— Не си спомням много за този ден, Алекс. Мисля, че съм била дрогирана до козирката.
— Няма нищо. Каквото и да си спомниш, за мен е важно да го знам. Справяш се чудесно. Веднъж ми каза, че си го ритнала. Наистина ли ритна Казанова?
— Ритнах го. Той извика от болка и се строполи.
Още една дълга пауза. Изведнъж Кейт започна да плаче. Сълзите се стичаха от очите й и тя хлипаше много, много силно.
Лицето й беше мокро не само от сълзи, а и от пот. Чувствах, че трябва да я извадя от хипнозата. Не разбирах какво става и това малко ме плашеше.
Опитах се да запазя гласа си съвсем спокоен.
— Какво има, Кейт? Какъв е проблемът? Добре ли си?
— Аз оставих другите жени там. Отначало не можех да ги намеря. След това бях толкова невероятно объркана. Оставих другите.
Очите й се отвориха — бяха пълни със страх, но и със сълзи. Тя сама излезе от хипнозата. Беше достатъчно силна, за да го направи.
— Какво ме изплаши, толкова? — попита. — Какво стана?
— Не съм сигурен — отговорих аз. Щяхме да поговорим за това, но по-късно, не сега.
Тя отвърна очи от мен. Това не беше в нейния стил.
— Може ли да остана сама? — прошепна. — Може ли просто да остана сама? Благодаря.
Напуснах болничната стая с чувството, че почти съм предал Кейт. Но не знаех дали мога да постъпя по друг начин. Това беше разследване на серийни убийства. Засега нищо не даваше резултат. Как беше възможно това?
56
В края на седмицата Кейт беше изписана от Университетската болница. Тя ме помоли да се срещаме и да разговаряме по възможност всеки ден. Аз приех на драго сърце.
— Това не е терапия в никое отношение, по никакъв начин и под никаква форма — предупреди ме тя.
Просто искаше да говори свободно с някого по-трудни теми. Отчасти заради Нейоми между нас се образува бърза и здрава връзка.
Нямаше никаква нова информация или следа по отношение на връзката между Казанова и Джентълмена в Лос Анджелис. Бет Либерман, репортерката от „Лос Анджелис Таймс“, отказа да разговаря с мен. Трябваше да се доверя на някого; доверих се на Кайл.
В понеделник следобед двамата с Кейт излязохме на разходка из горите край реката, където я бяха намерили двете момчета. Никой от нас не го беше казал направо, но ние вече работехме заедно по случая. Със сигурност никой не знаеше повече за Казанова от нея. Ако успееше да си припомни още нещо, това щеше да ни бъде от голяма полза. И най-малката подробност можеше да се окаже следата, която ще отприщи бента.
Кейт се умълча и някак си се умърлуши, когато навлязохме сред тъмната надвиснала гора на изток от реката. Чудовището в човешки облик може би се спотаяваше някъде наоколо, може би се прокрадваше сред дърветата точно в този момент. Може би ни наблюдаваше.
— Някога обичах да се разхождам в гори като тези. Черни къпини и боровинки. Сини сойки кълват зрънца навсякъде. Напомня ми за детството — каза Кейт, докато вървяхме. — Заедно със сестрите ми обичахме да плуваме всеки ден в една река като тази. Плувахме голи, което беше строго забранено от баща ми. Опитвахме се да правим всичко, което баща ми забраняваше строго.
— Всичкото това плуване се оказа от полза — отбелязах аз. — Може би ти е помогнало да се пуснеш по реката, без да си навредиш.
Кейт поклати глава.
— Не, това си беше чист инат. Заклех се, че няма да умра този ден. Няма да му доставя това удоволствие.
Не споделих собственото си усещане за дискомфорт сред тези гори. Част от моето неудобство вероятно се дължеше на злощастната история на околните земи и ферми. Едно време навсякъде тук са се простирали тютюневи плантации. Робски ферми. Кръвта и костите на моите прадеди. Невероятното отвличане и поробване на повече от четири милиона африканци, докарани в Америка в самото начало. Те са били отведени. Против волята им.
