Томек потвърди с кимване на глава, а тогава Скалното цвете се наведе към него и каза:
— Вие направихте голяма услуга не само на Черната светкавица, но и на цялото племе. Вие си спечелихте много приятели. Доверете се на Черната светкавица…
В думите на индианката имаше толкова доброжелателство, че в сърцето на Томек блесна лъч на надежда.
— Не се съмнявам в благородството на великия вожд, но нали утре моят приятел трябва да отиде на стълба на мъченията! — каза живо той.
— Моля ви, не питайте повече — отговори Скалното цвете. — Добрите духове обикновено съветват добрите бойци насън. Затова нека моят бял брат отиде да си почине и да не безпокои сега Черната светкавица.
Томек благодари на момичето с дружелюбно кимване и излезе от палатката. Несъмнено Скалното цвете искаше да му вдъхне надежда. Нима знаеше някои тайни намерения на баща си?
Замислен, Томек бавно мина покрай редицата типита, повървя малко навътре в каньона, извън лагера, където се намираха гробищата, тъй нареченият „кръг на прадедите“. Лунната светлина посребряваше голите скали. Томек се спря, затърси с поглед…
Страшният, горд вожд на апахите и наваите беше седнал на земята, опрял ръце върху коленете на кръстосаните си нозе. Той беше заобиколен от широк кръг, наслагани на земята, човешки черепи. Между тях се белееха големите черепи на бизони и коне. Две върлини със закачени на тях човешки скалпове стърчаха върху две купчини, насипани по периферията на тоя необикновен кръг.
През известни интервали Черната светкавица се обръщаше поред към отделните черепи, говореше на всеки от тях, след това замълчаваше, сякаш слушаше отговорите им. Томек безшумно се придвижи зад един дебел бодлив кактус. Той знаеше, че индианците от прериите и степите погребват умрелите на платформи, направени по дърветата или издигнати на специални скели от дебели прътове. Едва след пълното разлагане на тялото семейството на умрелия събира костите от този временен гроб. Черепите на вождовете и заслужилите бойци нареждат в кръг на избрано място, а останалите кости погребват в могили. От време на време или когато трябва да се вземе някакво важно решение, индианците отиват на гробищата, за да искат съвет от своите велики деди. Тогава те споделят с черепите своите грижи и ги молят за съвет. Естествено човешките останки са само неми свидетели на тия изповеди и молби; затова суеверните индианци отгатват техните съвети по летенето или крясъка на птиците, по разположението на облаците на небето или просто по сънищата.
Томек беше слушал също и за друг обичай на горските индианци, които от време на време ходели на надгробните могили на близките си и за да ги почетат, запалвали на гроба им малък огън. Ако димът се издигал право към небето, това било сигурен знак, че умрелият „преживява“ щастливи дни в Страната на вечния лов.
Сега Томек беше свидетел на дългото съвещание на Черната светкавица с духовете на неговите прадеди. Лунният диск беше се преместил далече на запад и беше се скрил зад острата стена на каньона, когато индианецът стана от земята. Томек си спомни думите на Скалното цвете, че обредът на вожда не трябва да се прекъсва. Затова бързо се върна в лагера и се прибра в типито си. Той беше толкова измъчен от преживяното през тоя ден, че като си легна на кожите до Червения орел, веднага заспа.
Настана слънчево, горещо и задушно утро. Щом Томек излезе от типито, веднага забеляза обща възбуда сред жителите на лагера. На площада за съвещания беше вече забит в земята голям дебел стълб, около който грамада дечурлига трупаха съчки. Бойците боядисваха телата си с бойните цветове и приготвяха оръжието си.
При тая картина тревогата на Томек отново оживя. Вчера, след разговора със Скалното цвете, той имаше надежда, че индианците ще се откажат от изтезаването на боцмана, но това, което се правеше сега, го караше да се ужаси. Лошите предчувствия отново обхванаха Томек, когато не го пуснаха да влезе при пленника. Разтревожен и уплашен, той веднага отиде в типито за съвещания, където завари вожда, заобиколен от въоръжени бойци. За съжаление не можа да поговори насаме с Черната светкавица, а официалното обяснение гласеше: „Законът на племето трябва да бъде изпълнен. Пленникът отхвърли предложението на съвета на старейшините, затова ще загине при стълба на мъченията“.
