бавно.
Томек скочи и направи движение, сякаш искаше да побегне към пуеблото. За щастие в тоя момент твърдата ръка на Черната светкавица се намери на неговото рамо. Томек овладя непредпазливото си движение, предизвикано от голямото вълнение, но не можа да въздържи сълзите си, които пълнеха очите му. Вече нямаше и най-малко съмнение, че там, на терасата, се намираше Сали. Тя се разхождаше бавно, съпровождана от по-възрастна и по-висока от нея индианка. Тъмните силуети на жените ясно се очертаваха върху фона на белите стени на пуеблото, обляно от лунната светлина. Боцманът също позна момичето и беше не по-малко развълнуван от своя млад приятел. За това свидетелствуваше неговото ускорено дишане. Той се премести до Черната светкавица и го погледна право в очите. Без да снеме лявата си ръка от рамото на Томек, вождът направи с дясната многозначителен знак да мълчи, Четиримата стояха като каменни статуи, загледани в силуета на терасата.
Неочаквано някъде отстрани се чу дрезгав лай. Ниските отначало стонове ставаха все по-високи, а накрая се превърнаха в диво тъжно скимтене. Томек и боцманът трепнаха едновременно, а в това време на терасата на пуеблото фигурата на момичето се придвижи бързо до самия край на стената и като се наведе над ниската ограда, започна да се взира в тъмната степ. Придружаващата я индианка побърза след нея. Дръпна я навътре в терасата и двете изчезнаха някъде. Провлеченият вой замря.
Черната светкавица веднага пристъпи към действие. С жестове нареди на боцмана и Съсеченото лице да заобиколят възвишението, а той и Томек бързо се отправиха право към него. След няколко минути те бяха вече на върха му. Огледаха се наоколо. Кучето го нямаше.
— Закъсняхме! — обади се тихо Томек развълнуван.
— Хоуг! Кучето не е могло да се отдалечи много оттук. Да го потърсим в храстите!
Започнаха да търсят из гъсталаците.
— Динго! Динго! — повтаряше Томек тихо.
И като викаше Динго, той бързо се провираше през храстите. Клоните го шибаха по лицето, бодлите закачаха дрехите му, но той не обръщаше внимание на нищо. Изведнъж нещо тежко се стовари върху него. Томек изгуби равновесие и падна на земята. Несъзнателно хвана с ръка разрошена козина. От вълнение не можа да каже нищо. Мълчаливо прегърна косматото тяло, а в това време Динго търкаше главата си о неговата. Томек, щастлив, че е открил верния си четирикрак приятел, не знаеше какво става около него. Дори шумоленето на храстите не чуваше. Бдителният Динго изръмжа в знак на предупреждение и се приготви да скочи, когато при тях застана индианец.
Томек веднага дойде на себе си. Задържа кучето.
— Спокойно, Динго, спокойно, това е приятел — обади се той.
Кучето трепереше като трескаво и се готвеше да скочи.
Черната светкавица както винаги се ориентираше в положението. Затова той се отдръпна малко и каза:
— Нека Нах’тах ни уез’зи заведе кучето на възвишението. Аз ще вървя напред.
Томек тръгна след индианеца, като държеше кучето за врата. Динго се беше страшно променил. Цялото му тяло беше покрито с разрошена козина. С див, бдителен поглед той поглеждаше ту своя стопанин, ту индианеца; виждаше се, че мрази червенокожите, защото, когато Черната светкавица се навеждаше към него, гърчещите се сърдито бърни оголваха големите му зъби.
— Той още помни ударите на пуеблосите. Вярно куче! Не е оставило Бялата роза — похвали го Черната светкавица.
— Динго наистина е умно и вярно куче — каза Томек. — Колко пъти през време на нашите експедиции ни е спасявал от разни опасности.
— Хоуг! Нека моят брат го държи по-здраво. Ще повикам нашите приятели.
Томек хвана здраво Динго за врата. Черната светкавица даде с ръка знак за мълчание и в нощната тишина се разнесе скимтене на койот.
