достатъчно силен, или личността на пациента е слаба и дезорганизирана, може да се стигне до шизофренна психоза. Това не е раздвоение на личността — предупреди психиатърът. — Шизофренията означава разпадане на личността. Но там, където дисоциативният материал е достатъчно силен, за да се сглоби по някакъв начин, да организира някак подсъзнанието на пациента — е, тогава се е случвало тази част да започне да действа напълно независимо, като отделен човек; с други думи да поеме контрол над телесните функции.

— И вие смятате, че това се е случило с Ригън?

— Това е само една от теориите. Има няколко други. Някои от тях поддържат идеята за бягство към неосъзнатото; бягство от някакъв конфликт или емоционален проблем. Дъщеря ви не е имала симптоми на шизофрения, а енцефалограмата сочи, че мозъчните й вълни са напълно нормални. И тук навлизаме в областта на хистерията.

— И аз бях там миналата седмица — промърмори Крис.

Угриженият психиатър се усмихна почти незабележимо.

— Хистерията — продължи той — е вид невроза, при която емоционалният стрес се преобразява в телесни смущения. При някои нейни форми имаме дисоциация. При психастенията например човек губи представа за своите действия, но се вижда какво върши и приписва действията на някой друг. Представата му за втората личност обаче е смътна, а тази на Ригън изглеждаше съвсем конкретна. Така стигаме до онова, което Фройд нарича „трансформирана“ хистерия. Тя израства от подсъзнателно чувство за вина и необходимост тази вина да бъде наказана. Дисоциацията играе основна роля при всяко раздвоение на личността. Синдромът може да включва също така епилептични припадъци, халюцинации и крайна възбуда на двигателните центрове.

Крис слушаше внимателно и лицето й се изпъваше от усилието да разбере.

— Да, това много напомня състоянието на Ригън — каза тя. — Не смятате ли? Е, освен чувството за вина. За какво може да се чувства виновна?

— Ами шаблонният отговор е разводът. Децата често вярват, че отхвърлените са те и понякога поемат цялата отговорност за раздялата на родителите си. Това може да се отнася и до дъщеря ви. Сещам се и за симптомите на танатофобия — тежка нервна депресия, свързана с мисълта за смъртта.

В очите на Крис пламна жив интерес.

— При децата — продължи психиатърът — синдромът често е съпроводен от чувство на вина, свързана със семейни напрежения, а оттам и страх от загуба на близък човек. Това предизвиква ярост и безсилен гняв. И като допълнение, при този вид хистерия вината не трябва да е известна за съзнанието. Може дори да е така наречената „свободно плаваща вина“, нямаща връзка с нищо конкретно.

— Значи този страх от смъртта…

— Танатофобията.

— Да, точно както казахте. Наследствено ли е?

Психиатърът се загледа настрани, за да прикрие изненадата си от въпроса, и отговори:

— Не. Мисля, че не е наследствено.

Крис поклати глава.

— Просто не разбирам. Объркана съм. — Тя вдигна глава и челото й леко се сбръчка. — Откъде идва новата самоличност?

Психиатърът пак се обърна към нея.

— Пак ще кажа, и това е догадка, но ако допуснем, че става дума за трансформативна хистерия, породена от чувство за вина, тогава втората личност е просто посредникът, който налага наказанието. Ако Ригън се самонаказваше, това би означавало, че разбира вината си. Но тя иска да избяга от това разбиране. Затова се появява втората личност.

— Значи това е? Такава е вашата диагноза?

— Както казах, не знам. — Психиатърът сякаш подбираше думите много внимателно, като кръгли плоски камъчета, които да хвърля по повърхността на езеро. — Крайно необичайно е едно дете на нейната възраст да може да събере и подреди съставки за нова личност. А някои… някои други неща ме озадачават. Например изпълненията й с дъската за спиритични сеанси подсказват, че е крайно податлива на внушение; и все пак аз така и не успях да я хипнотизирам истински. — Психиатърът сви рамене. — Може би е оказала съпротива. Но най-изненадваща е очевидната зрялост на новата личност. Това не е дванайсетгодишно дете, а много по-стар човек. И езикът, на който говореше… — Гласът му заглъхна и той замислено се загледа в камината. — Разбира се, има подобно състояние, но знаем много малко за него.

— Какво е то?

— Особен вид сомнамбулизъм, при който пациентът изведнъж проявява способности и знания, каквито никога не е изучавал, и при който намерението на втората личност е… — Той не довърши. — Ами… ужасно е сложно и аз опростявам неимоверно, за да ме разберете.

Той пак не довърши, от страх да не разтревожи излишно Крис; канеше се да каже, че при подобни случаи намерението на втората личност е да унищожи първата.

— И какви са изводите?

— Не съвсем ясни. Трябва обстойно да я прегледа екип специалисти — две или три седмици работа в клинични условия, например клиниката „Беринджър“ в Дейтън.

Крис наведе глава и се загледа настрани.

— Ще ви затрудни ли това? — попита психиатърът.

Тя тръсна глава и отговори с тихо отчаяние:

— Не, просто загубих „Надежда“. Това е всичко.