Отчаян, Томек се върна в своето типи. Ето, наближаваше решителният, трагичният момент. Ще загинат и двамата и никой не ще може да уведоми скъпия му баща, че това ужасно нещо се е случило не поради неговото лекомислие. Очите му се напълниха със сълзи, когато мислеше за отчаянието на баща си и Смуга; усети страшна болка при мисълта за трагичната участ на Сали. Но… въпреки всичко той не можеше сега да остави такъв приятел като боцмана. При това положение какво друго можеше да стори?
В мрачно мълчание, примирен, Томек си сложи колана с револверите, провери дали оръжието може да се изважда леко от кобура и накрая старателно напълни своята пушка.
Така въоръжен и приготвен за най-лошото, той излезе от палатката. Смеси се с тълпата индианци. Червенокожите криеха любопитството си от неговия вид, но той не срещна ни най-малко неприязнено отношение от тяхна страна.
Преди обед жителите на недостъпния каньон излязоха на площада за съвещания. Скоро там се яви и великият вожд — Черната светкавица, обкръжен от малките вождове. Огледа се наоколо и като съзря Томек сред тълпата, изпрати един от малките вождове да го повика. Когато Томек отиде при него, той му каза:
— Нека моят бял брат Малкия вожд остане при мене. Оттук най-добре се вижда всичко. Ей сега ще започнат изтезанията на пленника.
Томек не отговори нищо. Той застана от лявата страна на вожда. Когато бойците изведоха от палатката боцман Новицки, на площада се чу женски плач и вик на деца. Индианките заедно с децата си хвърляха чакъл върху боцмана, искаха да го бият с пръчки, но бойците бяха го заобиколили плътно и така го доведоха до стълба на мъченията.
Морякът, облечен само с панталони и риза, вървеше със сигурна крачка и не обръщаше внимание на заплахите и подигравките. Той гледаше равнодушно и бойците, които го привързваха до стълба.
Според стария обичай първи трябваше да си отмъстят вдовицата и децата й. С крясъци те се нахвърлиха върху боцмана: шибаха го с пръчки, замерваха го с камъни, но това продължи само миг. Черната светкавица направи знак и индианците отстраниха жените и децата от центъра на плаца. След това въоръжени бойци под ритъма на тъпани започнаха военен танец. Като скачаха около пленника, те стреляха срещу него с лъковете си, хвърляха томахавки и ножове, но не му причиняваха нищо лошо. Перестите стрели, томахавките и ножовете се забиваха в стълба съвсем близо до него, но досега не бяха го одраскали дори, защото това бяха само опити да се изпита безстрашието на осъдения.
Гордото държане на боцмана, както и безразличието, с което приемаше всички изтезания, караха индианците след всяко хвърляне да ахват от уважение. Тия безстрашни бойци повече от всичко ценяха мъжеството и смелостта. Томахавките се забиваха все по-близо до пленника, а той спокойно чакаше смъртта.
Изтезанията бяха вече към края си. Черната светкавица даде знак и бойците пренесоха купчините съчки по-близо до стълба. Един от малките вождове изтича с горящ факел и запали сухите съчки. По обичая Пламтящия лъч, който беше хванал боцмана, имаше право да му нанесе смъртоносния удар. Това трябваше да стане, когато огънят обгори тялото на пленника.
Пламтящия лъч старателно избираше переста стрела, с остър метален връх. Той опитваше силата на тетивата, за да може само с един изстрел да улучи смъртно пленника. В противен случай биха го осмели презрително. Стрелата трябваше да се забие в сърцето. Минутите минаваха в очакване. Накрая Пламтящия лъч сложи стрелата си на тетивата и готов за стрелба, се обърна към Черната светкавица, за да му даде заповед с кимване на глава.
Димът от горящия огън докосваше лицето на боцмана. Безстрашният моряк от варшавския квартал Повисле разбра, че последните му минути настават. С тиха въздишка той погледна небето, мисълта му се пренесе при неговите стари родители във Варшава, спомни си за приятелите, стана му много мъчно за нещастната Сали и за да прогони тъжните си мисли, запя с гръмък глас:
