човекът е много болен.
— Откъде знаете, че е мъж?
Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.
— Всъщност не знам.
— Не може ли да е хлапашка лудория?
— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.
— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.
— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.
— Така ли?
— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.
— Свещениците могат ли?
— Не ме разсмивайте!
— Все пак отговорете, ако обичате.
След кратко мълчание Карас призна:
— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се
— Защо?
— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.
— Да, разбирам.
Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.
— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?
Детективът заинтригувано вдигна вежди.
— Да, кой?
— Доминиканците. Арестувайте ги.
Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:
— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!
Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:
— Трепти като камертон под вода.
Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:
— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.
Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.
Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.
— Здрасти, Деймиън!
— Здрасти, Джо.
Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.
— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.
— Кой е мързеливец? Аз работя.
— По една лекция на седмица?
— Важно е качеството. Какво има за вечеря?
— Не усещаш ли миризмата?
Карас направи гримаса.
— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?
Кисело зеле с наденица.
— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:
— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.
— Точно това ми трябва.
Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.
— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.
Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.
— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.
Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.
— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.
След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.
Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:
— Прекрасна гледка. Наистина.
— Да, така е.
Часовникът на университета удари седем часа.
В седем и двайсет и три лейтенант Киндерман размишляваше над спектрографския анализ, който потвърждаваше, че боята, изстъргана от птицата на Ригън, е идентична с тази от осквернената статуя на Дева Мария.
А в осем и четирийсет и седем, в занемарения североизточен квартал на града, Карл Енгстрьом напусна с безучастно лице една гъмжаща от плъхове жилищна сграда, измина пеш три пресечки до автобусната спирка, постоя там около минута, после внезапно се вкопчи с две ръце в един уличен стълб, сгърчи се до него и зарида.
През това време лейтенант Киндерман беше на кино.
6
В сряда, 11 май, отново си бяха у дома. Сложиха Ригън да си легне, поставиха ключалки на капаците на прозорците и махнаха всички огледала от нейната спалня и баня.
—
Доктор Клайн дойде да ги види. Крис и Шарън изслушаха лекцията му как да хранят правилно Ригън по време на кома.
Той вкара тръбичката през носа.
— Първо…
Крис се застави да гледа, без да вижда лицето на дъщеря си, да слуша лекаря и да забрави другото, което бе чула в клиниката.
—
—
—
—
—
Клайн бе вкарал тръбата в стомаха на Ригън.
— Първо трябва да проверите дали не е влязла течност в дробовете — обясни той и стисна тръбата, за да спре потока течна храна. — Ако случайно…
—
След като мрачният доктор Клайн си тръгна, Крис позвъни на агента си в Бевърли Хилс и с безжизнен глас му съобщи, че няма да режисира „Надежда“. После се обади на госпожа Перин. Но тя беше излязла. Крис затвори телефона, смазана от ужас и скръб. Питаше се отчаяно кой би могъл да й помогне. Имаше ли изобщо някой? Нещо? Какво?
—
Бяха им доставили ограничителни колани и изтощената, замаяна Крис стоеше и гледаше как Карл ги прикрепва първо за леглото, после за ръцете на Ригън. Докато Крис наместваше възглавницата на Ригън, швейцарецът се изправи и погледна със съжаление изпитото лице на момичето.
— Ще оздравее ли? — попита той.
Крис не отговори. Беше напипала нещо под възглавницата и сега го разглеждаше озадачено. После стрелна очи към Карл и строго попита:
— Карл, кой е сложил това разпятие тук?
—
—
—
Крис завари Шарън в кухнята докато слагаше на масата, пишещата си машина, която бе донесла от детската стая в мазето. До мивката Уили режеше моркови за яхния.
— Шар, ти ли си сложила разпятие под възглавницата й? — попита Крис с треперещ от напрежение глас.
— Какво искаш да кажеш? — изненада се Шарън.
— Не си ли ти?
— Крис, дори не знам за какво говориш! Вижте, казах ти и преди, казах ти в самолета: споменавала съм на Ригън само разни неща от сорта „Бог е създал света“, или може би…
— Добре, Шарън. Вярвам ти, но…
— И аз не съм го сложила — побърза да се застрахова Уили.
— Все някой го е сложил, по дяволите! — избухна внезапно Крис и се завъртя към