Новицки — потвърди Томек.
— След военното съвещание Малкия вожд ще изпрати на приятеля си вест. Червения орел ще занесе говорещата хартия40 — отговори Черната светкавица. — А сега да вървим колкото се може по-бързо.
Изгасиха огъня, заличиха всички следи подир себе си и вождът даде заповед да напуснат върха.
Въпреки тъмнината на нощта червенокожите бързо слизаха надолу по стръмния склон. Томек с мъка ги догонваше, защото тясната пътека, която се виеше над самата пропаст, едва се виждаше. Той въздъхна с облекчение чак в дъното на дълбокия дол.
Намирането на конете, оставени в подножието на планината, не им отне много време.
В криволичещите долове и каньони индианците караха бавно, но когато се озоваха в необятната степ, пришпориха мустангите си.
На небето звездите бледнееха. Сивкавият здрач бавно се сменяше със светлината на деня. Не след дълго слънцето изплава иззад хоризонта. Едва сега Томек разбра в каква посока пътуваха. Планинската верига, над която се извисяваше Планината на знаците, остана зад тях. На юг се простираше необятна степна равнина. В далечината, обвита още със сутрешна мъгла, се очертаваше непозната планинска верига.
В степта, по която сега пътуваха, сред бодливи кактуси и агави се люлееше от лекия полъх на вятъра ниска къдрава трева, която обикновено расте във високите равнини. От време на време минаваха край множество разпръснати, малки купчинки пръст. Както Томек скоро разбра, това бяха жилищата на американските кученца от семейството на мармотите. Умните, жълтокафяви, а отдолу кафявобели животинчета седяха на задните си крачета върху своите могилки като катерички. Те размахваха вдигнатите си нагоре опашчици и си „говореха“ с гласове, които напомняха кучешки лай. И затова първите трапери ги нарекли „степни кучета“.
Томек имаше голямо желание да разгледа по-внимателно животинчетата, но четириногите пазачи, които дебнеха върху купчинките, предупреждаваха с лай развеселените си другари за опасността и стадата степни кученца бързо изчезваха от повърхността на земята. След това само тук-таме се виждаха главички, които внимателно се оглеждаха наоколо, и само глухото лаене, което излизаше изпод земята, свидетелствуваше за шумното, пълно с живот поселище.
Томек трябваше да се задоволи с обясненията на Червения орел, който познаваше добре нравите на
