със закривени тояги, подобни на австралийския бумеранг, ходеха на лов за зайци в близките околности. Черната светкавица — коренен жител на тия места, допълваше наблюденията на приятелите си с най- различни сведения за живота на обитателите на скалните селища.
Пуеблосите използували отлично всички плодове на неплодородната, суха степна земя. Те дори консервирали плодовете на някои кактуси или правели от тях сироп, а от стрити семена, смесени с вода, приготвяли вкусната каша пиноле. От големите агави, по които правели нарези в определено време и на определено място, събирали сладък сок, оставяли го да ферментира и така получавали освежителното и весело настройващо питие пилке, както и ракия, наречена текила. От същото дърво агава вадели и влакната хеникуен, от които приготовлявали въжета и дебело платно. Те били най-добрите тъкачи и грънчари в тоя край. В подземните обредни зали на пуеблото, наречени кивас, мъжете предели памук и тъчели платове. От тях именно наваите, след като получили овци от Испания, се научили да тъкат и произвеждат известните днес навайски пъстри килими и одеяла. Обредният и религиозен живот на пуеблосите бил високо развит. Всяко племе се деляло на клани и тайни общества. Техните събрания ставали на централните площади плацас. Най-често изпълнявали обреда танеца на змията — молитва за дъжд, така необходим за получаване на плодове от неплодородната земя. През време на тоя танец магьосниците-жреци на змията си служели с живи влечуги от най-различен вид, включително и с гърмящи змии. През време на танеца те държели змии в зъбите си, а след свършването на обреда ги отнасяли край селището и ги пущали на свобода, като пратеници на божествата за дъжд. Жреците държали толкова изкусно смъртоносните влечуги, че нямало никаква опасност да бъдат ухапани.
Томек и боцманът наблюдаваха и играта на младежите. Особено любима игра за малките индианци била хвърли и хвани, която създавала у играчите сръчност и бърза ориентация. Тя се състоеше в хвърляне във въздуха на квадратно парче дърво, на което имаше пет дупки. Играчът подхвърляше нагоре вързаната на връв надупчена дъсчица, за да я хване с една съответно изострена пръчка, с която да улучи една от дупките. Изумен и пълен с похвали за добре организирания начин на живот на пуеблосите, боцманът по едно време се обърна към Томек:
— О-хо, никога не съм очаквал, че тия американски диваци са организирали толкова добре всичко тук. Оплакват се, а си живеят добре. Виждам, че отглеждат дори растения, донесени от белите.
— Напротив, ние, белите, сме взели от тия уж американски „диваци“ много растения, неизвестни на другите континенти, които по-късно, след откриването на Америка, широко се разпространили по цял свят и дори са станали главна храна на милиони хора — коригира Томек погрешното мнение на боцмана. — Ей сега ще ви ги изброя. Средна Америка например, или по-точно Чили и Перу, са ни дали картофите, отглеждани и облагородявани там още преди идването на европейците. Доматите също са ни донесени от Перу, а фасулът от Бразилия. От маите, ацтеките и инките сме се научили да отглеждаме царевицата — единствената зърнена храна, пренесена от Америка. Средна Америка ни е дала и тютюна; дори твоят любим ром ямайка произхожда от остров Ямайка, открит от Колумб през 1494 г. в Караибско море. Това малко ли е?
— Ех, че литания ми удари, братче — отвърна боцманът, като се оправдаваше. — Фактически мен ме учудва нещо друго, но изглежда, че пак се изразих лошо. Касае се, разбираш ли, за това, че тая пустош прилича на съвсем изсушена земя. Само кактуси и юка, а въпреки това индианците някак си живеят тук. Лично аз не бих дал пукната пара за цялото това Мексико.
Томек отново се усмихна и каза:
— Не само ти правиш грешка, като преценяваш така лошо от пръв поглед някои земи на богатата Америка. От историята на откритията си спомням, че към края на XVII в. мореплавателят Беринг, който бил на руска служба, открил протока, който отделя Азия от Америка, и стигнал крайбрежието на Аляска. След това от съседните Сибир и Камчатка, които принадлежали на Русия, ловци ходели в Аляска, да търсят ценни животински кожи. Поради честите посещения русите основали там търговска станция, а руският учен Сарицев направил първите снимки на крайбрежието и фиордите в тая част на Америка. Но царете тогава подценявали Аляска, както ти сега подценяващ Мексико, и я продали на Съединените щати за седем милиона долара55. Наскоро след това американците открили там златоносни полета в Клондайк и още първата година добили злато на стойност, която надвишавала цената, платена на русите. Както виждаш, не трябва да се прибързва в твърденията.
