Заклинателят

американски психолог Уилям Джеймс се вижда принуден да приеме „правдоподобността на духовното обяснение на това явление“, след като щателно е проучил така нареченото „Чудо от Уотсека“ — десетгодишно момиче от град Уотсека, Илинойс, което се превърнало в точно копие на друго момиче на име Мери Роф, починало в щатската лудница преди дванайсет години…

Крис четеше жадно и не чу как на вратата се позвъни; не чу как Шарън спря да трака и отиде да отвори.

Обикновено се приема, че демоничното обсебване произхожда от ранното християнство; но в действителност както обсебването, така и екзорсизмът са възникнали много преди времето на Христос. Древните египтяни, както и предходните цивилизации край Тигър и Ефрат вярвали, че телесните и духовни заболявания са причинени от вселяване на демони в тялото. Ето например заклинание срещу детски болести в древен Египет: „Махни се ти, който идваш в мрак, чийто нос е обърнат назад, а лицето наопаки. Ти ли дойде да целунеш това дете? Не ще ти позволя…“

— Крис?

— Шар, заета съм.

— Един детектив от отдел убийства иска да те види.

— О, за Бога, Шарън, кажи му да… — Изведнъж Кри: млъкна и вдигна очи. — Да, добре, Шарън. Нека дойде. Покани го.

Шарън излезе, а Крис наведе невиждащ поглед към страниците, обзета от неясно, но все по-силно предчувствие за ужас.

Шум на врата. Наближаващи стъпки. Усещане за очакване. Очакване? На какво? Също както се случва, когато не можеш да си припомниш удивителен сън, Крис усети очакване, което й се струваше познато и в същото време неопределено.

Детективът влезе със смачканата шапка в ръце — задъхан, накуцващ и почтителен.

— Да, заета сте. Виждам. Досаждам ви.

— Как върви светът?

— Много зле. А как е дъщеря ви?

— Без промяна.

— Много съжалявам. — Дишайки гърлено, Киндерман застана до масата и тъжните му кучешки очи се навлажниха от съчувствие. — На ваше място не бих приел никого; сигурно толкова се тревожите за дъщеря си. Бог ми е свидетел, когато моят Рут легна болна от… от какво беше всъщност? Не помня. И тогава…

— Моля, седнете — прекъсна го Крис.

— Да, благодаря, много благодаря — въздъхна с благодарност детективът и тежко се настани на един стол срещу Шарън, която невъзмутимо продължи да печата писмото.

— Извинявайте. Какво казвахте? — попита Крис.

— За дъщеря ми, тя… Не, няма значение. Ако почна, ще ви разкажа целия си живот, може и филм да направите. Наистина! Невероятно е! Ако знаехте и половината от това, което се случва в моето лудо семейство, щяхте… Не, няма значение. Добре, само една история! Само една! Всеки петък майка ми готви пълнен шаран. Само че цяла седмица — цяла седмица — никой не може да се изкъпе, защото майка ми е пуснала шарана във ваната да плува напред-назад, напред-назад, според нея така се изчиствал от токсините. А всъщност кой знае? Кой знае какви зли и отмъстителни мисли се въртят из главата на горкия шаран? Добре, стига толкова. Наистина. Понякога се смеем само за да не заплачем.

Крис го гледаше. Чакаше.

— А, вие четете? — Детективът погледна книгата за вещиците. — За някой филм ли ви трябва?

— Не, просто чета.

— Интересна ли е?

— Току-що я започнах.

— Вещици — промърмори Киндерман и извъртя глава, опитвайки да прочете заглавието в горната част на страницата.

— Добре, за какво дойдохте? — попита Крис.

— Да, съжалявам. Вие сте заета. Ей сега свършвам. Не бих ви притеснявал, но…

— Какво?

Детективът изведнъж стана сериозен и скръсти ръце върху полирания чамов плот.

— Ами изглежда, че Бърк…

— Дявол да го вземе! — възкликна раздразнено Шарън и дръпна писмото от валяка на машината.

Смачка листа и го метна към кошчето до краката на Киндерман. Детективът и Крис бяха извърнали глави към нея и като забеляза това, тя каза:

— О, съжалявам! Бях забравила, че сте тук.

— Вие бяхте госпожица Фенстър, нали? — попита Киндерман.

— Спенсър — поправи го Шарън, после бутна стола назад и стана да вдигне смачканата хартия от пода, като си мърмореше: — Не ставам за баскетболистка.

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — успокои я детективът и посегна към книжната топка.

— О, благодаря — рече Шарън и седна отново.

— Извинявайте… секретарка ли сте?

— Шарън, това е… — Крис се обърна към Киндерман. — Прощавайте, как ви беше името?

— Киндерман. Уилям Киндерман.

— А това е Шарън Спенсър.

— Приятно ми е — кимна любезно детективът. Шарън бе скръстила ръце върху машината и го гледаше с любопитство.

— Може би ще ми помогнете.

Шарън трепна.

— Аз ли?

