бутилка.
— Не, аз ще дойда в кухнята — каза детективът и я последва с тромава походка. — Не обичам да досаждам на хората.
— Не ми досаждате.
— Не, виждам, че сте заета. Имате ли деца? — попита в движение той. — А, вярно, имате дъщеря. Вече ми казахте. Точно така. Само една. И на колко години е?
— Наскоро навърши дванайсет.
— Значи още е твърде рано да се притеснявате. Да, твърде рано. Но отваряйте си очите след някоя и друга година. — Той поклати глава. — Като видите тия безумия всеки ден… Невероятно! Немислимо! Безумно! Знаете ли, само преди два дни — или две седмици, вече не помня — погледнах жена си и казах: „Мери, светът —
Влязоха в кухнята, където Карл чистеше вътрешността на фурната. Не личеше да ги е забелязал.
— Наистина, толкова ми е неудобно — промърмори дрезгаво детективът, докато Крис отваряше хладилника, но се обърна към Карл и погледът му се плъзна бързо и любопитно по тила на иконома — както малка птичка прелита над повърхността на езеро.
— Срещам една знаменита кинозвезда — продължи той — и какво правя? Моля я да ми даде минерална вода. Ама че майтап!
Крис бе намерила бутилката и в момента търсеше отварачка.
— Лед? — попита тя.
— Не, без лед. Просто така.
Крис отвори бутилката, намери чаша и наля газираната минерална вода.
— Спомням си онзи ваш филм, „Ангел“ — продължаваше детективът с леко унесена физиономия. — Гледах го шест пъти.
— Ако ще търсите убиец — пошегува се Крис, — арестувайте режисьора.
— Не, не, филмът беше отличен… наистина… много ми хареса. Само една…
— Елате да седнем тук — прекъсна го Крис и кимна към нишата за закуска до прозореца. Полираната дървена маса блестеше, а по пейките от двете страни бяха наслагани бродирани възглавнички.
— Да, разбира се.
Седнаха и Крис му подаде чашата минерална вода.
— О, да, благодаря ви.
— Няма защо. Та, какво казвахте?
— А, филмът… наистина беше прекрасен. Толкова трогателен. Само една дреболия. Един мъничък, почти незабележим дефект. И моля ви, повярвайте, в тия неща аз съм обикновен аматьор. Нали така? Най-обикновен зрител. Какво знам аз? И все пак ми се стори, че музикалният фон в някои сцени ставаше малко прекален. Беше някак натрапчив.
Крис опита да прикрие нетърпението си, а детективът продължаваше да говори с нарастващо увлечение.
— Непрекъснато ми напомняше, че съм на кино. Разбирате ли? Както и всички тия неочаквани гледни точки на камерата. Толкова ме разсейваха. И като стана дума за музиката… дали композиторът не я е задигнал от Менделсон?
Крис бе започнала леко да потропва с пръсти по масата, но изведнъж спря. Що за детектив беше този? И защо все се озърташе към Карл?
— Не го наричаме кражба, а почит към композитора — каза Крис с лека усмивка. — Но се радвам, че филмът ви е харесал. Хайде, пийте. — Тя кимна към чашата. — Иначе ще си загуби мехурчетата.
— Да, разбира се. Толкова съм бъбрив. Извинете ме.
Детективът вдигна чашата си като за наздравица и я пресуши на един дъх.
— Хубава вода, много хубава — въздъхна той.
Докато оставяше чашата, детективът забелязва фигурката на птица, изваяна от Ригън. Сега тя заемаше централно място на масата и човката й забавно стърчеше над солницата и пиперницата.
— Необичайна фигура — каза с усмивка той. — Много е мила. И кой е скулпторът?
— Дъщеря ми.
— Много красива птица.
— Вижте, не искам да ви…
— Да, да, знам. Много сте заета. Вижте, само няколко въпроса и приключваме. Всъщност само един въпрос и си тръгвам. — Той погледна часовника си, сякаш бързаше за важна среща. — Тъй като клетият господин Денингс беше приключил снимките в тази район, ние се зачудихме дали не е отивал при някого през нощта на злополуката. Освен вас имаше ли други приятели нейде наоколо?
— О, онази вечер той беше тук — каза Крис.
— Наистина ли? — Детективът повдигна вежди. — Точно преди злополуката?
— А кога е била тя?
— В седем часа и пет минути.
— Да, горе-долу по това време.
— Е, значи всичко е ясно. — Детективът кимна и се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. — Бил е пиян, излязъл и паднал по стълбището. Да, всичко е ясно. Вижте, само за протокола, можете ли да ми кажете приблизително по кое време напусна къщата?
— Не знам — отговори Крис. — Не съм го видяла.
Детективът се озадачи.
— Не ви разбирам.
— Виждате ли, той дойде и си тръгна докато не бях у дома. Отидох до лабораторията на болница „Рослин“.
Детективът кимна.
— А, ясно. Разбира се. Но тогава откъде знаете, че е бил тук?
— Шарън ми каза…
— Шарън? — прекъсна я детективът.