— И-и-и, дявол да го вземе! Човек с тебе не може нормално да разговаря — все започваш с разни там глупости — ядоса се боцманът. — Бях започнал да говоря за това, че ми стана жал за пуеблоските, а ти веднага ме разпъваш на кръст с твоите познания. Помисли си само, братче, че при освобождаването на нашата нещастна Сали ще направим всичко тук на пух и прах, както жилището на дон Педро.
— Хоуг! Гърмящия юмрук правилно забелязва — обади се Черната светкавица, който дотогава мълчеше. — Трябва да разрушим това гнездо на предателските пуеблоски кучета, за да освободим Бялата роза. Но това няма да мине леко, защото зуните са предпазливи.
— Вярно, че е така! Пазят се, негодниците! Щом някой слезе, стълбата веднага се издърпва на терасата — разтревожи се боцманът. — Няма да е лека работата ни.
Томек се замисли дълбоко. От няколко часа вече непрекъснато мислеше по какъв начин Сали може да бъде освободена без борба и без ненужно проливане на кръв и от двете страни. Не ще и съмнение, че пуеблосите нямаше да се оставят да бъдат изненадани. Стражата непрекъснато бдеше на долната тераса, стълбата са спущаше само по необходимост, а отстрани бяха струпани цели купища камъни, които индианците биха могли да хвърлят срещу евентуалните нападатели. Освен това зуните бяха въоръжени с лъкове, копия, ножове и топори.
Томек дълго обмисляше всички възможни начини. Изглежда, че в главата му беше се родил някакъв план, защото ту се навеждаше над ръба на скалата, ту разглеждаше внимателна пуеблото през бинокъла.
Накрая той се обърна към другарите си и каза:
— Струва ми се, че в къщичката на най-горния етаж живее вождът на зуните, защото от време на време разни индианци влизат и излизат оттам, сякаш получават някакви заповеди.
— Хоуг! Моят бял брат правилно забеляза — съгласи се Черната светкавица. — Там именно живее вождът на зуните.
— Във връзка с това ми хрумна една идея — започна Томек.
— Какво пак измисли? — оживи се боцманът.
— Как мислиш, Черна светкавицо, зуните биха ли ни върнали Бялата роза срещу своя вожд и неговото семейство? — попита Томек.
— Хоуг! Сигурно биха я върнали, но не можем да им предложим това — отговори Черната светкавица. — Семейството на вожда на зуните се намира в безопасност в своя вигвам. За да можем да се доберем там, трябва преди това да превземем цялото пуебло.
— И да, и… не — възрази Томек. — Искам да предотвратим превземането на пуеблото, като вземем в плен вожда на зуните и неговото семейство като заложници.
Черната светкавица повдигна рамене. Идеята на Малкия вожд беше неосъществима. Съсеченото лице се усмихна снизходително. Можеше ли такова младо, бяло момче да разбира от военна тактика? Дори боцманът се намръщи и неохотно махна с ръка.
— Позволете ми най-напред да ви изложа докрай моя план — настойчиво продължаваше Томек. — Черната светкавица изхожда от възможността за атака само отдолу, тогава наистина трябва най-напред да се превземе цялото пуебло, за да се стигне до вожда. Но ако под прикритието на нощта се спуснем върху покрива на къщата на техния вожд, бихме могли да поставим на пуеблосите нашите условия. От това място, при малко повече смелост, може да се слезе на най-горната тераса на пуеблото.
Индианците погледнаха изумени Томек.
— Хоуг! Хоуг! Моят бял брат иска оттук да се спусне върху покрива на къщата на техния вожд ли?! — извика Черната светкавица, като не скриваше учудването си.
— Смяташ ли това за съвсем невъзможно? — спокойно попита Томек.
Без да каже дума, Черната светкавица подаде глава от ръба на скалата. От покрива на самотната каменна къщичка ги делеше тридесет-четиридесетметрова пропаст. След малко той се отдръпна, учуден и същевременно възбуден от необикновената идея на белия си приятел.
— Хоуг! Оттук наистина може да се слезе върху къщата на вожда на зуните — каза той сериозно. — Но какво ще правим после?
