със задоволство установи, че вятърът бе променил леко посоката си и сега ги отнасяше бавно на запад, вероятно подпомаган от слабото течение. Той проследи през визоскопа бреговата линия и забеляза, че по- нататък става неравна и хълмиста.
От вътрешността долетя шум от експлозия, последван от тежък тропот на крака. На палубата се появи уонкът, следван от Анахо и Траз. Уонкът фиксира Рейт с поглед за около половин секунда, сякаш записваше изображението му, после се завъртя бавно, изучавайки хоризонта. Преди Рейт да успее да му попречи — преди дори да се опита, — уонкът пристъпи напред, засили се с няколко бързи крачки и се хвърли във водата. Рейт мярна за миг черната му мокра козина, сетне съществото потъна в дълбините.
Още известно време Рейт не отделяше поглед от повърхността, но от уонка нямаше и следа. Час по- късно, докато проверяваше напредъка им през езерото, той отново насочи визоскопа към западния бряг. За негова изненада стърчащите неравности по брега, които преди бе взел за скали, се оказаха черни стъклени кули в покрайнините на укрепения уонкски град. Рейт заоглежда тресавището на север с подновен интерес, подхранван от нарастващото му отчаяние.
Туфи от бяла трева се подаваха като космати ракови образувания над черната слузеста повърхност на тресавищата. Рейт слезе в хангара да потърси материал, от който да направят сал, но не намери нищо подходящо. Тапицерията на седалките бе залепена здраво за подлежащата конструкция и се отделяше на тесни, дрипави ивици. На борда нямаше спасителна лодка. Рейт се качи отново на палубата и се замисли какво да предприемат от тук нататък. Локхарите се присъединиха към него: обезсърчени фигури с измацани комбинезони и разрошени от вятъра коси над черните им насечени лица.
Рейт се обърна към Зарфо:
— Брегът познат ли ти е?
— Това трябва да е Ао Хана.
— Ако ни заловят, какво ни очаква?
— Смърт.
Утрото отмина, докато се катереше към зенита, слънцето постепенно разсея мъглите, които закриваха хоризонта, и кулите на Ао Хана се видяха съвсем ясно.
Корабът беше забелязан. Във водата непосредствено пред града се появи катер, който се понесе към тях, оставяйки зад себе си пенлива диря. Рейт го огледа през визоскопа. На палубата стояха неколцина уонкоиди, които поразително си приличаха — стройни мъже с мъртвешко бледи кожи и злобни, аскетични лица. Рейт се замисли какви са шансовете им да отразят атаката — дори да завладеят катера. Реши, че ще е най-добре да не опитват, тъй като едва ли щяха да успеят.
Уонкоидите се покатериха на борда. Без да обръщат внимание на Рейт, Траз и Анахо, те се обърнаха към локхарите:
— Всички да се прехвърлят на катера. Носите ли оръжия?
— Не — изсумтя Зарфо.
— Бързо тогава! — уонкоидите едва сега забелязаха Анахо. — Какво е това? Дирдирчовек? — разсмяха се изненадано. Погледите им спряха на Рейт. — Що за порода пък е това? Ама че сбирщина сте всичките! Хайде, по-бързо към катера!
Локхарите слязоха първи, прегърбени, осъзнаващи какво ги очаква. Рейт, Траз и Анахо ги последваха.
— И така, слушайте внимателно! Стройте се в редица на палубата! Обърнете се с гръб — уонкоидите заизваждаха оръжията си.
Локхарите понечиха да се подчинят. Рейт не бе очаквал, че ще ги разстрелят така — небрежно и презрително. Ядосан, че не се бе възпротивил от самото начало, той извика:
— Трябва ли да им позволим да ни избият, без да се съпротивляваме? Бийте се за живота си!
— Марш към перилата — инак ще стане по-лошо! — викнаха в отговор уонкоидите.
Водата в подножието на корпуса се размъти. Черно туловище изплува лениво на повърхността и излъчи четири жалостиви сигнала, подобни на удари с гонг. Уонкоидите застинаха, усмивките изчезнаха от лицата им, заменени от раздразнение. Те махнаха на своите пленници:
— Добре тогава, слизайте в каютата.
Катерът се извъртя към голямата черна крепост, докато уонкоидите си шепнеха недоволно. Той подмина вълнолома и се прикачи с магнитни скоби за кея. Затворниците бяха свалени на брега и въведени през градския портал в Ао Хана.
15.
Повърхности от черно стъкло, яки стени и площадки от черен бетон, остри ъгли, блокове, мащабни строежи — пълно отрицание на органичните форми. Рейт се дивеше на непознатата архитектура — струваше му се прекалено абстрактна и сурова. Отведоха ги в задънена улица, заобиколена от три страни с високи черни бетонни стени.
— Стой! Останете по местата си! — екна команда.
Поради липса на друга възможност заковаха на място пленниците, подредени в неравна линия.
— Можете да пиете от онзи кран и да се облекчавате в канала. Никакъв звук или излишни движения! — уонкоидите си тръгнаха, оставяйки пленниците неохранявани.
— Дори не ни претърсиха — зачуди се Рейт. — Оръжията са си у мен!
— До портала не е далеч — присъедини се Траз. — Защо да чакаме тук да ни убият?
— Никога няма да стигнем портала — изръмжа Зарфо.
— И ще стоим като покорни животни?
— Точно това смятам да правя — заяви Белджи и хвърли огорчен поглед на Рейт. — Навярно никога вече няма да видя родния Смаргаш, но поне се надявам да си спася кожата.
— В мините ли? — захили се злобно Зорофим.
— Чувал съм само слухове за там.
— Да, слезе ли веднъж човек долу, няма излизане. Пълно е със засади на пнумите и пнумеците, които се забавляват с обичайните си игрички. Ако не ни екзекутират веднага, ще ни откарат в мините.
— И всичко това заради алчността ни и безумието на един човек — гневеше се Белджи. — Адам Рейт, ще има да отговаряш за много неща!
— Млъквай, страхливецо — скастри го без особен ентусиазъм Зарфо. — Никой не те е карал насила да идваш. Вината е само твоя. Трябваше да сме по-внимателни при подготовката. Рейт ни се довери, а се проявихме като абсолютни лаици… ей така стоят нещата. Колкото до предложението да избягаме — направо не мога да повярвам, че ни оставиха тук без охрана. Сякаш ни намекват, че можем да си вървим.
Яг Яганиг изсумтя тъжно.
— Не бъди толкова сигурен, за уонкоидите ние сме тъпи животни.
— Би ли могъл да намериш обратния път до портала? — обърна се Рейт към Траз, чиито способности да се ориентира понякога го изумяваха.
— Не зная. Може би, но не от първия път. Имаше толкова много завои. Сградите ме объркват.
— В такъв случай по-добре да останем тук… Съществува, макар и малък шанс да се измъкнем от това положение без тежки последствия.
Следобедът отмина, нощта се спусна и Аз и Браз изгряха в небето, където изрисуваха невероятни съчетания от светлини и форми. На сутринта, премръзнали и изтощени от недоспиване, дори най-покорните локхари се озъртаха към изхода на задънената улица и се чудеха дали не биха могли да се доберат до портала.
— Едва ли ще успеем — попари намеренията им Рейт. — Единствената ни надежда е уонките да бъдат милостиви към нас.
— И защо им е да са милостиви? — усмихна се презрително Тадазей. — Ще постъпят с нас така, както ние постъпваме с вредителите.
Яг Яганиг не беше по-оптимистично настроен.
— Уонките изобщо няма да се занимават с нас. Нали за тази цел държат уонкоидите — те да им вършат