— Шарън Спенсър. Секретарката ми.
— О.
— Тя беше тук, когато дойде Бърк. Тя…
— Дошъл е да се види
— Не, да се види с мен.
— Да, продължете, моля. Извинявайте, че ви прекъсвам.
— Дъщеря ми е болна и Шарън го оставила при нея, а тя отишла да купи лекарства, а когато се върнала, Бърк вече бил излязъл.
— И кога е било това, ако обичате? Помните ли?
Крис сви рамене.
— Вероятно към седем и петнайсет или седем и половина.
— А вие кога излязохте?
— Някъде около шест и петнайсет.
— А по кое време е излязла госпожица Спенсър?
— Не знам.
— Между нейното излизане и вашето завръщане кой е бил тук в къщата с господин Денингс освен дъщеря ви?
— Никой.
— Никой? И той е изоставил болно дете?
Крис кимна с безизразно лице.
— Нямаше ли прислужници?
— Не. Уили и Карл бяха…
— Кои са те?
Крис изведнъж усети как земята изчезва изпод краката й. Внезапно осъзна, че привидно невинният разговор всъщност е безмилостен разпит.
— Ето, това е Карл. — Тя кимна към иконома, който продължаваше да чисти фурната. — А Уили е жена му. Те работят при мен като икономи.
— Вчера си взеха свободен следобед — продължи Крис — и когато се върнах, те все още не се бяха прибрали. Но после Уили…
Крис се поколеба, продължавайки да гледа гърба на Карл.
— Какво Уили? — подкани я детективът.
Крис се обърна към него и сви рамене.
— Не, нищо.
Тя извади цигара. Киндерман й поднесе огънче.
— Значи само дъщеря ви може да знае кога Бърк Денингс е излязъл от къщата?
— Наистина ли е било злополука?
— Разбира се. Чиста формалност, госпожо Макнийл. Абсолютно. Вашият приятел Денингс не е ограбен, тъй че какъв мотив може да има?
— Бърк умееше да ядосва хората — мрачно каза Крис. — Може би някой го е блъснал надолу по стъпалата.
— Има ли си название тази птица? Не се сещам. — Детективът опипа фигурката. Като забеляза втренчения поглед на Крис, той отдръпна ръка и се престори на засрамен. — Извинявайте, вие сте толкова заета. Още само минута и край. Значи казвате, че дъщеря ви би трябвало да знае когато е излязъл господин Денингс?
— Не, не знае. Бяхме й дали голяма доза успокоителни.
— О, съжалявам, толкова съжалявам. — Детективът загрижено примижа. — Нещо сериозно ли е?
— Боя се, че да.
Той деликатно повдигна ръка.
— Може ли да попитам…?
— Все още не знаем.
— Пазете се от течения — предупреди детективът. — Течението през зимата, когато къщата се отоплява, е летящо килимче за микробите. Така казваше майка ми. Може да е само популярен мит. Може би. Не знам. Но честно казано, за мен тия митове са като меню в изискан френски ресторант: сложна и лъскава маскировка на факт, който иначе не бихте преглътнали, като например че хамбургерите са пълни със соя.
Крис усети, че се отпуска. Добродушните му безсмислици я успокояваха. Детективът отново приличаше на кротък и безобиден санбернар.
— Това горе нейната спалня ли е, госпожо Макнийл? На дъщеря ви? — детективът посочи тавана. — Онази с големия прозорец към стъпалата?
Крис кимна.
— Да, тя е.
— Дръжте прозореца затворен, докато оздравее.
Макар и напрегната допреди малко, сега Крис едва се удържа от смях.
— Непременно. Всъщност винаги е затворен. И капаците са заключени.
— Да, малко предпазливост никога не е излишна. — Детективът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, но забеляза, че Крис отново потропва с пръсти по масата. — А, да, вие сте заета. Е, свършихме. Просто да напишем няколко думи, колкото да има нещо черно на бяло, и си тръгвам.
Той измъкна от джоба си смачкана програма за училищно представление на „Сирано дьо Бержерак“, порови в страничния джоб на сакото и извади малък остатък от жълт молив, подострен, както се стори на Крис, с тъп нож или ножица. Детективът приглади програмата върху масата, вдигна молива над нея и въздъхна:
— Само две-три имена. Спенсър се пише с две „с“, нали?
— Да, с две „с“.
— Две „с“ — промърмори детективът, записвайки името в полето на програмата. — А икономите? Джоузеф и Уили…?
— Не, Карл и Уили Енгстрьом.
— Карл. Да, точно така, Карл Енгстрьом. — Детективът записа имената с едри букви. — Спомням си едно време — въздъхна дрезгаво той, обръщайки програмата в търсене на чисто място. — О, не, чакайте! Бях забравил! Да, прислугата. По кое време казахте, че са се прибрали?
— Нищо не съм казала. Карл, кога се прибра снощи?
Швейцарецът извърна невъзмутимо лице към нея.
— Точно в девет и трийсет, госпожо.
— Да, точно така. Беше си забравил ключа. — Тя се обърна към детектива. — Спомням си,
