Заклинателят

сакото си и извади лъскаво топче на сребърна верижка.

— Виждала ли си на кино как се хипнотизират хора? — попита той.

Ригън го изгледа с разширени очи и бавно кимна.

— Е, аз съм хипнотизатор. О, да, наистина! Редовно хипнотизирам хора. Честна дума! Разбира се, само ако ми позволят. А сега, Ригън, мисля, че ако те хипнотизирам, това ще ти помогне да оздравееш. Онзи, който е вътре в теб, ще излезе. Искаш ли да те хипнотизирам? Виж, майка ти е тук, до теб.

Ригън погледна въпросително майка си.

— Хайде, скъпа, направи го — насърчи я Крис. — Опитай.

Ригън се обърна към психиатъра и кимна.

— Добре — прошепна тя. — Но само мъничко.

Психиатърът се усмихна, но веднага се завъртя към звука от строшена керамика. Една крехка ваза бе паднала от бюрото, където Клайн се подпираше с лакът. Лекарят погледна учудено ръката си, после счупената ваза и се наведе да събере парчетата.

— Оставете, докторе. Уили ще се погрижи — каза Крис.

— Сам, би ли затворил капаците? — помоли психиатърът. — Дръпни и завесите.

Когато в стаята стана тъмно, психиатърът вдигна верижката и леко разлюля лъскавото топче. Извади малко фенерче и насочи лъча към него. Топчето засия.

Той подхвана хипнотичния ритуал:

— Гледай тук, Ригън, продължавай да гледаш и скоро ще почувстваш как клепачите ти стават все по-тежки и по-тежки…

Съвсем скоро Ригън изпадна в транс.

— Извънредно податлива — прошепна психиатърът. После попита: — Удобно ли ти е, Ригън?

— Да. — Гласът беше тих и спокоен.

— Ригън, на колко години си?

— Дванайсет.

— Има ли някой в теб?

— Понякога.

— Кога?

— Зависи.

— Личност ли е?

— Да.

— Кой е?

— Не знам.

— Капитан Хауди?

— Не знам.

— Човек?

— Не знам.

— Но е в теб?

— Да, понякога.

— А сега?

— Не знам.

— Ако го помоля да поговори с мен, ще му разрешиш ли?

— Не!

— Защо не?

— Страхувам се!

— От какво?

— Не знам!

— Ако той поговори с мен, Ригън, мисля, че ще излезе от теб. Искаш ли да излезе?

— Да.

— Тогава нека говори. Ще му позволиш ли?

Дълго мълчание. И накрая:

— Да.

— Сега аз говоря с личността вътре в Ригън — уверено започна психиатърът.

За момент той изчака внушението да проникне в съзнанието на Ригън. После повтори:

— Ако те има, ти си дълбоко хипнотизиран и трябва да отговориш на всичките ми въпроси. Излез и ми отговори: тук ли си?

Тишина. После се случи нещо невероятно. Дъхът на Ригън изведнъж стана зловонен. Психиатърът го усети от една ръка разстояние. Той освети с фенерчето лицето на Ригън и потресената Крис вдигна ръка да заглуши вика си на ужас, като видя как детските черти се изкривяват в злобна маска, устните се разпъват настрани и подпухналият език хищно провисва навън.

— Ти ли си онзи, който е в Ригън? — попита психиатърът.

Ригън кимна.

— Кой си ти?

— Мъсйокин — отговори гърлено тя.

— Това ли ти е името?

Кимване.

— Човек ли си?

Тя отговори:

— Ад.

— Това отговор ли беше?

— Ад.

— Ако това означава „да“, тогава кимни.

Ригън кимна.

— На чужд език ли говориш?

— Ад.

— Откъде идваш?

— Гоб.

— От пустинята Гоби?

— Агобтомавдиен — отговори Ригън.

Психиатърът се замисли за момент и реши да направи още един опит.

— Когато ти задавам въпрос, отговаряй с кимване за „да“ и поклащане на главата за „не.“ Разбра ли ме?

Ригън кимна.

— Твоите отговори имат ли смисъл? — попита той. Да.

— Някой познат на Ригън ли си? Не.

— Чувала ли е за теб? Не.

— Нейна измислица ли си? Не.

— Реален ли си? Да.

— Част от Ригън? Не.

— Бил ли си някога част от Ригън? Не.

— Харесваш ли я? Не.

— Значи не я харесваш? Да.

— Мразиш ли я? Да.

— За нещо, което е направила? Да.

— Обвиняваш ли я за развода на родителите й? Не.

— Свързано ли е с родителите й? Не.

— С неин приятел? Не.

— Но я мразиш? Да.

— И наказваш Ригън? Да.

— Искаш да я нараниш? Да.

— Да я убиеш? Да.

— Ако тя умре, няма ли и ти да умреш? Не.