— Да, може би. През нощта, когато почина господин Денингс, вие сте отишли до аптеката, а той е останал сам в къщата, нали?

— Не съвсем. Ригън беше тук.

— Дъщеря ми — поясни Крис.

— Как се пише?

— Р-и-г-ъ-н — продиктува Крис.

— Прекрасно име — каза Киндерман.

— Благодаря.

Детективът пак се обърна към Шарън.

— Онази вечер Денингс е дошъл да се види с госпожа Макнийл?

— Да.

— Чакаше ли я скоро да се прибере?

— Да, така му казах.

— Много добре. И по кое време излязохте? Помните ли?

— Чакайте да помисля. Гледах новините, така че… не, чакайте… да, точно така. Помня как се подразних, защото аптекарят ми каза по телефона, че момчето за доставки вече си е тръгнало, а аз му рекох „Стига де“ и стана дума, че е едва шест и половина. Бърк дойде десетина минути след това, най-много двайсет.

— Значи — обобщи детективът — той е дошъл тук някъде около седем без петнайсет. Нали така?

— И какво значение има това? — попита Крис.

Смътното напрежение, което усещаше, продължаваше да се засилва.

— Това повдига един въпрос, госпожо Макнийл. Да дойде тук около седем без петнайсет и да си тръгне само след двайсет минути…

Крис сви рамене.

— И какво? Това е Бърк. Типично за него.

— А дали е било типично за него — попита Киндерман — да посещава баровете на улица M?

— Не. Ни най-малко. Поне доколкото знам.

— Така си и мислех. Само попитах. Значи не би имал причина да застане на онова стълбище до къщата ви, след като си е тръгнал. А дали е имал навика да пътува с такси? Поръчваше ли си кола, преди да излезе?

— Да, винаги.

— Тогава почвам да се чудя — нали така? — защо или как е попаднал на стълбището онази вечер. Чудя се и защо таксиметровите компании нямат данни за друга поръчка от къщата през онази вечер, освен таксито, което е взело госпожица Спенсър точно в шест и четирийсет и седем…

— Не знам — промърмори Крис тихо и безжизнено.

— Да, не ми се вярваше да знаете — каза детективът. — А междувременно нещата станаха малко по-сериозни.

Крис едва дишаше.

— В какъв смисъл?

— Според доклада на патолога — обясни Киндерман — вероятността за злополука все още не е изключена. Но…

— Искате да кажете, че е бил убит?

— Ами изглежда, че положението… — Киндерман се поколеба. — Извинявайте, това ще е мъчително.

— Говорете.

— Положението на главата на Денингс и някои разкъсвания на шийните мускули…

Крис затвори очи.

— О, Боже!

— Да, казах ви, много е мъчително. Съжалявам. Наистина. Но знаете ли, това състояние — нека пропуснем подробностите — не може да се получи, не е паднал отвисоко, да речем пет или десет метра, преди да се изтъркаля надолу по стълбите. Така че, между нас казано, не е изключено… — Киндерман се обърна към Шарън. Тя седеше със скръстени ръце и го гледаше като омагьосана. — Нека първо да ви попитам нещо, госпожице Спенсър. Когато излязохте, къде беше господин Денингс? При детето ли?

— Не, беше долу, в кабинета. Наливаше си питие.

Киндерман се обърна към Крис.

— Възможно ли е дъщеря ви да си припомни дали онази вечер господин Денингс е бил в стаята й?

— Защо питате?

— Може ли да си спомни?

— Как би могла? Нали ви казах, бяхме й дали силно успокоително и…

— Да, да, казахте ми; така е; спомням си; но може би се е събудила.

— Не, не е — отговори Крис.

— Когато бях тук предния път, пак ли й бяхте дали успокоително?

— Да.

— Стори ми се, че я видях на прозореца.

— Грешите.

— Може би, може. Не съм сигурен.

— Слушайте, защо питате за това?

— Разбирате ли, както вече казах, има вероятност покойният да е бил тъй пиян, че случайно да е паднал от прозореца на дъщеря ви. Какво ще речете?

Крис поклати глава.

— Невъзможно. Първо, прозорецът винаги е затворен. Второ, Бърк винаги беше пиян, но никога не се отпускаше. Та той дори режисираше пиян. Как би могъл да падне през прозореца?

— Може би сте очаквали още някого през онази вечер?

— Още някого? Не.

— Имате ли приятели, които идват без покана?

— Само Бърк.

Детективът наведе глава.

— Толкова странно — въздъхна уморено той. — Озадачаващо. — После вдигна очи към Крис. — Покойникът идва да ви посети, остава само двайсет минути, без дори да ви види, и оставя самичко тук едно тежко болно дете. И ако си говорим откровено, както сама казахте, изглежда невероятно да е паднал през прозореца. Освен това шансът при падане да получи такива травми е едно на хиляда. — Той кимна към книгата за вещиците. — Четохте ли в тази книга за ритуалните убийства?

Крис поклати глава. Зловещото предчувствие се засилваше.

— Не — тихо отвърна тя.

— Може би не в тази книга — каза Киндерман. — Но…