пренесат конете в Америка.
Червенокожите избирали в степта остро пресечена стръмнина; в подножието й приготвяли специална клопка. Зад издигнатата във формата на римска петица преграда от камъни, която допирала с острия си, но незатворен край стръмнината, се криели тълпи мъже, жени и деца. В определеното време индианецът, примамвач на бизоните, облечен с животинска кожа и рога, след нощ, прекарана в песни и молитви към прадедите за помощ в лова, призори тръгвал по степта, за да примами стадото от бизони в клопката. Когато успеел да докара бизоните до каменната преграда, той се скривал и тогава всички индианци излизали от скривалището си и с крясъци, дрънкане и удряне на барабани погвали стадото към стръмния ръб. Уплашените бизони падали от стръмнината, след това индианците ги доубивали. После одирали кожите на бизоните, нарязвали месото на дълги парчета, сушели ги и ги занасяли в лагера, където също правели благодарствени тържества. Хитрата лисица — главният актьор, и придружаващите го танцьори изобразиха с изключителна пластичност споменатия лов. На двамата бели приятели се струваше, че още чуват тропота на копита и рева на побеснялото от страх стадо. Дрънкаха дрънкалки, бумтяха барабани, а крясъците от хайката стигаха чак до небесата.52
Уморените и сякаш упоени танцьори седнаха на богата трапеза. После разговорите край огнището траяха още дълго. Индианците на драго сърце разказваха по-интересните си преживелици и приключения. Някогашният див Запад възкръсна пред очите на заслушаните бели приятели.
XX
Селището на зуните
На другия ден на разсъмване Черната светкавица изпрати на разузнаване двама опитни разузнавачи. Останалите бойци трябваше да чакат в каньона тяхното завръщане. Всички почиваха, с изключение на стражата, която на смени бдеше по скалните върхове.
Подвижният обикновено боцман губеше търпение поради това бездействие и въпреки че се въздържаше да се катери по трудно проходимите планински места, сега сам предложи на Томек да разгледат близката околност.
През време на тия разходки те разговаряха особено много. Тоя път се изкачиха на стръмнината над самата клисура. Боцманът се възползува от случая, че се намира насаме с Томек, и каза:
— О-хо, братче! Вижда се, че парите, които харчи баща ти, за да те учи, не отиват на вятъра. Приказваш, без да се запъваш, изсипваш разните факти като опитен музикант, който свири по ноти хубави парчета. Навярно затова съм се залепил за тебе като репей. По мое мнение трябва да учиш за адвокат. Учените думи действуват на такива простаци като мене, а дори и на дивите индианци.
— Какво искаш да кажеш с това?
— О, спомних си колко умело измисляше разни интересни историйки, за да спасиш пленниците, взети от ранчото на мексиканеца. Дори през ум не ми минаваше, че ще успееш с такъв номер. Юнак си ти и хитрец!
— Нима ти смяташ, че аз съм измислил всичко това? — учуди се Томек.
— Може би не всичко, но с тоя Косцюшко и пленниците ти май заблуди индианците.
Томек весело погледна боцмана.
— Драги боцмане, а ти знаеш ли наистина кой е бил Косцюшко? — попита го той.
— Не се шегувай с мене! — възрази му морякът леко засегнат. — У моите стари в Повисле е окачена на почетно място голяма картина, която представлява как Косцюшко полага клетва на Краковския площад. Как тогава да не зная кой е бил той? Но досега не бях чувал, че е правил такива неща в Америка.
— Косцюшко е бил необикновен човек. За това най-добре свидетелствува начинът, по който той предложил услугите си на Конгреса на Съединените щати.
— А какво е направил? — попита боцманът, като се разположи удобно.
— Когато Съединените щати започнали борба за освобождение от тежкото настойничество на Англия, в Париж дошли двама американски пълномощници, за да издействуват помощ за своята армия. Това били Сайлъс Дийн и Артур Лин. Те именно давали препоръчителни писма на доброволците, въз основа на които били приемани в Америка във войската. Нашият Косцюшко не взел никакви писма. Качил се човекът на парахода с още петима поляци и заминал за Щатите.
