тая вечер той ще види тайнствения танец на духа, ритуален танец на привържениците на идеята за освобождаването на индианците от робство.
Двамата приятели бяха страшно любопитни да видят това зрелище, затова още от рано заеха такива места, откъдето можеха да виждат всичко.
Скоро танецът започна. Най-напред на площада излязоха група индианци с продълговати като бурета барабани. Те клекнаха настрана и веднага се разнесе еднообразно думкане. При тоя сигнал от палатките започнаха да излизат танцьори, покрити с черни одеяла или облечени с бели памучни ризи, украсени със свещени символи, и сядаха в първите редове на зрителите. Барабаните забиха по-силно — няколко танцьори станаха, хванаха се за ръце и започнаха бавно да обикалят наоколо. Постепенно към тях се присъединяваха и други. Образува се голям кръг, в средата на който притичаха четирима магьосници, които размахваха къси пръчици, украсени с птичи пера. Барабаните забиха още по-силно. Изведнъж танцьорите седнаха в кръг на земята, всеки там, където беше, а магьосниците продължиха да танцуват. Темпото на тая своеобразна музика все повече се усилваше — магьосниците се движеха все по-бързо. Когато тъпаните стихнаха, те седнаха на земята.
Барабаните отново се обадиха. Танцьорите скочиха, започнаха отново да танцуват в кръг и да се въртят все по-бързо. Магьосниците един по един се включваха в танца. Темпото му се усилваше непрекъснато, а когато някои от танцуващите премаляваха, магьосниците изтичваха при тях и като им вееха в лицата с вълшебните си пръчици, с някаква тайнствена сила ги въвличаха в средата на колелото.
Силно заинтригувани, Томек и боцманът станаха от земята, за да виждат по-добре. Сред танцуващите ставаше нещо необикновено. Магьосникът, Покорителя на гризли, махаше с пръчица пред лицето на един танцьор, който губеше все повече сили, люлееше се на краката си и накрая, хипнотизиран от магьосника, падна по лице на земята. Магьосниците довеждаха при Покорителя на гризли един след друг уморените танцьори, които под действието на вълшебната му пръчица падаха в безсъзнание на земята.
Някои от танцьорите сваляха одеялата и ги развяваха, за да прогонят чуждите духове. Бързите, пълни със заплаха движения, пронизителните крясъци, които се смесваха е думите на някаква дива песен, правеха танцьорите да приличат на истински демони. Накрая всички вече танцуваха полузамаяни, изпаднали в някакъв екстаз.
Според индианците духовете на танцуващите се отделят от техните тела, пренасят се в страната на духовете и там общуват с умрелите прадеди. Възвръщането на силата на индианците щяло да настъпи чрез възвръщането на някогашните стари обичаи. Екстазният танец, който съпровожда обредите, свързвал бунтовниците с духовете на умрелите индианци, които пребивавали в страната на вечния лов и били покровители на свободолюбивите стремежи на своя народ. Поради това тоя обред е наречен танец на духа.
Колелото на танцуващите значително оредя. Най-издръжливите танцьори играеха вече с последни сили. Изведнъж тъпаните замлъкнаха. Въртящото се колело замръзна на мястото си. Приспаните от Покорителя на гризли танцьори започнаха да се пробуждат.
Черната светкавица, още запъхтян, се спря при Томек и боцмана. Той дори не беше успял да смени обредните си дрехи — риза, обшита с пискюлчета от човешки коси. На гърдите му беше нарисувана голяма черна птица, с разперени за полет криле.
Вождът загледа новите си приятели в очите и каза:
Танецът на Духа означава смърт за всички бели. Тоя път обаче той ще донесе гибел само на вашите врагове. Благородната Бяла роза ще бъде освободена или ако е късно вече за това, ще отмъстим кърваво за нея. Хоуг! А сега нека моите братя се приготвят за път.
Развълнуван от това, което видя преди малко, Томек не можа да каже нито дума, а само поклати глава в знак на съгласие, но винаги практичният и равнодушен към всичко боцман отвърна спокойно:
— Слушай, Черна светкавицо, ценя хората с чувство за чест, които изпълняват обещанията, дадени на приятелите. От днес нататък можеш да разчиташ на мене при всяко обстоятелство.
Като каза това, той се наведе към вожда и му прошепна многозначително:
— Бъди спокоен. Нищо лошо няма да сторя на Скалното цвете.
