деликатес. Помни какво ми обеща…
— Не се ядосвай, аз само се пошегувах.
— Май много се шегуваш с тая женитба. Не ме изкарвай от търпение… Разкажи ми какво още знаеш за поляците!? Говори ми за пътешественици, а не за женитби и индианки.
— Зная, че обичаш такива истории. Когато се върнем в ранчото, ще ти дам една интересна книга от Емил Дуниковски. Към края на миналия век той пътешествувал из Америка. Посетил големия Национален парк при река Йелоустон54. След това с Витолд Шишло бил във Флорида. Ще видиш, че това е интересна книга. Друг наш сънародник, Хенрик Поляковски, проучвал Средна Америка. Пръв той е написал научен труд за растителността в Коста Рика, печатан на испански и немски. А Юзеф Буркарт, като пътувал из Мексико, направил много интересни наблюдения, които по-късно станали база за по-нататъшни изследвания на такива учени като Долфус и Ратцел.
Като разговаряше с приятеля си, Томек все поглеждаше към дъното на каньона. Изведнъж той прекъсна разговора. Наведе се над скалния ръб. След малко скочи от земята и извика:
— Боцмане, разузнавачите са се върнали. Пламтящия лъч ни прави знаци да се върнем в лагера!
Боцманът бързо пъхна лулата си в джоба и заслиза по ската на планината. Без много да се бави, Томек го последва. След десетина минути бяха вече в лагера. Черната светкавица ги чакаше, обкръжен от бойците.
— Хоуг! Нека братята ми послушат какви вести донесоха разузнавачите — обади се вождът. — Близо до селището срещнали голям койот, който тръгнал след тях. Мъчели се да го прогонят, понеже се страхували, че може да издаде присъствието им на зуните, но койотът им се зъбел и лаел пронизително. Съсеченото лице искал да го замери с томахавката си, но си спомнил за кучето на нашия бял брат.
— Динго! — извика Томек.
— Динго! — като ехо повтори боцманът.
— Може би това е кучето на моя бял брат. Разузнавачите веднага се върнаха, за да ни уведомят за това, което са видели. Щом кучето скита около селището, тогава имаме неоспоримо доказателство, че Бялата роза се намира у зуните.
— Трябва веднага да проверим дали тоя мним койот е моят Динго — разпалено каза Томек.
— Аз ще дойда с моите бели братя. Ще ни води Съсеченото лице — заяви Черната светкавица. — При тоя случай ще огледаме селището и на място ще съставим плана за действие.
През време на своето отсъствие Черната светкавица остави за свой заместник вожда Дългите очи. Разузнаването щеше да продължи два-три дни, затова си взеха храна и напълно въоръжени, напуснаха каньона.
Съсеченото лице ги водеше по края на планинската верига. Поради близостта на селището на индианците зуни той избираше най-скалистите места, за да не оставят следи. Но едва след повече от два часа ходене започна истинското разузнаване. Като прикритие сега те използуваха скали, дървета, храсти и всякакви неравности на почвата, а в откритите места пълзяха по земята. Намираха се вече близо до пуеблото. Те се изкачиха след Съсеченото лице на едно малко възвишение, където се спотаиха между храстите.
Отгърнаха внимателно клоните и пред очите им се откри пуеблото, сякаш залепено за подножието на стръмната скала.
Томек разглеждаше подробно селището на зуните с бинокъла, който беше му дал вождът Дългите очи. От мястото, където се намираха, се виждаше цялото селище. Пуеблото беше разположено от двете страни на чупката на планинската стена: от изток и от юг. Върху масива на най-долните къщи, които бяха без врати и прозорци, се издигаше терасовидно цяла пирамида каменни постройки. На по-горните етажи къщичките бяха все по-малки и още по-прилепнали до скалната стена. Част от плоските покриви на всеки етаж беше за по-горния тераса, на която през деня се концентрираше животът на жителите на селището. Като ги гледаше отдалече, човек имаше впечатление, че това са големи каменни стълби, прилепнали до планинската стена.
