— Индианците не са се отказали, но щом двамата умрем на стълба на мъченията, сами няма да предприемат нищо — обясни Томек, раздразнен от думите на приятеля си.

— Дявол да го вземе, изглежда, че слухът ми не е в ред! — извика боцманът, сега вече ужасен и сърдит. — Какво пък искат от тебе? Бях убеден, че само аз трябва да бъда убит!

Томек млъкна за малко. Значи, боцманът отлично знаеше своето положение, но нима никак не се тревожеше от предстоящите мъки и смърт?

Доплака му се.

— Значи, ти допусна, че ще те оставя сам в тежката ти участ? Ако наистина трябва да умреш, тогава ще умрем заедно, рамо до рамо, както подобава на приятели.

Изведнъж боцманът така дръпна вързаните ви отзад ръце, че сухите ремъци изскърцаха. Той се изправи, без да обръща внимание, че ремъците се впиват в тялото му, и строго извика:

— Не дрънкай глупости! Забранявам ти това от името на твоя баща, защото тук аз го замествам! Поради неблагоразумието си се забърках в тая глупава история и сега сам ще плащам с главата си. Твой свещен дълг е да спасиш горката Сали. Помни, че ще се откажа от нашето приятелство, ако постъпиш по друг начин. Заповядвам ти да направиш това като твой приятел и заместник на баща ти, разбираш ли?!…

Томек отстъпи крачка назад пред страшния поглед на обикновено кроткия боцман.

— Какво биха казали баща ми и Смута, ако със скръстени ръце гледам как те изтезават?! — прошепна Томек, обзет от ужас. — И как ще мога после да ги гледам в очите? Не, не, боцмане, ако си на мое място, сигурно не би постъпил така и… не искай това от мене.

Мрачен, морякът мълчеше.

— Приятел се в нужда познава. Няма да те оставя, въпреки че ми е много мъчно за горката Сали. Освен това трябва да знаеш още нещо — Черната светкавица отлично знае какво ни свързва. Преди да дойда тук, аз му казах това и му заявих, че ще загина заедно с тебе.

— А как прие това тоя дявол? — мрачно попита боцманът.

— Каза, че така трябва да постъпи благородният боец, когото племето на апахите и наваите са нарекли свой брат…

— Ха, значи, такива приятели са те!

— Не кори Черната светкавица — възрази му Томек. — Индианците имат силно развито чувство за достойнство и приятелство. Те биха изгубили към мене всякакво уважение, ако сега именно те оставя.

— На̀ ти тебе сега, но да умреш заедно с мене… — опечали се боцманът. — Мир няма да имам дори в гроба… А какво ще стане тогава с нашата нещастна гургуличка?

— Страх ме обзема, когато мисля за Сали и госпожа Алан — каза тихо Томек. — Сали сигурно чака помощ от нас.

— Не ми говори за това, братче, защото ще се пукна от мъка. Сега сам виждаш, че трябва да побързаш с тая помощ. Човек на моята възраст не отдава голямо значение на жалкия си живот. Толкова много вече съм видял в живота. Зная две и двеста. Няма що! Веднъж носи вълкът агне, втори път носи, най-после и него понасят. Не се бой, братче, на твоя приятел окото му няма да мигне при това тяхно стълбче. А сега се стегни и намери Сали.

— Не, боцмане! Или и двамата ще се спасим, или и двамата ще загинем — отвърна Томек решително. — Иначе не може да бъде!

— Помисли само на колко души ще създаде болка твоята смърт. Помисли за благородния си баща, за Смуга, за госпожа Алан и за шерифа, а да не говорим за малката Сали и семейството ти във Варшава. А за мене няма кой да плаче.

— Виждам, че забравяш родителите си. Освен това всички, които изброи по-горе, еднакво биха оплаквали и мене, и тебе.

— Хм, така ли мислиш? Приятно е да знае човек… Но няма как, а сега ти мисли за Сали. Това е твой свещен дълг.

