път — на северна и южна. Изкуственото разделяне на пасищата нарушило изведнъж начина на живот на тия безпомощни и кротки животни. В действителност обаче напълно ги унищожава масовият лов, организиран от белите и индианците заради техните кожи. В началото на XX век, тоест когато Томек и боцманът се намирали в Америка, бизоните били голяма рядкост на границата между Съединените щати и Мексико. Затова нямаше нищо чудно, че и те посрещнаха вестта за бизона като нещо необикновено.
Ловците вървяха много внимателно, закривани от високата трева. Те се качиха на възвишението пълзешком. И като омагьосани наблюдаваха самотния бизон, който скубеше спокойно трева.
Беше огромен, дълъг към три метра, висок почти два метра. Томек веднага си спомни варшавския час по зоология: „Американският бизон се различава от полския по това, че има много по-къси крака, сравнително по-голяма предна част на туловището от задната, по-гъста козина и по-широка глава.“ Сега провери това непосредствено.
Големият стар бизон спокойно скубеше трева; отдалече изглеждаше, че с дългата си брада мете земята.
Индианците гледаха бизона сякаш с религиозна почит. Но накрая в тях закипя истинска ловджийска кръв. Черната светкавица прошепна пръв:
— Хоуг! Разузнавачите не ни излъгаха! Духовете на нашите бащи ни помагат в похода. Иначе би ли могъл да се яви днес бизон на пътя ни?
— Хоуг! Така е. Изглежда, че великият Маниту ни изпраща бизона, за да ни насърчи преди борбата със зуните — призна тихо Дългите очи.
Естествено, че Томек и боцманът не вярваха в свръхестествената поява на бизона на пътя им. Те предполагаха, че няколко от тия редки днес животни навярно живеят в планинските клисури. Тоя бик навярно се е отделил от стадото си, за да търси храна. А може да е и някой самотник, който прекарва живота си по тия диви места. Така или иначе бизонът беше нещо реално. Боцманът започна да се страхува да не би случайно животното да се изплаши и избяга; затова се опря на лакти и приготви пушката си.
— На такова разстояние изстрелът не е сигурен. Раненият бизон ще избяга и ще се скрие в планината — прошепна Томек, като измерваше с очи разстоянието.
— Малкият вожд правилно забеляза — съгласи се Черната светкавица. — Нека Гърмящия юмрук остави бизона на вожда Хитрата лисица.
Боцманът се подвоуми, като видя как Хитрата лисица извади от колчана си три перести стрели и лък. Черната светкавица забеляза недоверието на боцмана, затова отново се обади:
— Индианците векове наред са ловили бизони. Преди още белите да донесат пушките си, ние по свой начин сме убивали по стотици глави на един лов. Дори сам индианец може незабелязано да отиде при стадото и да застреля няколко бизона. Моите братя ще видят как Хитрата лисица ще се справи сам…
Хитрата лисица наистина не губеше време. Той се покри цял с кожата на койота, взе в ръка лъка и стрелите и пълзешком започна да слиза от възвишението право към бизона. Пълзеше на зигзаг по земята, като държеше в ръка оръжието си.
— Ще уплаши животното като нищо — измърмори боцманът.
— Чувал съм, че индианците някога така именно са убивали бизоните и дори много по-страхливите от тях антилопи — отвърна му шепнешком Томек. — Хитрата лисица пълзи срещу вятъра, затова може би ще успее…
Хитрата лисица беше вече на половината път. Изведнъж грамадното животно повдигна малко голямата си глава, разтърси я, за да отстрани дългата гъста грива, която падаше в очите му. Въпреки това тя не му позволяваше да различава съвсем точно предметите. То стоеше по посока на вятъра и не можеше да усети миризмата на човека: виждаше само предпазливо приближаващия се страхлив и добре познат койот. Успокоен от това, бизонът продължаваше да си скубе трева.
Хитрата лисица без страх се приближаваше до животното. Като обитател на прерията, той знаеше добре нравите на бизоните. Само предвещаващата нещо лошо миризма на човек можеше да предупреди животното за опасността. Сега обаче вятърът беше благоприятен за ловеца, а бизонът, който не се страхуваше дори от гърмежа на огнестрелно оръжие, не обръщаше никакво внимание на койота. Значи, истина било, че добре скрит или маскиран стрелец би могъл да изпрати няколко изстрела срещу избрани от него животни сред стадо, което пасе спокойно. А според твърденията на стари ловци дори предсмъртното хъркане на простреляно със стрела или куршум животно не предизвиква паника в стадото. В повечето случаи само бизоните, които се намират най-близо до умиращия си другар, вдигат гривестите си глави, гледат известно време наоколо и пак продължават да скубят трева.
