За смесените чувства в сърцето на Черната светкавица разбра не само Томек. Старият шаман също не сваляше очи от лицето на вожда на племето, а останалите индианци мълчаха многозначително.
Смелите думи на Пламтящия Лъч говореха съвсем ясно на всички за противоречието в постъпката на Черната светкавица.
Изведнъж страшното досега лице на вожда доби по-меко изражение. Той погледна Томек приятелски. В същото време се обади и старият шаман, който сякаш говореше на себе си:
— Пламтящия лъч е честен и храбър боец. С време ще заеме достойно място сред членовете на своето племе, но засега е още много млад, за да разбере значението на истинското приятелство. От моята ръка са загинали не малко бели, но помня и такива бели, които се бореха заедно с нас срещу хората на своята раса.
— Хоуг! Откривам военното съвещание. Нашият бял брат сега ще ни разкаже най-подробно за хода на събитията, за да съставим заедно план за действие — каза високо вождът Черната светкавица.
Отначало Томек започна да разказва с малко разтреперан глас, но постепенно нервите му се отпуснаха. Несъмнено за това помогна и държането на индианците, които започнаха да се оживяват, като слушаха внимателно разказа. Бойците караха Томек да им доизясни някои подробности и проявяваха голям интерес.
Когато момчето свърши, започна дълго разискване. Накрая се реши да изпратят разузнавачи към ранчото на дон Педро. Мнозинството бяха на мнение, че нещастната Сали е отвлечена от негови хора или от наговорени от него индианци. Разузнавачите трябваше в срок от три дни да съберат сведенията, а в това време останалите индианци щяха да се приготвят за път.
XV
Злополучната експедиция на боцмана
Бяха се изминали вече два дена, откак Томек бе напуснал ранчото на шерифа Алан, за да се отправи на тайнствената експедиция. Боцманът се влачеше по къщата като мрачна сянка. Тревожеше се за Сали и Томек. За собствената си безопасност никога не се грижеше особено, но когато се касаеше за младия му приятел, въпросът беше съвсем друг. А Томек като че ли потъна в дън земя. Боцманът не знаеше вече какво да мисли. Няколко пъти намекна на шерифа Алан дали няма да е добре за безопасността на момчето да надникнат в писмото, което беше оставило, но винаги получаваше все същия отговор:
— Ако Томек не се върне след седем дни, тогава ще отворим писмото…
Боцманът се ядосваше, че шерифът е толкова флегматичен, тревожеше се за Томек, тревожеше се за Сали, а освен това не можеше да гледа със скръстени ръце нямата болка на отчаяната госпожа Алан.
Енергичната жена се грижеше за болния си девер, но от безграничната й скръб можеше да се предположи, че е загубила желание за живот.
На третия ден, рано сутринта, боцманът изведнъж реши да направи сам малко разузнаване. Поиска веднага да му доведат мустанга. С пушка под мишница, той излезе пред къщата и в галоп се отправи към пасищата.
Не бяха се минали и четири часа, а старата лисица вече знаеше, че Томек и Червения орел са тръгнали към мексиканската граница. Без да губи време, той се отправи в същото направление.
Към пладне мина самотната планина, която се виждаше отдалече, без да разбере, че е прекрачил мексиканската граница. Мустангът, обременен от огромния ездач, преплиташе крака от умора.
Боцманът огладня. Спря коня си в едва забележимата сянка на кактусите. Скочи от седлото, разпрегна коня и го завърза за повода. След това провери дали наблизо няма степни кротали, седна на земята, изяде набързо втората закуска, приготвена от предвидливата госпожа Алан, глътна няколко глътки ямайка и започна да си мисли какво ли би направил бащата на Томек в подобно положение. Скоро дойде до заключението, че няма никакъв смисъл момчето да се търси из степта. Започна да го гризе съвестта, че му е разрешил такава тайнствена експедиция.
„Ха, няма що! Забърках се в страшна каша — промърмори той. — Трябваше веднага да тръгна по следите му, а сега гони вятъра в полето! Но какво ще стане, ако проклетите индианци, които отвлякоха Сали, хванат и Томек?“
Потрепера само при мисълта за такова нещо.
„За всяка грижа лекът е в алкохола“ — си каза той и още веднъж извади шишето с ямайката.
