няма що…
Започнаха да пренасят ранените и убитите. Няколко смели бойци вече не даваха признаци на живот. Още в началото на боя бе паднал храбрият вожд Дългите очи при опит да спаси Черната светкавица. До него лежаха Съсеченото лице и други още. Червения орел и Пламтящия лъч се бяха навели мълчаливо над тежко ранения вожд Черната светкавица. Сали и Томек коленичиха пред него, дълбоко развълнувани. Той още не беше загубил съзнание, но се виждаше ясно, че това са последните му минути.
Конниците се връщаха вкупом от преследването. Капитан Мортън скочи от коня си и застана пред агонизиращия вожд при Томек и коленичилата, разплакана Сали.
Черната светкавица впери поглед в своя бял приятел Нах’тах ни уез’зи. Завинаги ще остане тайна за какво е мислил тогава тоя страшен вожд на бунтовниците, който се беше заклел да се бори до смърт с всички нашественици, а сега беше дал живота си за своя бял приятел и бялата девойка — Бялата роза. Така завършваше неговият сън за свободата на индианците.
Томек коленичи при вожда. Хвана внимателно изстиващата му вече ръка. Черната светкавица се усмихна леко…
— Топор… за враговете, сърце за… приятелите — прошепна той.
Томек дори не се мъчеше да скрие сълзите си, които течаха по лицето му.
— Прости ми, ако можеш, Черна светкавицо. Нашата дружба не ти донесе щастие.
— Не говори така, Нах’тах ни уез’зи — прошепна индианецът със замиращ глас. — Истинското… приятелство… е цяло… съкровище…
Главата му падна безжизнена върху коленете на Червения орел. Духът на тоя велик, благороден индианец потегли към Страната на вечния лов. Едва сега той наистина получи загубената свобода.
Капитан Мортън свали шапка. Стоеше с наведена глава. Никой не разбра за какво мислеше тоя непримирим враг на червенокожите. Но навярно това не бяха весели мисли. Лицето му се помрачи. Конниците свалиха шапки.
Пламтящия лъч тихичко запя бойната песен на апахите…
След паметната битка край пуеблото на зуните в къщата на шерифа Алан се състоя важно съвещание. Нападението и разрушението на ранчото на дон Педро раздвижиха враговете на индианците. Поради влиянието на многоуважавания шериф за известно време следствието беше спряно, но някои фермери настояваха да се свика специална комисия, която да разгледа въпроса.
При това положение по-нататъшното пребиваване на буйните поляци в Съединените шати не беше желателно. Разумният шериф ги посъветва да се върнат през Мексико. Госпожа Алан веднага се съгласи с тоя проект, а двамата приятели сметнаха това за най-добър изход от неудобното положение.
Но не само те двамата бяха заплашени. Главното острие за атака беше насочено срещу индианците, които се укриваха на територията на Мексико. Обитателите на тайнствения каньон бяха принудени да помислят за своята безопасност, затова на съвещанието бяха поканени Хитрата лисица и Пламтящия лъч.
Хитрата лисица се оказа достоен за своя противник. Когато шерифът си блъскаше главата по какъв начин би могъл да помогне на червенокожите приятели, вождът попита Томек дали има още намерение да завербува група индианци, които да заминат за Европа. Като получи положителен отговор, той каза:
— Тогава бойците, които взеха участие в битката, ще заминат с Малкия вожд и Гърмящия юмрук за Европа.
По такъв начин последната пречка беше преодоляна. Малкия вожд увери апахите, че няма да са задължени да носят дрехите на белите. Убеждаваше ги дори да вземат със себе си цялото си имущество, включително и старите типита. Шерифът подари на индианците отлични коне, защото те щяха да се представят в Европа с бравурна езда и дресиране на коне.
Само Пламтящия лъч беше опечален и мълчеше. Смъртта не беше така милостива към него, както към Черната светкавица. Сега той живееше с тихата надежда, че повиканият някога на дуел Гърмящ юмрук ще сложи край на неговия жалък живот. Боцманът сякаш разбра настроението на Малкия вожд, та отиде при него и му каза:
— Съветвам те да дойдеш и ти с нас, братко. Но защо си се омърлушил така?
— Гърмящия юмрук забрави ли, че му предложих бой на живот и смърт? — попита Пламтящия лъч.
— И-и-и, кой ще ти помни такива дреболии — весело отвърна боцманът. — Бихме се рамо до рамо с пуеблосите, а сега да се колим като…
В последния момент се ориентира, че може да изтърси някоя глупост, затова търсеше най-подходящата дума. Накрая додаде: „… като… мечки“.
Храбростта на боцмана през време на битката беше му спечелила уважението на индианците. Пламтящия лъч знаеше, че няма да може да се сравни с него по сила. Но той предпочиташе да умре, отколкото да се раздели със Скалното цвете, което беше годеница на бял.
Морякът обаче беше далеч от кръвожадни мисли. Той потупа индианеца фамилиарно по рамото и му каза:
— Искам да ти направя едно предложение за вечно съгласие помежду ни. Покани ме за шафер на сватбата ти със Скалното цвете. Какво, съгласен ли си?
— Но нали тя избра тебе…
— Ех, че си глупав, Пламтящи лъч! Та нали нейният благороден татко по тоя начин спаси главата ми. Тя обича само тебе.
В затънтения сред кактусовата пустош каньон, върху скеля от изсечени дървета, почиваше във въздушния си гроб вождът на апахите и наваите Черната светкавица. Близо до него бяха погребани вождът Дългите очи и всички бойци, паднали в борбата край пуеблото на зуните.
До могилата на вожда стояха тримата приятели: Сали, Томек и боцманът. Те бяха дошли за последен път, за да се простят с него.
На Томек му се струваше, че за тоя горд индианец геройската смърт на бойното поле беше единственото спасение от несправедливостите на тая земя. Защото мечтите на Черната светкавица не можеха да се осъществят. Неговата история и неговата епоха принадлежаха вече на миналото. Резерватите бяха твърде тесни за вожда, който жадуваше истинска свобода, борбата за която предварително беше обречена на неуспех.
— Хайде, време е вече да вървим — обади се боцманът, като се обърна към Сали и Томек.
— Време е вече… — повтори Томек като ехо.
И още веднъж обгърна с тъжен поглед гроба на Черната светкавица и съседните гробове на апахите.
Сали го хвана нежно под ръка. Отидоха при конете. Боцманът помогна на Сали да се качи на коня, след това се спуснаха надолу по каньона. Скоро те бяха сред групата индианци, готови за път.
Отправиха се за най-близката железопътна гара, откъдето с госпожа Алан щяха да заминат с влак за пристанището Веракрус.
Боцманът пришпори коня си. Скоро настигна Сали и Томек. Той се вслуша в разговора им:
— Ако времето ни позволи, ще посетим Мексико, едноименната столица на тая страна — казваше Томек. — Искам много да разгледам славния музей на древността. Нямаш представа, Сали, колко интересни паметници на изкуството има там. Освен това столицата на Мексико от всички големи градове и столици по света… е разположена най-високо.
— Пак започна, както си знае — измърмори боцманът. — Хм, а малката, като го е зяпнала… както куче кокал! Хубава двойка са, няма що!
Информация за текста
© 1959 Алфред Шклярски
© 1967 Сабина Радева, превод от полски
