Алан и отвлякохте бялата скуав.
Ма’киа вече не се страхуваше. Апахът със собствения си нож беше прерязал въжетата на неговата жена, беше освободил синовете му, а и той вече не беше вързан. Нямаше никаква опасност, щом беше изпълнил исканията на нападателите.
Зуни отговори искрено:
— Дон Педро ни накара да направим всичко това. През време на сушата той ни даде назаем много царевица, а после поиска да му заведем мустанга, който спечели състезанието на родеото. Понеже шерифът не искал да му продаде коня, а го подарил на бялата скуав, дон Педро ни накара да отвлечем и нея, а след това да върнем момичето в замяна на коня.
— Какви ги плещиш, лъжецо? Нищо не мога да разбера от всичко това — разсърди се боцманът. — Кого дон Педро ви каза да отвлечете? Коня или момичето?
— Чакай, чакай! Сещам се каква е била работата! — извика Томек. — Без акт за продажба дон Педро не би могъл да участвува с Нил’ши в състезания в Съединените щати! Срещу Сали той би принудил шерифа да му продаде коня официално.
— Да, да! Той искаше да направи точно така — горещо ги убеждаваше Ма’киа.
— Е, дявол да го вземе, той си получи заслуженото — каза боцманът. — Да вървим!
XXII
На път за Веракрус
Апахите доведоха конете под стените на пуеблото. Томек едва-що беше хванал юздите на Нил’ши, когато откъм близкия завой изскочи цяла грамада конници на мустанги. Като видяха апахите, те изкрещяха страшно и връхлетяха като ураган върху тях.
В миг наоколо пламна страшна борба. Бяха дошли вакери57, които работеха в ранчото на дон Педро, и помощ, събрана от съседите. Освободените по искане на Томек преди няколко дни двама метиси бяха тръгнали по следите им. Те много добре знаеха какво искат апахите и затова лесно се досетиха къде трябва да ги търсят. Искаха да си отмъстят за смъртта на мексиканеца и разрушаването на ранчото.
Изненадани в първия момент, апахите и наваите започнаха да бягат, но когато разбраха с кого имат работа, въпреки численото надмощие на врага, те се хвърлиха в разгара на борбата.
Черната светкавица пръв забеляза двамата неотдавнашни пленника. Обзе го неописуема ярост. Скочи на мустанга си. С томахавката в ръка той се нахвърли срещу метисите. Единият от тях падна, ударен смъртоносно. Черната светкавица догони и другия. Той замахна с лъскавия си топор във въздуха, но мустангът му се спъна и заедно с ездача си се търколи на земята. Апахите със страшен вой се хвърлиха да помагат на вожда си. Под стените на пуеблото се смесиха мустанги и хора.
Боцманът се бореше настървено. Разбра, че за тях борбата взема все по-неблароприятен обрат, затова изтича при Томек, който пазеше Сали, и извика:
— Качвай се на Нил’ши и бягай с момичето!
Томек разбра, че няма време за губене. Обитателите на пуеблото можеха да ударят от другата страна и да ускорят погрома им. Независимо от това хората на дон Педро бяха много повече на брой.
— По-бързо, дявол да го вземе! Не виждаш ли какво става? — изкрещя боцманът. — По-бързо! Ще погубиш момичето!
Нова група ездачи се носеше право към тях. Томек прехапа устни. Скочи на Нил’ши. Наведе се бързо, грабна Сали, сложи я пред себе си и извика:
— Нил’ши!
Кобилата веднага полетя в галоп. Няколко вакери се отделиха от бандата и се понесоха след тях. Томек извади револвера си. Обърна се и натисна спусъка му два пъти. Единият вакер се хвана за рамото, спря коня си. Останалите продължаваха да гонят Томек, но Нил’ши развиваше тепърва скорост. Гонителите изоставаха все повече.
В първия момент Томек дори не помисли накъде да бяга. Едва сега, когато врявата на битката затихна, той внимателно се огледа наоколо. Обърна Нил’ши на север, по посока на границата.
— Томи, да знаеш само колко много се страхувам за боцмана, Черната светкавица и за всички апахи — каза Сали и се разплака.