Гаврътна си порядъчно. Почувствува се малко по-бодър. Положението беше наистина ужасно, но малко ли пъти бяха изпадали в такива затруднения? И тогава кой друг, ако не Томек изобилствуваше с прекрасни помисли? Та нали тъкмо неговата съобразителност обикновено ги избавяше от тежките затруднения?
„Момче на място! — разнежи се боцманът. — Екстра другар. Дори и тук, в Америка, прати за зелен хайвер богаташа дон Педро. Ха, и колко бързо това момче може да се сприятели с най-различни хора!“
Боцманът започна да се изпълва с надежда. През време на експедицията в Австралия Томек бе преодолял недоверието на туземците в Африка и се сприятели с младия крал на Буганда; тук пък беше приет в племето на апахите и наваите. А щом е тръгнал с Червения орел, може би ще търси помощ именно от индианеца?
„Такъв смелчага не може да загине как да е — продължаваше да размишлява боцманът. — Ще почакам на сянка да премине тая адска жега и ще се върна в ранчото. Ако Томак има някакъв план, от това непременно ще излезе нещо.“
Успокоен, боцманът задряма. Но скоро се събуди. Слънцето клонеше вече на запад. Осеяла бързо мустанга. След малко препускаше тръс обратно към самотната планина.
Беше изминал към триста метра, когато изведнъж мустангът му силно изпръхтя. Боцманът го перна лекичко с повода, но конят само напери уши и отново зацвили.
— Какво ти става? — измънка морякът.
Но докато забележи в държането на мустанга някакво предупреждение, зад кактусите и метлообразните юки наизскачаха червенокожи. Беше вече късно за отстъпление.
Индианците, чиито тела бяха боядисани на бели ленти, издадоха тих вик и се нахвърлиха върху самотния конник. Един от тях насочи опънатия лък към гърците на моряка. Боцманът инстинктивно дръпна повода. Конят се изправи на задните си крака и така спаси живота му. Защото перестата стрела изпищя във въздуха и се заби до края в гърдите на мустанга. Нещастното животно се опита да скочи още веднъж, но падна на земята. Боцманът скочи от седлото в последния момент. Спъна се, падна на едното си коляно, изпусна пушката. Жилести ръце го хванаха за раменете.
Индианците искаха да вземат в плен боцмана жив, но много скоро разбраха, че това не е толкова просто. Морякът бързо се изправи на крака. Само с едно движение той отблъсна от себе си нападателите. Индианците отново се нахвърлиха върху него, но той започна да нанася точни удари с юмруци. Изведнъж около него стана по-просторно. Червенокожите, изумени и ядосани от успешния отпор, извадиха от коланите си ножове и томахавки. Един от тях извика нещо с гърлен глас и всички едновременно се хвърлиха върху моряка. Боцманът разбра, че това не са шеги. Измъкна от джоба си револвер. Успя само веднъж да натисне спусъка, като се прицели право в сърцето на индианеца, който стоеше най-близо, но внезапно получи тежък удар в главата. Олюля се, като през мъгла видя нападателите с вдигнати ножове и томахавки и изгуби съзнание.
— Хоуг! Вържете го бързо с ремъци — заповяда Пламтящия лъч. — А нашият брат Крещящата сова сериозно ли е ранен?
Двама индианци се наведоха над простреляния.
— Проклетата бяла муцуна улучи нашия брат право в сърцето — заяви един от тях.
— Умри и ти, бяло псе! — извика друг и вдигна нож за смъртоносен удар.
— Стой! Нашият брат Крещящата сова заслужи да се отмъсти напълно за него. Тоя бял ще умре при стълба на мъченията — заповяда Пламтящия лъч. — Нека виковете на убиеца успокоят поне отчасти болката на вдовицата и децата на нашия брак.
— Юмрукът на тоя бял е твърд като камък — с уважение каза някой от индианците. — Хоуг, ще видим дали е толкова смел, колкото е силен.
— Запушете му устата и го привържете върху гърба на някой мустанг — поръча Пламтящия лъч. — Връщаме се веднага.
Червенокожите изкараха конете, скрити в гъсталака от кактуси. Пет души привързаха за един мустанг
