кучешките жители на американските степи. Степните кучета се хранели с къдрава трева и коренчета от растения. На безводните степни, сухи плата на Ново Мексико обилната роса им стигала, за да утолят жаждата си. Не трупали хранителни запаси за зимата; когато усетели, че тя идва, а това обикновено става към края на октомври, те се прибирали в дупките си, запушвали всички отвори, за да се предпазят от студа, и заспивали зимния си сън. Показвали се едва тогава, когато пролетното слънце ги събуди за безгрижен живот. Червения орел твърдеше, че понякога степните кученца отваряли дупките си още през зимата, което, според индианците било безпогрешен знак за бързо затопляне.
Като слушаше разказа на Червения орел как степните кученца живеят приятелски с малките зимни сови, които се загнездвали в напуканите кучешки дупки, както и за голямата дружба на кученцата със степните кротали41, Томек не забеляза кога бяха стигнали до полуизсъхналото корито на река. Индианците утолиха жаждата си, напоиха мустангите си и веднага преминаха на другия бряг. За Томек не остана незабелязано, че слабото течение на водата върви на изток.
Разпокъсаната планинска верига, която Томек беше забелязал по-рано, сега ясно се очертаваше върху фона на пламналото от слънчевия блясък небе. Цялата растителност в тоя планински пояс се състоеше от малки мескитови дръвчета, юки, агави и кактуси.
Бодливите кактуси в степта образуваха малки горички. Равнинният досега терен започна постепенно да се издига. Пейзажът на предпланината пленяваше с дивотата си. Червения орел обърна внимание на Томек за това. Та нали само преди петнайсетина години, когато той беше още дете, по тия места живееха червенокожите команчи. Тогава кървавите сияния над степта често известяваха на белите поселници, че наближават войници, които не знаят милост. Наистина сега команчите се намираха вече в резервати на юг в Съединените щати, но окръжаващите Томек страшни на вид индианци му напомняха много за неотдавнашните още събития на мексиканската граница.
При все че разговаряше с Червения орел, Томек внимателно разглеждаше местността. Преследваше го непрестанно мисълта къде ли сигналите от Планината на знаците са заварили Черната светкавица, щом като той така бързо беше се явил с бойците си.
В това време червенокожите умерено караха мустангите си и се спираха да починат. Най-сетне към пладне те навлязоха в камениста клисура. Томек загуби ориентация. Извитите, дълбоки и лишени от растителност каньони толкова много си приличаха, та на Томек му се стори, че кой знае за кой път вече минава през тая планинска клисура. А може би индианците нарочно правеха тия зигзаги из планината!…
Късно следобед, когато навлязоха отново в някакъв много тесен каньон, Черната светкавица спря коня си и скочи на земята. Останалите индианци също Слязоха от мустангите си.
— По-нататък ще вървим пеш — заяви Черната светкавица, като се обърна към Томек. — За конете моят брат няма какво да се грижи. Бойците ще се заемат с тях.
Двама индианци взеха багажа на Томек; момчето се досети, че сега навярно ги чака тежък път. Черната светкавица тръгна пръв в тясното гърло на каньона.
След известно време влязоха в друг каньон, чиито каменни стени се разширяваха нагоре като фуния. Изненадан, Томек видя стръмна стена, която затваряше пътя по-нататък. Още около двеста метра оставаха до края на слепия каньон, когато Черната светкавица се вмъкна в една тясна пролука на склона. Томек безстрашно вървеше след него.
Цепнатината ту се стесняваше, ту се разширяваше, като водеше незабелязано нагоре.
След половинчасово тежко ходене стигнаха една пътечка, широка двайсет-трийсет сантиметра. Тя се виеше по скалист перваз вътре в „комина“.
За да си починат малко, спряха на една малка, увиснала над пропаст площадка. Индианците приклекнаха и извадиха от торбите си дълги парчета сушено месо. Ядоха мълчаливо. Всички бяха много уморени и изгладнели след мъчителното целодневно яздене и катерене по планинските вериги.
Местността беше съвсем дива. Каменната бездна под краката им беше обградена от грамадни зъбери, които напомняха укрепени замъци и черкви. Лъчите на залязващото слънце едва докосваха големите планински върхове, без да могат да проникнат в мрачната глъбина на каньона. Над върховете се виеха няколко черни лешояда, които вероятно търсеха храна. Нима това показваше, че наблизо има някакво поселище?