— Не ви разбирам.

— Дълга история.

Психиатърът се свърза по телефона с клиниката „Беринджър“. Оттам дадоха съгласие да приемат Ригън на следващия ден.

Лекарите си тръгнаха.

Крис преглътна болката от спомена за Денингс; отново си помисли за смъртта, червеите, пустотата, и неописуемата самота, неподвижното безмълвие, тишината и мракът, чакащи под земята, където няма движение, няма дъх, няма нищо… Твърде много… твърде много. Крис наведе глава и се разплака. После прогони скръбта.

Докато приготвяше багажа за пътуването, Крис бе застанала пред гардероба и подбираше с каква перука да се маскира, когато Карл се появи на отворената врата. Някой бил дошъл да я види.

— Кой е?

— Детектив.

— Детектив? И идва при мен?

— Да, госпожо.

Карл влезе и подаде на Крис визитна картичка. УИЛЯМ Ф. КИНДЕРМАН, ЛЕЙТЕНАНТ-ДЕТЕКТИВ. Думите бяха отпечатани с елегантен шрифт „Тюдор“, сякаш подбран от любител на старините. В долния ъгъл като беден роднина се гушеше по- ситен надпис: Отдел убийства.

Крис погледна Карл и в очите й трепна подозрение.

— Карл, той държеше ли нещо, което да прилича на сценарий? Нали разбираш, някакъв голям плик или свитък.

Беше открила, че на този свят няма човек без сценарий, забутан в някое чекмедже, или поне идея за сценарий в главата. Тя сякаш привличаше тия типове, както свещениците привличат пияници и просяци.

Карл поклати глава.

— Не, госпожо.

Детектив. Дали имаше нещо общо с Бърк?

Завари го да виси в антрето, стиснал омачканата си шапка с дебели, къси пръсти, чиито нокти блестяха от неотдавнашен маникюр. Възпълен, малко над петдесет години, с дебели и безупречно чисти бузи. Носеше набръчкани панталони и твърде голямо за него старомодно палто.

Когато Крис се приближи, детективът изрече с болнаво тих, дрезгав глас:

— Бих разпознал това лице при каквито и да било обстоятелства, госпожо Макнийл.

— Обстоятелства? — изненада се Крис. — Да не би да имам някакви неприятности?

— Боже мой! Не, разбира се! — увери я той. — Обикновена формалност. Заета ли сте? Тогава утре. Да, ще дойда утре.

Той се обърна и понечи да излезе, но Крис развълнувано го попита:

— За какво става дума? За Бърк ли? Бърк Денингс?

Безгрижното поведение на детектива някак бе обтегнало пружините на нейното напрежение. Той се върна към нея, гледайки скръбно с влажните си кафяви очи, които леко провисваха в ъгълчетата и сякаш непрестанно се взираха към някакви тайни на миналото.

— Срамота — каза той. — Истинска срамота.

— Да не би да са го убили? — рязко попита Крис. — Вие сте от отдел убийства, нали така. Затова ли идвате при мен? Бърк е бил убит?

— Не, както ви казах, просто формалност — повтори детективът. — Нали разбирате, той е известна личност и не можем просто да махнем с ръка. Не можем — повтори почти извинително той и сви рамене. — Само един-два въпроса. Паднал ли е? Или може би някой го е блъснал? — Докато задаваше въпросите, детективът ритмично поклащаше глава и същевременно леко размахваше ръка във въздуха. Пак сви рамене и прошепна дрезгаво:

— Кой знае?

— Бил ли е ограбен?

— Не, не е бил ограбен, госпожо Макнийл, не е бил ограбен; но пък кому ли е нужен мотив в днешните времена? — Ръцете на детектива се движеха непрестанно като парцалени кукли, водени от пръстите на отегчен кукловод. — Днес, госпожо Макнийл, мотивът е по-скоро пречка за убиеца, един вид допълнителна тежест. — Той поклати глава и се оплака: — Наркотиците, проклетите наркотици. — Потропа с пръсти по гърдите си. — Повярвайте ми, аз съм баща и като виждам какво стана, сърцето ми се къса. Така е. Имате ли деца?

— Да, едно.

— Син или дъщеря?

— Дъщеря.

— Бог да я благослови.

— Елате в кабинета ми — каза Крис и се обърна да го поведе. Нямаше търпение да чуе какво ще каже за Денингс.

— Госпожо Макнийл, може ли да ви помоля за нещо?

Крис спря и се обърна към него със смътното подозрение, че ще поиска автограф за децата си. Никога не искаха за себе си — винаги за децата.

— Да, разбира се — каза любезно тя, опитвайки да прикрие нетърпението си.

Детективът направи гримаса.

— Стомахът ми. Случайно да ви се намира минерална вода „Келсо“? Но само ако няма да ви затрудня.

— Не, изобщо няма да ме затрудните. Качете се да седнете в кабинета. — Тя му посочи пътя и тръгна към кухнята. — Мисля, че имам в хладилника една

Вы читаете Заклинателят
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×