— Хе, хе, а толкова ли е бил сигурен в себе си?
Томек поклати глава и продължи:
— Параходът се разбил край бреговете на островите Свети Доминик. Косцюшко и другарите му се хванали за мачтата и така стигнали до брега. Качили се на друг параход, който плувал за Филаделфия. Косцюшко веднага отишъл при славния учен и член на Конгреса Бенджамин Франклин. Помолил го да бъде приет във войската. Когато Франклин го попитал за препоръчителни писма, Косцюшко му отговорил, че иска да се представи с военните си способности и знания, а не с чужди препоръки. Конгресът възложил на Франклин да подложи на изпит амбициозния поляк. След изпита веднага му дали чин полковник.
— Хе, хе, вижда се, че не е бил какъв да е човек!
— Косцюшко преди всичко притежавал мъжество, големи знания и способности. Затова в сраженията край Трентън и Принсетън проявил голямо хладнокръвие, а със смелата си атака срещу врага направил впечатление на главнокомандуващия Георг Вашингтон. Оттогава бил придаван за съветник на генерали, на които били възлагани особено трудни задачи. Чел съм, че по време на обсадата на Йорктаун Вашингтон при прегледа на войските стигнал до една горичка, където бил Косцюшко със стрелците, които трябвало да започнат на другия ден атаката. На речта на вожда Косцюшко отговорил: „Утре или ще превзема укреплението, или ще загина.“ И при все че бил тежко ранен, принудил врага да напусне редута. Нашият Косцюшко е бил не само безстрашен и добър командир. Големи са заслугите му и за укрепяването на Филаделфия и лагерите на американската армия. А кой, ако не той, допринесе за победата при Саратога? За героичната битка го повишили в чин генерал-майор и му дали ордена „Цинцинат“. А знаеш ли, че когато след завръщането си от петербургски плен Косцюшко за втори път стъпил на американска земя, населението тук го приело с голямо въодушевление — американските граждани се впрегнали в колата му и го возили като триумфатор.
— Нищо чудно, щом е направил за тях толкова много — отвърна боцманът. — Да, ти си прав, но той не е само наш велик герой. Паметникът на Косцюшко, който видяхме във Вашингтон, никак не е лош.
— А не видя ли неговите паметници в Чикаго и другите градове? — попита Томек.
— Вярно, имаше такива.
— И не само той се е борил за независимостта на Съединените щати. Забрави ли, че Казимеж Пуласки като генерал-майор е загинал тук през 1779 г. в битката при Сеуеннех?
— Същият ли, който пръв организирал собствен легион?
— Значи, запомнил си го!
— Разбира се, че го запомних! А сега, братче, кажи ми освен Стшелецки, за когото вече ни говори, има ли други поляци, които са пътешествували из Америка?
Томек помисли малко, погледна весело боцмана и го попита:
— А помниш ли кой е открил Америка?
— Само да не кажеш, братче, че и той е бил поляк — разсмя се морякът. — Зная, че това е направил Колумб.
— Истина, но още по-рано, през 1476 г., полякът Ян от Колно53, гдански мореплавател, изпратен от датския крал, заминал начело на експедиция, за да спасява остатъците от нормандските колонисти в Гренландия. Вярно, че не стигнал дотам, но открил от другата страна на океана земя, която вероятно била Лабрадор. Пътешествието на нашия сънародник е станало шестнайсет години по-рано от откривателското пътешествие на Колумб.
— Ах, дявол да те вземе! Готов си накрая да ме убедиш, че и аз имам тук някакви заслуги — смееше се боцманът.
— Кой знае, може и ти да направиш нещо в Америка. Когато Фернандо Кортец спрял в Мексико, индианците му предложили робиня. После тази индианка, вече като дона Марина, направила на Кортец големи услуги. Сега пък вождът Черната светкавица ти предлага своята дъщеря. Може би Скалното цвете също ще изиграе подобна роля и ти ще станеш прославен човек.
— Да те вземе дяволът! Това ли трябваше да ми напомняш сега?! Казах вече, че не е за мене тоя
