Заклинателят

отвращавам, но наистина ли са правили всичко това?

— Не знам.

— Все пак имате мнение, отче. Говорете спокойно. Не нося микрофон.

Карас се усмихна сухо, после пак се загледа в пътеката.

— Добре тогава. Мисля, че всичко това е вярно, или поне подозирам, и разсъжденията ми се основават на патологията. Да, разбира се. Черната меса. Случва се. Но всички, които вършат подобни неща, са тежко болни, и то по много особен начин. В медицината има дори специален термин — сатанизъм. Тези хора не могат да получат сексуално удоволствие, ако не е свързано с богохулство. Затова мисля…

— Искате да кажете „подозирам“.

— Да, подозирам, че черната меса се е използвала само като оправдание.

— В минало време?

— И в днешно.

— В минало и в днешно — сухо повтори детективът. — А какво е психиатричното название на болестта, при която пациентът държи винаги да има последната дума?

— Карасмания — усмихна се свещеникът.

— Благодаря. Досега това беше пропуск в необятните ми познания за странното и екзотичното. Прощавайте, но онези неща за статуите на Иисус и Дева Мария…

— Какво?

— Верни ли са?

— Е, мисля, че това би представлявало интерес за един полицай. — Научният интерес на Карас се бе пробудил и вълнението му постепенно нарастваше. — В архивите на парижката полиция и досега се пази описание на един интересен случай с двама монаси от манастир край столицата. Как беше… — Той се почеса по тила. — Мисля, че беше манастирът в Крепи. Както и да е. Във всеки случай някакво близко градче. Та тези двама монаси дошли в един хан и вдигнали врява, че искат легло за трима — за тях двамата и за статуята на Дева Мария в естествена големина, която носели.

— Потресаващо — ахна Киндерман.

— Но е самата истина. И потвърждава, че прочетеното от вас се основава на факти.

— Е, за секса може би, това го разбирам; то е съвсем друга история. Няма значение. Но ритуалните убийства, отче? И това ли е вярно? Кажете! Наистина ли са използвали кръв от новородени?

Детективът намекваше за още нещо, което бе прочел в книгата за вещиците — описание как по време на черна меса богохулните свещеници прерязвали китките на новородено, събирали кръвта в чаша и я използвали вместо причастие.

— Напомня ми историите, които разправяли за евреите — продължи детективът. — Че отвличали християнски бебета и пиели кръвта им. Извинявайте, но вашите хора са разказвали всичко това.

— Ако сме го правили, моля за прошка.

— Опростен сте. Вървете и не грешете повече.

Мимолетен спомен за някаква болка се мярна в погледа на свещеника. Той отправи очи напред.

— Да, добре.

— Та какво казвахте?

— Не знам за ритуалните убийства — каза Карас. — В това отношение нищо не мога да кажа. Но знам, че някога в Швейцария една акушерка признала, че е убила трийсет или четирийсет деца, за да бъдат използвани по време на черна меса. Може да са изтръгнали признанието й чрез мъчения — бързо добави той. — Кой знае? Но историята е страшно убедителни. Акушерката описала как криела в ръкава си дълга, тънка игла, тъй че по време на раждането вадела иглата и я забивала в темето на детето, а след това пак я скривала. Никакви следи. — Карас погледна Киндерман. — Бебето изглеждало мъртвородено. Чували ли сте, че европейските католици имали предразсъдъци към акушерките? От там е започнало.

— Боже мой!

— Да, не само нашият век е безумен. Но…

— Чакайте, чакайте — прекъсна го детективът. — Всички тези истории… сам казахте, че вероятно са изтръгнати чрез мъчения, нали така? Значи по принцип са недостоверни. Те са подписвали самопризнания, а след това благочестивите изроди са добавяли каквото си искат. По онова време не е имало презумпция за невинност, нали? Никой не е бил длъжен да им прочете правата.

— Да, прав сте, но много от признанията са направени доброволно.

— Че кой ще говори доброволно за такива неща?

— Без съмнение душевноболни хора.

— А, още един достоверен източник!

— Добре де, навярно сте прав и за това, лейтенант. Просто си играя на адвокат на дявола.

— Добре се справяте.

— Но има едно нещо, което често забравяме — ако хората имат дотолкова объркана психика, че да признаят такива неща, то те са и в състояние да ги правят. Да вземем например легендите за върколаци. Вярно, звучат нелепо — никой не може да се превърне във вълк. Но ако човек е толкова болен, та да повярва, че е върколак, той ще се държи като върколак.

— Това теория ли е, добри ми отче, или факт?

— Факт. Например случаят с Уилям Щумпф. Или май малкото му име беше Карл. Не помня. Той е живял в Германия през XVI век. Вярвал, че е върколак и убил двайсет или трийсет малки деца.

— Искате да кажете — отварям кавички, — че е признал?

— Да, признал е и мисля, че може да му се вярва. Когато го заловили, ядял мозъците на двете си малки доведени дъщери.