Томек беше почти сигурен, че се намират близо до скривалището на Черната светкавица. Замислен, той плъзгаше поглед по голите върхове на скалите.
„Значи, тук някъде е намерила убежище нелегалната група на бунтарския индиански вожд! — размишляваше Томек. — Нищо чудно, че капитан Мортън не е успял да попадне на дирите им; според него Черната светкавица сигурно се намира около планината Сиера Мадре.“
Томек се усмихна леко, като гледаше заобикалящите го индианци. Тия страшни и смели, но същевременно и наивни индианци си мислят, че като криволичат из тия диви и труднопроходими ями, няма да му дадат възможност да запомни пътя до тяхното скривалище? За Томек това не беше нещо ново. Още от ранна възраст той се интересуваше от география и внимателно следеше всички интересни събития по света. Напоследък се интересуваше от Средна Америка42, поради започнатия през 1903 година строеж на Панамския канал43, който трябваше да съкрати пътя от Атлантическия до Тихия океан, от източното крайбрежие на Америка до западното, както и пътя от Европа до островите на Океания и Австралия. Точните познания по топография на страните от Средна Америка сега го улесняваха да определи положението на планинската верига, където се криеше вождът на индианците.
Ранчото на шерифа Алан се намираше близо до границата, на няколко километра на изток от северния край на планинската верига Сиера Мадре, която се спускаше на юг по продължението на западното крайбрежие на Мексико. Източната граница на Мексиканското плато, където се спряха, беше Рио Гранде дел Норте. Някъде към средата на пътя между северния край на планината Сиера Мадре и реката Гранде се намираха едно до друго две езера: Гуцман, с вливащата се в него Рио де Касае, и езерото Санта Мария, в което се вливаше река със същото наименование. Според пресмятанията на Томек сега те бяха в планинската верига, която се намира в ъгъла между Рио де Касае и Санта Мария. По права линия на юг, зад реката Конхос, приток на Рио Гранде, се простира безлюдната песъчлива депресия44, наречена пустиня Болсон де Мапими, където испанците още през 1598 година открили залежи от злато и сребро и още тогава започнали тяхната експлоатация.
След като откри тия подробности, Томек се почувствува много по-бодър. Но той разбираше много добре, че в естествения лабиринт от каньони и клисури човек сам трудно би намерил пътя към опасната, изсечена в скалите пътека.
Индианците не бързаха да вървят по-нататък. Почиваха си, като пушеха къси глинени лулички. Едва след залез слънце Черната светкавица даде знак да тръгнат. Движението по планинските места при бледата светлина на първите звезди беше доста тежко. Томек следваше непосредствено вожда, който вървеше бързо, и не се грижеше за невъзможното при тия условия запомняне на посоката.
След почти двучасов мъчителен ход стигнаха до един планински перваз, който се спущаше отвесно надолу. В дъното на дълбок и широк каньон се намираше лагерът на Черната светкавица. Сега всичко наоколо беше осветено от блясъка на огньовете. Кожите, които покриваха палатките от дъжда и слънцето, бяха станали почти прозрачни и във вечерния мрак приличаха на цветни лампиони, осветени от огъня, който гореше вътре в тях. Същевременно по това човек можеше лесно да се ориентира за размерите и разположението на бивака. Типите образуваха голям три или четириреден кръг. В средата на бивака се намираше палатка, по-голяма от останалите, за съвета на племето, която, както Томек после разбра, служеше и за жилище на Черната светкавица.
Към бивака в дъното на каньона слязоха по една тясна пътечка, изсечена в скалната стена. По нея можеше да се върви само единично, което в случай на неизбежна отбрана срещу нападателя създаваше благоприятни условия за обитателите на каньона. Още щом пристигнаха в бивака, Черната светкавица заведе Томек в типито, което се намираше в средата.
Томек влезе в типито за съвещания. Черната светкавица му посочи удобно място за сядане върху мечешките кожи, постлани на земята. Момчето седна близо до огъня, който гореше в средата на палатката, и се огледа наоколо. Побледня при вида на няколко кичура дълги руси коси, които се намираха сред