— Аз също се страхувам за тях.
— Но защо тогава се спасяваме сами, а тях ги оставяме…
— Никога не бих оставил приятелите си в нужда, ако не се касаеше за тебе — отвърна Томек.
Изведнъж те съзряха кавалкада конници. Томек спря Нил’ши. Мексиканци ли бяха това? За щастие Сали, обърната с лице към него и цяла разплакана, не можа да види новата опасност.
— Всичко това е само заради мене — вайкаше се тя. — Толкова безстрашни хора излагат живота си заради мене, а аз с нищо… с нищо не мога да им помогна.
— Сега трябва да мислим за нещо друго. Твоята майка ще умре от мъка, ако загинеш — утешаваше я Томек, като се стараеше да проникне през облаците прах. Тъкмо се канеше да обърне кобилата на изток, когато лек ветрец разпръсна прахоляка. Томек видя съвсем ясно големи сиви филцови шапки, тъмносини униформи и оръжие, което блестеше на слънцето. Това бяха войници. Движеха се по трима в редица. Средният конник в първия ред държеше знаме.
— Знаме със звезди! Това е американска конница! — извика Томек.
Преди Сали да разбере какво става, кавалеристите ги наобиколиха в кръг.
— Хей, здравей, младежо! — викаха от всички страни.
— Томи, кое е това момиче? — живо попива капитан Мортън, като се приближи до Томек. По заповед на губернатора на Ново Мексико той бе организирал разузнавателна експедиция и най-неочаквано срещна Томек и Сали, която смятаха почти за загинала.
— Изглежда, че провидението ви изпраща — бързо извика Томек. — Открихме Сали Алан. Бяха я отвлекли пуеблоси, накарани от дон Педро. За нещастие през време на разпрата дон Педро беше убит. После ще ви обясня всичко, а сега трябва да побързаме на помощ, защото моят приятел боцман Новицки и нашите съюзници, индианците, които ни помогнаха да освободим Сали, водят борба с многочислената банда от вакери на дон Педро. Ако не отидем на помощ, ще загинат всички. На мене боцманът възложи да спасявам Сали…
— Капитане, мои мили приятели, спасете боцмана, Черната светкавица и смелите апахи… — извика Сали и отново избухна в силен, жален плач.
— Какво говориш, прекрасно девойче? Черната светкавица ли? — изуми се Мортън.
— Спасете ги, спасете ги! — хълцаше Сали.
Мортън отвори широко учудени очи, но като опитен войник от граничната зона той не губеше време за обяснения.
— Къде се води борбата? — попита той кратко.
— При пуеблото на зуните — обясни Томек. — Ще ви покажа пътя!
— С всички сили напред — изкрещя Мортън и пришпори коня си.
Конният отряд полетя в надпревара с вятъра… При пълен бяг те се разгънаха в една редица. Отпред, съвсем близа до Мортън и Томек, препускаше конникът със знамето на Съединените щати. Скоро се чуха отгласи от битката. Мортън издаде заповед. Разнесе се сигнал на тръба за атака.
Томек се ужаси, като видя плачевното състояние на своите другари. Мъжествените апахи и наваи се отбраняваха на възвишението на пуеблото. Вакерите ги засипваха с град от куршуми. Ако не беше помощта, щяха да загинат до един.
Конниците връхлетяха като ураган върху вакерите. С тревожни крясъци сега вече мексиканците почнаха да се крият в кактусовите храсти. Капитан Мортън ги подгони с войниците си, а Томек и Сали останаха при приятелите си. Боцманът и съюзниците индианци, които се бяха борили с последни сили, още не можеха да повярват, че Малкия вожд в последните минути им бе довел помощ.
Пръв дойде на себе си боцманът. Приличаше на демон на унищожението. Лицето, гърдите и цялото му тяло бяха опърлени от огън, от главата до краката беше опръскан с кръв. В дясната си ръка държеше тежка томахавка. Той се приближи бавно до Томек и Сали, които се ужасиха от неговия вид.
— Ама че ни притиснаха до стената! — обади се той, като дишаше тежко. — Тъкмо навреме дойдохте,