Динго наостри уши и удари силно с рунтавата си опашка, след това погледна най-напред към пуеблото, а после към храстите, в подножието на височината. Боцманът, запъхтян като цигански мех, изскочи от храстите. След малко заедно със Съсеченото лице той се озова при приятелите си. Огромният моряк седна на земята. Той прегръщаше и галеше Динго, който упорито махаше опашка и го лижеше с грапавия си език по лицето.
— Да живеят нашите, кученцето ми, да живеят! — говореше боцманът. — Но и ти си юнак! Не се даде на пуеблосите, не остави нашата Сали…
Като чу името на момиченцето, Динго се изтръгна от ръцете на боцмана и започна да вие пронизително към пуеблото.
— Хоуг! — прошепна Черната светкавица с уважение.
— Хоуг! — повтори Съсеченото лице.
— Знаем, знаем вече, че Сали е там — успокояваше Томек кучето.
— Браво, Динго! Юнак си ти, няма що! — повтаряше боцманът. — Ще измъкнем оттам горкичката Сали, дори ако трябва с лапите си да разруша тая крепост.
Динго се въртеше неспокойно. Обръщаше се към мъжете, поглеждаше към пуеблото, сякаш ги насърчаваше да отидат там.
— Какво ще правим сега? — попита Томек.
— Трябва да разгледаме пуеблото, за да съставим план за действие — отвърна Черната светкавица. — Ако успеем да се изкачим на върха на скалата, при която зуните са построили своите вигвами…
— Тогава бихме могли да видим всичко като на длан — прекъсна го Томек.
— Хоуг! Малкия вожд правилно каза.
Боцманът вдигна глава и погледна унило към върховете на скалите, зачервени от изгряващото слънце. Ох, как не обичаше той да се катери по планините! Но тоя път не възрази. Въздъхна тежко, а после измърмори:
— Дяволите непременно ще ги варят в пъкъла заради тоя строеж на къщи, но няма какво да му умуваме сега. Казвате, че трябва да се изкачим на тая планина ли? Е, тогава да не му мислим много. Да вървим!
XXI
Военна хитрост
Към пладне четиримата разузнавачи успяха да се изкачат на големия и плосък връх на стената. Той представляваше скална маса — площадка, която можеше да побере едва няколко души. Откъм пуеблото стената беше недостъпна и отвесна, от другите страни върхът можеше да се стигне след тежко катерене. Поради това положението на селището не беше най-удобно за неговите жители: няколко добри стрелци, укрити на площадката, можеха съвсем успешно да държат в шах пуеблосите, въпреки че отвесната стена закриваше част от постройките. Но трябва да се има пред вид, че пуеблото е било изсечено в скалата още преди да дойдат испанците по тия места с огнестрелното си оръжие.
На върха разузнавачите легнаха по корем. Те можеха удобно да наблюдават разположеното в подножието пуебло, като едва подават главите си извън ръба. По заповед на стопанина си безстрашният Динго остана в подножието на скалата. Това беше необходимо за благоприятното извършване на наблюдението, Послушното куче се спотаи в храсталака, а а това време разузнавачите наблюдаваха върха.
Бинокълът на вожда Дългите очи минаваше от ръка на ръка. Невидими, те с часове наблюдаваха живота на жителите на пуеблото. Тия наблюдения имаха двояка цел. Преди всичко трябваше да открият мястото, където зуните държат Сали, и, второ, като узнаят дневната програма на пуеблосите, щяха да могат по-лесно да съставят нужния план за действие.
Държането на зуните не будеше съмнение, че те водят войнствен, разбойнически живот. Жените и момичетата непрекъснато се мяркаха по терасите. Едни плетяха кошници в различна форма, други правеха от глина красиво моделирани, а после украсявани кани и големи чаши, които, както обясни Черната светкавица, продавали срещу месо или щавени кожи на други племена, дори и на белите заселници.
Трета група пуеблоски приготвяха храната. Върху големи камъни те стриваха на брашно зърна от царевица и желъди, а след това в специални, направени за тая цел, ниски куполообразня пещи печаха хляб, наречен пики. От близките ниви те носеха в пуеблото с кошници царевица, тикви, пъпеши и фасул. Мъжете