— Не си спомням нищо от околността, Алекс — обади се Кейт. Бях си препасал кобура, преди да слезем от колата. Кейт се намръщи и поклати глава при вида на оръжието. Но протестът й не надхвърли този мрачен поглед. Тя усещаше, че аз съм Унищожителят на дракони. Знаеше, че тук някъде има истински дракон. Беше го срещала.
— Помня, че избягах, втурнах се сред дървета също като тези тук. Високи борове. Малко светлина се процеждаше през клоните им, беше зловещо като в пещера с прилепи. Ясно си спомням как къщата изчезна. Не мога да си спомня почти нищо друго. Блокирам. Не знам дори как съм попаднала в реката.
Бяхме на около три километра от мястото, където бяхме оставили колата. Сега свърнахме на север, като се придържахме близо до реката, по чието течение Кейт се бе носила в нейното чудотворно бягство „на инат“. Всяко дърво и всеки храст неспирно се протягаха към гаснещата слънчева светлина.
— Това ми напомня за вакханките — каза Кейт. Горната й устна се изви в иронична усмивка. — Триумфът на мрака, на хаотичното варварство над цивилизования човешки разум.
Имах чувството, че се движим срещу някаква висока, неспирна вълна от растения. Знаех, че тя се опитва да говори за Казанова и ужасяващата къща, където той държеше другите жени. Опитваше се да го разбере по-добре. И двамата се опитвахме.
— Той отказва да бъде цивилизован или да има задръжки — казах аз. — Прави каквото си иска. Той е търсач на крайни усещания. Хедонист на нашето време.
— Ще ми се да го чуеш как говори. Той е много умен, Алекс.
— Ние също — напомних й аз. — Той ще допусне грешка, обещавам ти.
Започвах да опознавам Кейт все по-добре. Тя започваше да опознава мен. Разговаряхме за моята жена Мария, която беше убита при безсмислена престрелка от профучала гангстерска кола във Вашингтон. Разказах й за децата си, Джани и Деймън. Тя беше добър слушател. Притежаваше удивителни способности за общуване с пациенти. Доктор Кейт щеше да стане много добър лекар.
Към три часа следобед бяхме извървели към шест-седем километра. Чувствах се скапан, мускулите ме наболяваха. Кейт не се оплакваше, но сигурно всичко я болеше. Слава Богу, каратето я поддържаше в добра форма. Не бяхме открили никаква следа от мястото, където бе тичала по време на бягството си. Нито една от особеностите на местността, през която минахме, не й се стори позната. Нямаше никаква изчезваща къща. Никакъв Казанова. Никакви привличащи погледа следи в дълбоката тъмна гора. Нямаше защо да продължаваме.
— Как, по дяволите, е станал толкова печен? — промърморих аз, докато се тътрехме обратно към колата.
— От много практика — отвърна Кейт с гримаса. — Практика, практика, практика.
57
Спряхме да хапнем в „Спанки“ на Франклин Стрийт в Чапъл Хил. Бяхме разглобени, прегладнели и най- вече ожаднели. Всички познаваха Кейт в популярния бар-ресторант и още щом влязохме, се създаде приятна суматоха. Мускулест рус барман на име Хак даде тон за нестихващи аплодисменти.
Една келнерка, приятелка на Кейт, ни заведе на почетната маса до големия прозорец, който гледаше към улицата. Жената се оказа кандидат на философските науки, както ми съобщи Кейт. Верда, келнерката- философ на Чапъл Хил.
— Как ти харесва да бъдеш знаменитост? — бъзнах Кейт, докато сядахме.
— Мразя това. Мразя го — каза тя през здраво стиснати зъби. — Слушай, Алекс, дай да се нафиркаме до козирката, а?