Този отговор разтревожи психиатъра и той замислено наведе очи. Размърда се леко върху леглото и пружината изскърца. В мъртвата тишина се чуваше само дрезгавото дишане на Ригън, излитащо сякаш от някакъв прогнил, зловонен ковашки мех. Съвсем близко. Но в същото време безкрайно далечно. И зловещо.

Психиатърът отново погледна грозното изкривено лице и в очите му трепна догадка, когато попита:

— Има ли нещо, което да направи, за да излезеш от нея? Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво е? Да.

— Ще ми кажеш ли? Не.

— Но…

Изведнъж психиатърът ахна от болка, като осъзна с ужас и смайване, че Ригън е сграбчила тестисите му като в стоманени клещи. С разширени очи той опита да се изтръгне от тези ужасни нокти, но не успя.

— Сам! Сам, помогни ми! — изстена дрезгаво той.

Настана суматоха.

Крис се хвърли към ключа на лампата.

Доктор Клайн изтича напред.

Ригън отметна глава и се разкиска сатанински, после нададе вълчи вой.

Крис стовари длан върху ключа, после се обърна и видя трепкаща, черно-бяла картина като в забавен кадър: Ригън и двамата лекари се мятат по леглото сред хаос от преплетени крайници, диви гримаси, пъшкане и ругатни, вой, лай и отново онзи грозен смях. Ригън грухтеше и квичеше като прасе, цвилеше, после странният филм се завъртя все по-бързо, леглото жестоко се разтресе, Ригън отново извъртя очи и нададе пронизителен вопъл на ужас, изтръгнат от дъното на самото й същество.

Свлече се на леглото и загуби съзнание.

Нещо страховито и неописуемо напусна стаята.

Няколко зловещи секунди никой не помръдна. После, бавно и предпазливо, лекарите се отдръпнаха настрани. Двамата стояха и безмълвно гледаха Ригън, след това Клайн с безизразно лице се приближи до леглото, провери пулса на момичето и след като се увери, че е нормален, лекичко я зави с одеялото и кимна на Крис и психиатъра. Излязоха от стаята и отидоха в кабинета.

Известно време мълчаха и тримата. Крис седеше на дивана, а Клайн и психиатърът — на столове отсреща. Психиатърът замислено подръпваше устната си и се взираше в масичката за кафе с невиждащ поглед. Накрая въздъхна, вдигна очи и срещна помръкналия поглед на Крис.

— Какво става, по дяволите? — попита тя с измъчен, безсилен шепот.

— Разбрахте ли на какъв език говореше?

Крис поклати глава.

— Вярвате ли в Бог?

— Не.

— А дъщеря ви?

— Не.

От тук насетне психиатърът я обсипа с дълга поредица от въпроси за психичното здраве на Ригън и когато свърши, сякаш се разтревожи още повече.

— Какво й е? — попита Крис, стискайки с побелели пръсти смачканата на топка кърпичка. — Докторе, каква е тази болест?

— Не е съвсем ясно — отговори уклончиво психиатърът.

— И честно казано, би било изключително неразумно от моя страна да поставя диагноза след толкова кратък преглед.

— Все трябва да имате някаква идея — настоя Крис.

Психиатърът разтърка чело, наведе очи и въздъхна, но все пак се смили.

— Добре. Разбирам, че изгаряте от тревога, затова ще споделя впечатленията си. Но имайте предвид, всичко това са догадки.

Крис напрегнато кимна и се приведе напред.

— Да, добре. Какво й е?

Пръстите й трескаво опипваха ръбовете на кърпичката, сякаш премятаха зърната на молитвена броеница.

— Първо мога да кажа — започна лекарят, — че е крайно невероятно да симулира. Нали, Сам?

Клайн кимна.

— Смятаме така по няколко причини — продължи психиатърът. — Например болезнените и ненормални движения, както и очевидната промяна на лицето, когато разговаряхме с така наречената личност, която тя смята, че се е вселила в нея. Подобен психологически ефект е възможен само ако тя вярва в това създание. Разбирате ли ме?

— Да, струва ми се — отговори Крис, — само че не разбирам откъде е дошло. Често чуваме да се говори за раздвоение на личността, но не съм срещала обяснение.

— И няма такова, госпожо Макнийл. Ние използваме термини като „съзнание“, „разум“, „личност“, но в действителност още не знаем какво представляват. Тъй че когато почнем да говорим за раздвоение на личността, разполагаме само с теории, които на всеки отговор предлагат по два нови въпроса. Фройд смята, че някои мисли и чувства се потискат от съзнанието, но остават непокътнати в подсъзнанието; всъщност остават силни и продължават да търсят израз чрез разни психични симптоми. Когато този потиснат… или нека го наречем дисоциативен материал, защото думата дисоциация означава отклонение от главния поток на съзнанието… Следите ли мисълта ми?

— Да, продължавайте.

— Добре. Е, когато този тип материал е