В свежото априлско утро откъм бейзболното игрище долитаха глухите удари на бухалка по топка. Давай, Прайс. Стегни се! Покажи какво можеш!

Бяха наближили паркинга. Мълчаливо стигнаха до полицейската кола и детективът обърна към Карас печален поглед.

— И тъй, какво търся, отче? — попита той.

— Може би душевноболен наркоман — отговори Карас.

Детективът наведе глава, позамисли се и мълчаливо кимна.

— Да, прав сте, отче. Да. Може би е така. — Той вдигна очи и лицето му стана любезно. — Слушайте, отче, къде отивате? Да ви откарам?

— Не, благодаря, лейтенант. Наблизо е.

— Няма значение! Заповядайте! — детективът посочи задната седалка. — После ще можете да кажете на приятелите си, че сте се возили в полицейска кола. Мога да ви издам удостоверение. Ще ви завиждат. Хайде, качете се!

Свещеникът тъжно се усмихна и кимна.

— Добре.

Той се настани на задната седалка, а детективът се вмъкна от другата страна и седна до него.

— Много добре. — Киндерман се задъхваше леко. — И между другото, отче, когато сте пеш, никога не казвайте, че е близо. Никога! — Той се обърна към шофьора и нареди:

— Avanti.

— Накъде, сър?

— По Трийсет и шеста улица, после към средата на Проспект, от лявата страна.

Шофьорът кимна и изкара колата от паркинга на заден ход, а Карас погледна детектива с въпросителна усмивка.

— Откъде знаете къде живея?

— Нали там е общежитието на йезуитите? А вие сте йезуит.

Полицейската кола бавно потегли към изхода на студентското градче. Карас гледаше през прозореца.

— Да, прав сте — тихо каза той.

Само преди няколко дни се беше преселил там с надеждата, че така ще насърчи хората, които бе съветвал, да продължават да търсят помощта му.

— Обичате ли филми, отче Карас?

— Да.

— Гледали ли сте „Крал Лир“ с Пол Скофийлд?

— Не, не съм.

— Аз съм го гледал. Получавам безплатни билети.

— Това е добре.

— Получавам билети за най-хубавите филми, но госпожа Киндерман вечер е много уморена. Никога не излиза с мен.

— Лошо.

— Да. Мразя да ходя сам. Виждате ли, обичам после да поговоря за филма, да споря, да критикувам.

Карас кимна, после сведе очи към големите си и силни ръце, притиснати между коленете. Минаха няколко секунди. После Киндерман колебливо предложи:

— Искате ли понякога да идвате с мен на кино? Безплатно…

— Да, знам. Дават ви билети.

— Искате ли?

— Както казва Елууд Дауд във филма „Харви“: кога?

Лицето на детектива грейна.

— О, ще ви се обадя!

Напуснаха университета, завиха надясно, после наляво по Проспект, стигнаха до къщата и спряха. Карас открехна вратата и се озърна към детектива.

— Благодаря за возенето. — Той слезе, затвори вратата, облакъти се на отворения прозорец и добави:

— Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ми — каза детективът. — Ще ви се обадя за киното. Наистина.

— Ще чакам с нетърпение — каза Карас. — И внимавайте.

— Ще внимавам. Вие също.

Карас отстъпи от колата, изправи се и вече тръгваше към къщата, когато чу зад гърба си:

— Отче, чакайте!

Карас се обърна и видя как Киндерман излиза от колата и му маха с ръка. Тръгна назад и се срещнаха на тротоара.

— Слушайте, отче, забравих — каза детективът. — Съвсем забравих за картончето. Спомняте ли си, онова с латинския текст. Дето го намериха в църквата.

— Да, молитвеният картон.

— Точно така. Пазите ли го още?

— Да, у мен е. Проверявах латинския, но вече свърших. Трябва ли ви?

— Да, може да ми помогне. Ще ми го дадете ли?

— Разбира се. Чакайте, сега ще го донеса.

— Много съм ви задължен.

Докато Киндерман се подпираше на полицейската кола, йезуитът изтича до стаята си на партера, намери картончето, сложи го в папка, върна се на улицата и подаде папката на Киндерман.

— Заповядайте.

— Благодаря, отче. — Киндерман огледа папката. — Може да са останали отпечатъци. — Изведнъж той се озърна с ужас към Карас. — Ох! Вие сте пипали картончето. Като Кърк Дъглас в „Детективска история“. Без ръкавици! С голи ръце!

— Признавам си.

— И без обяснение — промърмори Киндерман и печално поклати глава. — Не става от вас отец Браун. Е, може пък да открием нещо. — Той повдигна папката. — Между другото, нали казахте, че сте проучвали текста?

Карас кимна.

— Да.

— И до какви изводи стигнахте? Чакам със затаен дъх.

— Нищо особено, освен мотива — може би омраза към католицизма. Кой знае? Но със сигурност