Томек се премести до приятелите си и сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва, та каза шепнешком:
— Няколко смели и безстрашни бойци могат без голяма мъка да заемат къщата на вожда и нейните обитатели. После е достатъчно да се изтегли само стълбата, за да бъдем като в крепост.
— Зуните ще донесат други стълби — измърмори Съсеченото лице.
— Нашите куршуми бързо ще ги научат на ум и разум. Ще трябва да се държат на порядъчно разстояние от нас. Когато се убедят в своето безсилие, лесно ще можем да се разберем.
— Дявол да те вземе! — извика боцманът с уважение. — Но истина е, че човек лесно може да си строши врата, когато се спуска с въже по тая скала…
— Струва ми се, че това ще бъде по-малък риск, отколкото една атака срещу стените на пуеблото отдолу. Имаме само четиридесет бойци, тогава как можем да бъдем сигурни, че ще успеем да освободим Сали със сила? Ами ако с нея се случи нещо лошо през време на нападението? Освен това още чувам крясъците на убитите в ранчото на дон Педро… Така ми се иска да избегнем ужасната битка, която ще донесе смъртта на толкова хора…
— Хоуг! Малкия вожд има червено като на индианец сърце и военни хитрости, достойни за червенокож боец, но мисълта му е бяла — каза Черната светкавица. — Белите обаче не са толкова милостиви към индианците, при все че ние искаме сама това, което ни се полага по право.
— А нима в тая братоубийствена битка няма да гинат именно индианци? — отвърна разпалено Томек. — Затова аз желая да я избегнем. А колко твои бойци биха загинали при превземането на пуеблото?
— Хоуг! Само това последното може да ме убеди. Добрият вожд не оставя да загиват бойците му без нужда.
— Вожде, когато ми връчваха орловите пера за борбата ми с Червения орел, тогава вождът Дългите очи ми каза, че победата над противника без проливане на кръв прави най-голяма чест.
— Думите текат от устата на моя бял брат, както водата в потока — каза Черната светкавица и въздъхна дълбоко. — Гърмящия юмрук добре каза: трудно е човек да разговаря с тебе.
— Наемам се пръв да се спусна върху къщата на вожда на зуните — продължаваше Томек настойчиво. — Ако не успея, тогава правете така, както намерите за добре.
— И аз ще дойда с тебе, братче — извика боцманът.
— Но представяш ли си колко дебело трябва да бъде въжето, за да не се скъса от твоята тежест? — възрази Томек. — Колкото въжето е по-дълго, толкова е по-слабо, а тук е нужно въже с дължина най-малко петдесет метра.
— И-и, какви ги приказваш, братче. Не си виждал още как мога да се справям, когато съм на рея56.
— Не е там въпросът. Теглото ти и необикновената ти сила има къде да се проявят. Можем да доведем тук само няколко бойци. Най-малко пет-шест души трябва да се спуснат в пуеблото, а останалите ще трябва да държат въжето, което няма къде да се привърже тук. Разбираш ли сега колко много ще зависи всичко от твоята сила и хладнокръвие?
— Как да не разбирам? — учуди се боцманът, на когото пасивната роля никак не беше по вкуса.
— Сигурни и силни ръце трябва да държат въжето, защото от това зависи успехът на цялата работа.
Опечален, боцманът млъкна, а Черната светкавица и Съсеченото лице се спогледаха, изненадани от плана на бялото момче.
— Нека Малкия вожд още веднъж ни обясни своя план — предложи Черната светкавица.
Томек започна:
— Осем бойци ще се качат с въжета и оръжие на върха на скалната стена, надвесена над пуеблото. Шестима от тях трябва да се спуснат по въже върху къщата на вожда на зуните, да хванат него и домашните му и да заемат позиция в случай на атака от страна на пуеблосите. За извършването на първата задача тази група смелчаги ще извести с изстрели на останалите си другари, които в това време ще обградят пуеблото отвън. По всяка вероятност пуеблосите бързо ще разберат, че са хванати в клопка и ще се съгласят да заменят бялата пленница със своя вожд.