Квадратни отвори на плоските покриви заместваха вратите, прозорците и комините в скалните къщички. От етаж на етаж се отиваше по подвижни стълби. През нощта при нападение зуните ги прибираха на покрива. По тоя начин селището представляваше истинска крепост, в която можеше да се отстъпва от етаж на етаж.
Беше преди обед. През бинокъла ясно се виждаха жени, които готвеха на терасите, и деца, които си играеха там. Томек внимателно разгледа всички тераси, като търсеше сред пуеблоските добре запечатаната в паметта му фигура на Сали. За съжаление никъде не можа да я открие. Разочарован и угнетен, той подаде бинокъла на боцмана. След това и Черната светкавица разгледа пуеблото, а най-сетне същото направи и Съсеченото лице.
— Хоуг. Зуните са извънредно предпазливи — обади се тихо Черната светкавица, когато Томек скри бинокъла. — Само една стълба е пусната на земята и въоръжени мъже пазят жените, които работят на полето.
Отчаяни, Томек и боцманът едва сега обърнаха внимание на това.
— Дали това не е доказателство, че те именно са отвлекли Сали? — извика Томек. — Не можах да я видя никъде между индианките по терасите.
— Нищо положително не може да се каже, но във всеки случай зуните са много предпазливи и сякаш се страхуват да не бъдат нападнати — отговори Черната светкавица и като се обърна към разузнавача, попита: — А къде моят брат Съсеченото лице видя чудноватия койот?
— Недалеч оттук, ей там в гъсталаците — обясни Съсеченото лице, като показа малко по̀ на юг един пояс от храсти.
Слязоха предпазливо от възвишението. Няколко часа се въртяха около пуеблото, но никъде не срещнаха тайнствения койот. Огромният боцман, уморен от ходенето по неравния, пълен с дупки терен, бършеше потта от челото си, а накрая се спря и каза:
— Хайде да си починем, че се уморих много от горещината. На мене ми се струва, че това е било все пак койот.
— Откъде правиш това заключение, щом сами още не сме се уверили? — попита Томек разтревожен.
— Ха, ако това беше нашият Динго, нямаше да има нужда да го търсим като игла в купа сено. Не смяташ ли, че само да ни подуши, и веднага ще изтича при нас?
— Не помислих за това — въздъхна Томек.
— Малкия вожд казва, че враговете едва не убили кучето. Ако то е живо и е тръгнало след пуеблосите, тогава сигурно се пази от тях. През деня може би се крие в степта като койотите, а вечер идва при пуеблото — забеляза Черната светкавица.
— Ха, и това е възможно — измърмори боцманът.
— Черната светкавица правилно забеляза — съгласи се Съсеченото лице. — Ние срещнахме животното на разсъмване.
— Сега нека седнем да починем тук, а когато слънцето се скрие зад степта, отново ще отидем да обиколим пуеблото — предложи вождът.
— Няма друг изход — съгласи се на драго сърце боцманът.
Томек седна при него, а Черната светкавица и Съсеченото лице неуморимо претърсваха гъсталаците. Накрая, уморени и те се върнаха при белите си приятели.
Часовете минаваха един след друг. Слънцето бавно се придвижваше по небето на запад. Щом се показаха първите звезди, четиримата разузнавачи подновиха търсенето. През нощта те обиколиха пуеблото няколко пъти, като се приближаваха или отдалечаваха от него. Понякога се обаждаше кукумявка или прилеп трепваше с крила, чуха дори вой на истински койот, но той не наподобяваше лая на Динго.
— Струва ми се, че разузнавачите са взели койота за нашето куче — прошепна боцманът на Томек.
Томек предупредително запуши устата му с ръка. В момента се намираха много близо до стените на пуеблото, а на терасата на първия етаж двама пазачи седяха при разпален огън. Изведнъж Черната светкавица се спря. Протегна глава като жерав към обляното с лунна светлина пуебло, след което мълчаливо посочи с ръка към терасата.
На терасата имаше две фигури. Те се спряха за малко при пазачите и започнаха да се разхождат
