Заклинателят

човекът е много болен.

— Откъде знаете, че е мъж?

Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.

— Всъщност не знам.

— Не може ли да е хлапашка лудория?

— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.

— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.

— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.

— Така ли?

— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.

— Свещениците могат ли?

— Не ме разсмивайте!

— Все пак отговорете, ако обичате.

След кратко мълчание Карас призна:

— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се преподават на латински.

— Защо?

— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.

— Да, разбирам.

Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.

— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?

Детективът заинтригувано вдигна вежди.

— Да, кой?

— Доминиканците. Арестувайте ги.

Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:

— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!

Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:

— Трепти като камертон под вода.

Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:

— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.

Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.

Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.

— Здрасти, Деймиън!

— Здрасти, Джо.

Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.

— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.

— Кой е мързеливец? Аз работя.

— По една лекция на седмица?

— Важно е качеството. Какво има за вечеря?

— Не усещаш ли миризмата?

Карас направи гримаса.

— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?

Кисело зеле с наденица.

— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:

— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.

— Точно това ми трябва.

Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.

— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.

Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.

— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.

Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.

— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.

След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.

Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:

— Прекрасна гледка. Наистина.

— Да, така е.

Часовникът на университета удари седем часа.

В седем и двайсет и три лейтенант Киндерман размишляваше над спектрографския анализ, който потвърждаваше, че боята, изстъргана от птицата на Ригън, е идентична с тази от осквернената статуя на Дева Мария.

А в осем и четирийсет и седем, в занемарения североизточен квартал на града, Карл Енгстрьом напусна с безучастно лице една гъмжаща от плъхове жилищна сграда, измина пеш три пресечки до автобусната спирка, постоя там около минута, после внезапно се вкопчи с две ръце в един уличен стълб, сгърчи се до него и зарида.

През това време лейтенант Киндерман беше на кино.

6

В сряда, 11 май, отново си бяха у дома. Сложиха Ригън да си легне, поставиха ключалки на капаците на прозорците и махнаха всички огледала от нейната спалня и баня.

— … Все по-редки моменти на просветление, а сега, боя се, пълно изключване на съзнанието по време на пристъпите. Това е нов симптом и вероятно изключва възможността за хистерия. Същевременно нови симптоми в областта на онова, което наричаме парапсихологични явления…

Доктор Клайн дойде да ги види. Крис и Шарън изслушаха лекцията му как да хранят правилно Ригън по време на кома.

Той вкара тръбичката през носа.

— Първо…

Крис се застави да гледа, без да вижда лицето на дъщеря си, да слуша лекаря и да забрави другото, което бе чула в клиниката.

— Тук пишете „без религиозни убеждения“, госпожо Макнийл. Така ли е? Съвсем никакво религиозно образование?

— Е, може би съм споменавала Бог. Нали разбирате, в най-общ смисъл. Защо?

— Първо, голяма част от съдържанието на бълнуванията й — когато не говори безсмислици — има религиозна насоченост. Според вас откъде се е взело това?

— Дайте ми някакъв пример.

— Добре, ето ви: „Иисус и Мария правят 69“.

Клайн бе вкарал тръбата в стомаха на Ригън.

— Първо трябва да проверите дали не е влязла течност в дробовете — обясни той и стисна тръбата, за да спре потока течна храна. — Ако случайно…

— … симптоми на заболяване, каквото днес рядко се среща, освен при най-примитивните общества. Наричаме го „сомнамбулично вселяване“. Честно казано, знаем малко за него, с изключение на това, че започва с конфликт или чувство на вина, което води до заблуда на пациента, че тялото му е завладяно от чужд разум — от дух, ако предпочитате. В по-стари времена, когато вярата в дявола е била силна, обикновено смятали това за обладаване от демон. При по-съвременни случаи обаче говорят за дух на покойник, най-често човек, когото пациентът е виждал и може подсъзнателно да имитира гласа, израженията и понякога дори чертите на лицето му.

След като мрачният доктор Клайн си тръгна, Крис позвъни на агента си в Бевърли Хилс и с безжизнен глас му съобщи, че няма да режисира „Надежда“. После се обади на госпожа Перин. Но тя беше излязла. Крис затвори телефона, смазана от ужас и скръб. Питаше се отчаяно кой би могъл да й помогне. Имаше ли изобщо някой? Нещо? Какво?

— Случаите с духове на покойници са по-леки; в повечето от тях няма изблици на ярост или свръхактивност и двигателна възбуда. Но при другата основна разновидност на сомнамбулично вселяване новата личност винаги е злонамерена и враждебна към първата. Основната и цел е да я измъчва, а понякога и дори да я унищожи.

Бяха им доставили ограничителни колани и изтощената, замаяна Крис стоеше и гледаше как Карл ги прикрепва първо за леглото, после за ръцете на Ригън. Докато Крис наместваше възглавницата на Ригън, швейцарецът се изправи и погледна със съжаление изпитото лице на момичето.

— Ще оздравее ли? — попита той.

Крис не отговори. Беше напипала нещо под възглавницата и сега го разглеждаше озадачено. После стрелна очи към Карл и строго попита:

— Карл, кой е сложил това разпятие тук?

— Този синдром е само проява на конфликт или някаква вина, затова се опитваме да стигнем до него, да го разберем. При подобни случаи най-добрата процедура е хипнотерапията, но изглежда, че не успяваме да я хипнотизираме. Затова опитахме с наркосинтезис, но отново попаднахме в задънена улица.

— И сега какво?

— Времето ще покаже. Просто трябва да продължим усилията и да се надяваме на промяна. Междувременно трябва да бъде хоспитализирана.

Крис завари Шарън в кухнята докато слагаше на масата, пишещата си машина, която бе донесла от детската стая в мазето. До мивката Уили режеше моркови за яхния.

— Шар, ти ли си сложила разпятие под възглавницата й? — попита Крис с треперещ от напрежение глас.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Шарън.

— Не си ли ти?

— Крис, дори не знам за какво говориш! Вижте, казах ти и преди, казах ти в самолета: споменавала съм на Ригън само разни неща от сорта „Бог е създал света“, или може би…

— Добре, Шарън. Вярвам ти, но…

— И аз не съм го сложила — побърза да се застрахова Уили.

— Все някой го е сложил, по дяволите! — избухна внезапно Крис и се завъртя към