— Хоуг! Хоуг! — шепнеше Черната светкавица.
— Хоуг! — чудеше се Съсеченото лице.
— Хубаво си го измислил! — с уважение го похвали боцманът.
Планът на Томек сега изглеждаше на всички съвсем прост и лесен за реализиране, при все че изискваше необикновена смелост и безстрашие. Уговориха още някои подробности, след което вождът възложи на Съсеченото лице да остане на пост и с помощта на бинокъла да продължава да следи пуеблосите, а сам с двамата си бели приятели се отправи към бойците, които го чакаха в каньона на Сиера Мадре.
На другия ден, малко преди да се свечери, осем мъже се изкачиха на скалната площадка, надвесена над селището на зуните. Те сложиха внимателно на земята навити въжета и оръжието си и се прилепиха до скалата, за да не привлекат вниманието на пуеблосите.
— Има ли нещо ново в пуеблото? — попита Черната светкавица Съсеченото лице.
— Не, всичко е наред — обясни разузнавачът. — Днес те имаха някакви тържества, защото всички мъже прекараха целия след обед в подземните киваси и скоро се върнаха в своите вигвами.
— Но дали вождът на зуните е в къщи? — тревожеше се Томек.
— Хоуг! Струва ми се, че е там, видях го на терасата с двама мъже и три скуав, едната възрастна, а двете момичета.
— Отлично! — зарадва се боцманът. — Ще ги хванем в гнездото им като малки скорци.
Пламтящия лъч и останалите бойци решиха да опознаят подробно терена на военните действия, преди още да е паднал мракът. Един след друг те наблюдаваха живота в пуеблото. Освен Томек, боцмана, Пламтящия лъч и Съсеченото лице вождът беше избрал още четирима млади, силни и безстрашни индианци, чиято задача беше да вземат в плен вожда на зуните. Останалите бойци с вождовете Дългите очи и Хитрата лисица трябваше още преди зори да обкръжат селището и по тоя начин да не позволят на неговите жители да избягат.
Мракът настъпваше бавно. Над скалния нос затрепкаха първите звезди: пълната сребриста луна се показа иззад планините и тържествено заплава над степта. Животът в скалното пуебло замираше — наоколо зацари пълна тишина.
Неволно Томек беше обзет от тревожни чувства. Индианците с пословичното си търпение мълчаливо почиваха край него, а боцманът както винаги безгрижен и лишен от чувството за страх, здравата хъркаше. За трети път вече караулът на най-долната тераса на пуеблото се смени.
Томек беше обхванат от съмнение дали тоя рискован план ще може да се осъществи. Защото какво ще стане, ако някой от пазачите на долната тераса погледне нагоре, когато те започнат да се спущат от скалния нос по въжето? Естествено, тогава няма да могат да изненадат вожда, а предупредените пуеблоси ще станат още по-бдителни. Но тогава каква ще бъде участта на скъпата Сали?
За щастие всичко на тоя свят има начало и край. Затова и тревогата на Томек моментално изчезна, когато настана моментът да се действува.
И ето, Черната светкавица погледна небето, обърна се към пуеблото и като го обгърна с бдителен поглед, стана тихо. Сега беше най-подходящият момент да се действува, защото луната вече се скриваше зад планината и целият скален нос потъваше в мрак. Приготвиха въжето.
Томек побутна боцмана. Морякът трепна и отвори очи.
— Време ли е вече… — попита той.
Черната светкавица поклати многозначително глава и сложи пръст на устата си. Разбраха, че заповядва мълчание.
Той извика с ръка Пламтящия лъч, който веднага разбра, че Черната светкавица го отличава между толкова мъжествени и безстрашни бойци. Бързо преметна пушката през рамо и силно притегна ремъка й на гърдите си. После мушна ножа и томахавката си в широкия колан, който опасваше бедрата му; беше готов. Боцманът и четиримата индианци стиснаха здраво въжето. Почнаха да го спускат бавно в пропастта.
Черната светкавица надникна през стръмнината. Томек не вярваше, че той ще може да види нещо в