Индианецът се промъкна до бизона на разстояние двадесетина крачки, без животното да подозира нещо. Избираше си най-удобно място за стреляне. Пълзешком мина от лявата страна на животното, Томек помоли вожда Дългите очи да му даде бинокъла си; наблюдаваше внимателно необикновения лов. Видя съвсем ясно как Хитрата лисица се спря недалече от бизона. Опрян на лакти, червенокожият сложи стрела на тетивата, изправи се на колене, опъна лъка и пусна стрелата. Стрелата се заби цяла в хълбока на животното. Бизонът подскочи, приседна, а в това време Хитрата лисица го прободе с втора стрела. Бизонът падна на предните си крака, приклекна; от силната болка се изправи още веднъж. Ловецът опъна лъка. Нова переста стрела се впи в хълбока на животното малко по-ниско от първата. Бизонът грохна на земята и не след дълго се вцепени напълно. При триумфалния вик на Черната светкавица конниците препуснаха към ловеца-победител и трофея. Веднага се заловиха да разрязват убитото животно.
Томек и боцманът видяха, че умелото разрязване на убития бизон изисква голямо внимание и сръчност. Също като тях по-неопитните млади индианци следяха внимателно действията на старейшините на племето.
Обърнаха убития бизон по корем, като направиха подпора за тялото от четирите му широко разкрачени крака. След това Хитрата лисица направи с нож напречен разрез на врата; откри гърбицата му, а други двама индианци, като хванаха с ръце гривата, отделиха кожата от плешките. След това Хитрата лисица преряза кожата по продължение на гръбнака чак до опашката. Помощниците му веднага я одраха от хълбоците; тя се държеше още само за гръдната кост. Отделената по тоя начин кожа опънаха добре на земята. Върху нея слагаха отрязваните парчета месо — най-напред от плешките, после отрязаното по продължение на гръбнака филе. Облепените с тлъсто месо ребра отсякоха с топори. След като извадиха червата от корема и отрязаха езика, който минаваше за голям деликатес, увиха част от месото в кожата. Петнайсетина индианци направиха от дългите си копия носилка, върху която поставиха останалото нарязано месо. След малко цялата кавалкада пое към планината. Преди да се здрачи, те бяха вече в дъното на един добре скрит сенчест каньон. Тук целият отряд щеше да чака разузнавачите, изпратени от Черната светкавица в местностите, населявани от племето зуни. Докато едни от индианците пазеха конете на пасището, други разпалваха огньове и приготвяха вечеря.
Томек и боцманът с удоволствие се включиха в работата на червенокожите си приятели. Каменната сериозност и сдържаност, с която индианците обикновено се държаха в присъствието на белите, сега изчезна. Не се стесняваха вече един от друг. Радваха се на победата над дон Педро и особено на убиването на бизона, изпратен им от небесните сили, за да придобият сили за следващия бой. Това беше толкова необикновено събитие, че те решиха при вечерния пир да го почетат с танеца на бизона.
Тоя път танецът щеше да бъде изпълнен от Хитрата Лисица. Безстрашният и прочут със своята хитрост боец се появи със специално облекло. На главата си бе сложил маска, направена набързо от гривата на бизона, от рогата и от пера. Изпод широкия колан, който опасваше бедрата му, се подаваше къса поличка. В дясната си ръка държеше дрънкалка, а в лявата — лък и стрели. По обичая на индианците от северозападното крайбрежие, на горските индианци и индианците от югозапад, танцьорите при тоя вид церемонии излизат с маски, за да изобразяват свещените сили, които според тях вземат участие в обреда. В живота на индианците танците винаги са били нещо обикновено. Те са се играели при разни случаи, а много често били почти обред. Особено танците като танеца на лулата, на духа, на змията, на слънцето, на бизона и други имат строго определени форми, непроменени от векове. Всяка песен, молитва и танец, свързани с церемонията, трябвало да бъдат изпълнени правилно, защото се вярвало, че в противен случай ще довлекат нещастие.
Танецът на бизона изобразяваше някогашния лов на тия животни. Индианските танцьори се вживяваха отлично в своите роли и вярно пресъздаваха истински случки. Зрителите много лесно разбираха значението на всяко движение и целия ход на въображаемия лов на бизони през времето, преди още испанците да