Черната светкавица гледа дълго светлите, доверчиви очи на моряка. Беше трудно да се отгатне какво ставаше в тоя миг в сърцето му.
— Хоуг! Не приличаш на човек, който има два езика — каза той сякаш на себе си и добави високо: — След малко тръгваме на път.
— А ще можеш ли, вожде, да ми дадеш някаква кранта — попита боцманът. — Горкото ми конче беше убито в степта.
— Нека моят бял брат не се грижи за това. Ще получиш мустанг. Сега именно отиваме за конете.
Беше вече късно през нощта, когато Черната светкавица даде сигнал за тръгване. Той поведе двайсет въоръжени индианци по скалиста пътека, изсечена в стръмната стена на каньона. Изкачиха се на върха, който ограждаше каньона от тая страна. През време на кратката почивка боцманът прошепна на Томек:
— Слушай, братче, индианците знаят друг по-удобен път за своя лагер. Когато ме караха вързан като овен, през цялото време бяхме на коне и не усетих да се катерим по планината.
— Това е твърде възможно — отвърна шепнешком Томек. — Оттук не биха могли да закарат нито добитък, нито коне в своя каньон. Ясно е, че не желаят да издадат пред нас положението на скривалището си. А по тоя път не е лесно да се попадне в лагера им. Ти сам ще се убедиш в това.
— По дяволите! И без това няма да издам пред никого тяхната тайна. У-у-уф, как не обичам да се влача по планинските долища. А имаш ли поне още една глътчица ямайка?
— Имам, боцмане!
— Тогава, братле, давай я по-скоро, че гърлото ми е страшно изсъхнало.
Боцманът изпразни шишето до капка.
— Ха така, сега ми стана по-леко на душата и на тялото — измърмори той. — Истински мъж е тоя вожд Черната светкавица. Изглежда, че тия американци солидно са го настъпили, щом се е заклел кърваво да им отмъщава. Харесва ми тоя мой предстоящ тъст. Слушай, братче! Ти ме принуди да се сгодя с тая очарователна девойка, затова твоя работа е от този брак да не излезе нищо. Ясно ли ти е?
След благоприятното измъкване на боцмана от тежкото и опасно положение настроението на Томек отново се поправи. Той погледна изкосо приятеля си й отвърна с привидно безразличие.
— Не се знае дали Скалното цвете ще се съгласи да се развали годежът. Трябва да знаеш, че индианците сериозно се отнасят към тоя въпрос. Ами ако наистина се влюбиш в нея?
— Ей, братче. Я не се опитвай да ме заблуждаваш. Ти сам каза, че тя и Пламтящия лъч се обичат.
— Може да съм се излъгал.
— Това вече ми мирише на измама — каза подозрително боцманът. — Дъщерята на вожда е голям лукс за мене. Какво бих правил с такава дама? Ти по-добре не ме довеждай до крайност…
— Не се тревожи — разсмя се Томек, — аз само се пошегувах. Ако не направиш някоя нова глупост, тогава всичко ще се нареди. А ти забрави ли, че Пламтящия Лъч те извика на дуел?
— Ти пък! Заради тая благородна девойка не бих могъл да му сторя нищо лошо.
— Сега вече говориш умно.
— Бъди сигурен, че наистина така мисля — добави разпалено боцманът. — Дължа й благодарност и няма да я разочаровам. Що се отнася до това, успокоих и Черната светкавица, а дадената дума е свято нещо за мене.
Разговорът на приятелите беше прекъснат от сигнала за тръгване. След няколкочасов тежък поход в една планинска котловина завариха двама индианци, които ги чакаха с нужния брой мустанги.
До края на нощта те пътуваха през просторните склонове на планинската верига. На разсъмване вече се намериха в степта. По обичая индианците тръгнаха един след друг, за да оставят колкото е възможно по- малко следи по земята. Придвижваха се тръс към североизток. Скоро те настигнаха двайсет индианци- пешаци, които навярно по друг път и по-рано бяха напуснали затънтения сред дивите планини каньон. Сега цялата група наброяваше четиридесет души. Всеки ездач взе на коня си по един от пешаците. Конете, обременени от двойната тежест, тръгнаха по-бавно. Едва към обяд групата загуби от очи планинската верига, която се виждаше в далечината на запад с характерната и известна на Томек Планина на знаците. Наоколо се простираше необятна степ. По едно време вождът спря похода.