Томек погледна мълчаливо приятеля си. Той обмисляше всички възможности за освобождаването на боцмана, но му беше много трудно да измисли нещо разумно. Да развърже приятеля си, не беше особено мъчно. Но това с нищо не би променило положението. Индианците, като имаха пред вид такава възможност, бяха поставили стража около типито и лагера, при все че самото разположение на каньона не даваше възможност за бягство. Томек реши, че при създаденото положение има само един-единствен изход. Но дали ще може да пречупи упорството на приятеля си?

— Боцмане — обади се той след дълго мълчание, — искаш ли наистина да помогнеш за освобождението на Сали?

— Дали искам ли? — учуди се морякът. — Та нали поради това се забърках в тази неприятна история? Как можеш да ме питаш за това?

— Защото има начин да се предотврати злото, но за жалост, нужно е себеотрицание от твоя страна.

— За какво пак ми говориш?

— Ожени се за тая индианка, както предложи Черната светкавица — каза Томек на един дъх.

Въпреки предвижданията боцманът не кипна. Той седеше с наведена надолу глава и мислеше. Накрая се обади със спокоен и твърд глас:

— Заради тебе и Сали бих се оженил за тая грозна индианка. Има обаче основателна причина, поради която не мога да сторя това: убих нейния мъж. Може би сред индианците това е в реда на нещата, но аз не съм индианец и не мога да го направя. Щом няма друг изход, избирам стълба на мъченията. Но ти трябва да изпълниш моята последна воля — да тръгнеш с индианците да търсиш Сали. Хм, да имах сега поне една глътка ямайка.

— Аз имам. Взех за всеки случай със себе си едно малко шише. Донесох я тук, за тебе — бързо отговори Томек, радостен, че боцманът промени темата.

Той извади от джоба си едно плоско шише и допря отвора му до устата на приятеля си. Боцманът сръбна порядъчно, млясна с език и се изтегна върху кожите на леговището си.

— А сега, мое мило братче, иди и си помисли спокойно за всичко — каза боцманът. — Оказа се, че съм лош настойник, затова няма да ти давам съвети. Сам знаеш най-добре какво трябва да се прави, за да се освободи Сали. Сън ме наляга… Ще си дремна малко преди тая индианска забава. Поздрави от мене госпожа Алан, целуни Сали, предай поздравите ми на баща си и Смуга. Лека нощ, мило братче, и… не ми се сърди…

Сълзи задавяха Томек. Той искаше да отговори още нещо, но боцманът наистина затвори очи. След малко здравата захърка. Когато морякът се обърна на едната си страна, Томек излезе тихо от палатката.

Падна здрач. Лагерът сякаш замря, бодърствуваше само стражата. Томек искаше още веднъж да поговори с вожда. Влезе в типито за съвещания. Край огнището на кожи седеше сама млада индианска девойка. Томек я позна. Беше Скалното цвете, дъщерята на Черната светкавица.

— Къде е вождът Черната светкавица?

Индианката стана и плахо пристъпи към нето.

— Черната светкавица разговаря с духовете на великите прадеди — отговори тя тихо на правилен английски език.

— А дълго ли ще бъде там? — продължи Томек да пита, като се усмихваше тъжно на индианката.

— Това Скалното цвете не знае. Вие сигурно искате да се видите с него?

— Да, имам да уреждам много спешна работа.

— Когато индианец разговаря с духовете на дедите, по-добре е да не му се пречи. Вождът моли духовете да му помогнат да намери бялата скуав. Черната светкавица ви е голям приятел.

Томек внимателно погледна младото момиче. Беше красиво и с много чар. Той знаеше, че индианките, общо взето, не започват разговор с чужди мъже. Нима Скалното цвете искаше да му каже нещо необикновено важно? След кратко колебание той каза:

— Великият вожд ненужно моли духовете на прадедите за помощ, понеже ние няма да можем да тръгнем на поход.

— Защо? Да не би заради тоя бял, който уби Крещящата сова — прошепна индианката със съчувствие.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату