— Аз искам текила, халба бира и малко бренди — поръча тя на Верда. Келнерката-философ се намръщи и сбърчи нос.
— За мен същото — добавих аз. — След като сме в студентски град…
— Това изобщо не е терапия — каза Кейт, като видя гърба на Верда. — Просто ще кажем майната му на всичко.
— Това звучи като терапия — отбелязах аз.
— Ако си прав, значи и двамата сме на кушетката.
Около един час разговаряхме за какво ли не: коли, селски и градски болници, съперничеството между Университета на Северна Каролина и „Дюк“, готическата литература на Юга, робството, раждаемостта, лекарските заплати и кризата в здравеопазването, текстовете на песните в рокендрола и блуса, една книга, която и двамата бяхме харесали: „Английският пациент“. От самото начало установихме, че сме в състояние да общуваме без задръжки. Още от първия миг в Университетската болница между нас запрескачаха някакви ярки искри.
След първия алкохолен блицкриг преминахме към бавно посръбване — аз пиех бира, Кейт мина на вино. Бяхме малко замаяни, но нищо катастрофално. Кейт беше права за едно нещо. Определено имахме нужда от някакво освобождаване от стреса.
На третия час в бара Кейт ми разказа една истинска история за себе си, която ме шокира не по-малко от отвличането й. Кафявите й очи бяха огромни, когато се впусна в разказа си. Те блестяха в приглушената светлина на бара.
— Нека точно сега да ти разкажа това. Южняците обичат да разказват истории, Алекс. Ние сме последните пазители на свещената устна история на Америка.
— Разкажи ми, Кейт. Обичам да слушам истории. Толкова много, че превърнах това в своя професия.
Кейт сложи ръка върху моята.
— Имало едно време едно семейство Мактиърнън от Бърч. Те били една щастлива компания, Алекс. Здраво свързани, особено момичетата: Сюзан, Марджъри, Кристин, Керъл Ан и Кейт. Кристин и аз бяхме най-малките — близначки. Освен това имахме Мери, нашата майка и Мартин, нашия баща. Няма да приказвам много за Мартин. Майка ми го натири, когато бях на четири години. Той беше властен и понякога жалък като настъпена пепелянка. Да върви по дяволите. Вече съм пратила баща си в историята.
Кейт продължи така известно време, но после млъкна и се взря в очите ми.
— Казвал ли ти е някой какъв фантастичен слушател си ти? Караш ме да си мисля, че се интересуваш от всичко, което трябва да изприказвам. Никога не съм разказвала цялата история, Алекс.
— Ами аз всъщност се интересувам от всичко, което трябва да изприказваш. Чувствам се добре от това, че споделяш с мен, че ми се доверяваш.
— Вярвам ти. Това не е много щастлива история, така че трябва много да ти вярвам.
— Усещам това — казах аз. Отново ме порази красотата на лицето й. Очите й бяха много големи и прекрасни. Устните й не бяха нито прекалено пълни, нито прекалено тънки. Това продължаваше да ми напомня защо Казанова я беше избрал.
— Сестрите ми, майка ми, всички бяха толкова големи, когато бях дете. Аз бях техният мъничък роб и домашен любимец. В къщата не влизаха много пари, така че винаги имаше много работа. Отглеждахме си собствени зеленчуци и плодове, правехме си конфитюр. Вземахме да перем и гладим чужди дрехи. Сами се оправяхме с дърводелските проблеми, спуканите тръби, поправките по колата. Бяхме щастливи, обичахме се. Все се смеехме и пеехме последните хитове, чути по радиото. Четяхме много и говорехме за всичко — от правото на аборт до готварските рецепти. Чувството за хумор беше задължително в нашата къща.
Най-накрая Кейт ми разказа какво се е случило със семейство Мактиърнън. Нейната тайна изплува на повърхността с развълнуван порив, който помрачи лицето й.
— Марджъри се разболя първа. Диагнозата беше рак на яйчниците. Умря на двайсет и шест години. Вече имаше три деца. След това една след друга си отидоха Сюзан, близначката ми Кристин и майка ми. Всички от рак на белия дроб или яйчниците. Останахме Керъл Ан, аз и баща ми. Двете с Керъл Ан се шегувахме, че сме наследили лошата сприхава жилка на баща ни и затова сме обречени да умрем от най- долен инфаркт.
Изведнъж Кейт наклони глава надолу и настрани. След това отново ме погледна.
— Канех се да кажа, че не знам защо ти разказвам това. Но всъщност знам. Аз те харесвам. Искам да ти бъда приятелка. Искам ти да ми бъдеш приятел. Възможно ли е?
Понечих да кажа нещо за чувствата, които изпитвам в момента, но Кейт ме спря. Тя постави върха на пръстите си върху устните ми.
— Не ставай сантиментален. Не ме питай нищо повече за сестрите ми. Кажи ми нещо, което не си казвал никога на други хора. Кажи ми го бързо, преди да си размислил. Сподели една от големите си тайни, Алекс.
Не се замислих какво да кажа. Просто оставих историята да изплува сама. Така изглеждаше най-честно след онова, което Кейт ми разказа. Освен това исках да споделя нещо с нея, да й се доверя, или поне да проверя дали мога.
— Отписах се, след като жена ми Мария умря — казах на Кейт една от моите тайни, едно от нещата, които бях запечатал дълбоко в себе си. — Всяка сутрин си обличам дрехи и лице за пред обществото, а понякога препасвам и пистолета… но се чувствам празен през повечето време. Имах една връзка след Мария, но нищо не излезе. Провали се по зрелищен начин. Сега не съм готов да бъда с някого. Не знам дали изобщо някога ще бъда готов.
Кейт се втренчи в очите ми.
— О, Алекс, грешиш. Толкова си готов — рече тя без сянка от съмнение в очите и гласа си.
— Аз също искам да бъдем приятели — казах най-накрая. Беше нещо, което казвам рядко и никога толкова бързо.
Когато се взрях в Кейт през масата, над горящия фитил на топящата се свещ, аз отново си спомних за Казанова. Ако не друго, той поне беше много добър съдник на женската красота и характер. В това отношение беше почти съвършен.
58
Харемът предпазливо крачеше към голямата дневна в края на извития коридор в тайнствената отвратителна къща. Тя беше на два етажа. На долния имаше една-единствена стая. На горния поне десет.
Нейоми Крос пристъпваше внимателно сред другите жени. Беше им казано да отидат в общата стая. Откакто беше там, броят на пленничките варираше от шест до осем. От време на време някое момиче изчезваше, но винаги се намираше ново, което да заеме освободеното място.
Казанова ги чакаше в дневната. Беше си сложил една от маските. Тази беше рисувана на ръка с бели и яркозелени ивици. Празнична. Беше облечен в златиста роба, а под нея беше гол.
Стаята бе широка и обзаведена с вкус. Подът беше постлан с ориенталски килим. Стените бяха снежнобели и прясно боядисани.
— Заповядайте, заповядайте, момичета. Не се стеснявайте. Не се притеснявайте — каза той от дъното на стаята. Имаше два пистолета — един електрически и един обикновен и беше заел предизвикателна поза.
Нейоми си представи как той се усмихва зад маската. Повече от всичко друго искаше да види лицето му, само веднъж, и после да го изтрие завинаги, да го разбие на малки парченца и да смели парченцата, така че нищо да не остане. Почувства, че сърцето й подскочи, когато влезе в голямата великолепна дневна. Цигулката й лежеше на масата до Казанова. Беше взел нейната цигулка и бе я донесъл на това гадно място.
Казанова се въртеше във валсова стъпка под ниския таван на стаята като призрак на някакъв изискан маскарад. Умееше да демонстрира класа, дори галантност. Държеше се самоуверено.
Запали си женска цигара със златна запалка. Спря да си поговори с всяко от своите момичета.
