джапанки. Видя ми се бодра и превъзбудена. Беше ми приятно да я видя, макар и в два и половина през тази шибана нощ.
Влязох в стаята и си поговорихме за акцията на ФБР на Мелроуз. Казах на Кейт, че сме били много близо до залавянето на доктор Уил Рудолф. Спомних си всяка, негова реплика, всеки негов жест.
— Звучеше като джентълмен. Действаше като джентълмен… до момента, в който русокосата го вбеси.
— Как изглежда? — попита Кейт. Имаше голямо желание да помогне. Нищо чудно. ФБР я беше докарало в Лос Анджелис и след това я бе затворило в хотелска стая през голямата част от деня и нощта.
— Знам как се чувстваш, Кейт. Говорих с ФБР и утре ще те взема с мен. Ще го видиш сама, може би още сутринта. Не искам да създавам каквито и да било предварителни нагласи у теб. Окей?
Кейт кимна, но бях сигурен, че е леко обидена. Тя не беше доволна от степента на участието си в това разследване.
— Съжалявам. Нека не се караме за това — казах накрая.
— Няма, но все пак ти запази някаква дистанция. Както и да е, извинен си. Най-добре ще е да поспим. Нов ден, нов късмет. Голям късмет, може би?
— Да, утре може да ни излезе късметът. Наистина съжалявам, Кейт.
— Знам — усмихна се тя най-сетне. — Наистина си извинен. Приятни сънища. Утре ще го забодем.
Най-сетне се добрах до стаята си. Строполих се на леглото и се замислих за Кайл Крейг. Той бе успял да пробута нестандартния ми стил пред своите събратя поради една-единствена причина: бях доказал, че така могат да се постигат резултати. Скалпът на едно чудовище вече висеше на колана ми. За да го сваля, бях играл не по правилата. Кайл разбираше това и уважаваше резултатите. Общо взето, това се отнасяше и за Бюрото. Тук в Лос Анджелис ФБР играеше по собствените си правила.
Последната ми полусъзнателна мисъл беше за Кейт и нейните шорти. Дъхът да ти секне. Мина ми през ум, че тя може да мине по коридора и да почука на моята врата. В края на краищата бяхме в Холивуд. Нали така стават работите по филмите.
Но Кейт не дойде да почука на вратата ми. Стига толкова фантазии а ла Клинт Ийстууд.
63
Днес щеше да е голям ден в Града на киното. Преследването на всички преследвания се разиграваше в Бевърли Хилс. Точно като деня, в който най-сетне именно тук заловиха убиеца удушвач Ричард Рамирес.
Днес ще спипаме Дракула.
Беше малко след осем часът сутринта. Двамата с Кейт седяхме в арктически синия форд торъс, паркиран на две преки от медицинския център „Седърс-Синай“. Във въздуха се носеше някакво електрическо жужене, сякаш целият град се захранваше от един-единствен генератор.
Бях нервен и напрегнат; мускулите ми бяха вцепенени, гадеше ми се. Ефектът на прегряването. Недостатъчен сън. Прекалено голям стрес за прекалено кратко време. Преследване на чудовища между два слънчеви океана.
— Мъжът, който слиза от беемвето, е доктор Уил Рудолф — казах на Кейт. Бях ужасно смачкан и имах чувството, че две яки ръце са ме стиснали като клещи.
— Добре изглежда — промърмори Кейт. — Освен това е непоклатимо уверен в себе си. Виж само как върви.
Кейт не промълви нито дума повече, докато наблюдаваше напрегнато Рудолф. Той ли беше Джентълмена? Той ли беше и Казанова? Или по някаква идиотска, психопатска причина, която все още не можех да проумея, някой ни погаждаше мръсен номер?
Сутрешната температура се колебаеше около петнайсет градуса. Въздухът беше кристално свеж като през есента на Североизток. Кейт носеше стар анцуг от колежа, високи маратонки, евтини слънчеви очила. Дългата й кестенява коса беше вързана на опашка. Разумен подбор на облекло и прическа за полицейска акция.
— Алекс, хората на ФБР наоколо ли са? — попита тя, без да сваля бинокъла от очите си. — Тук ли са сега? Нали тоя мерзавец не може да се измъкне?
Кимнах.
— Ако той направи нещо, каквото и да е, което да ни докаже, че той е Джентълмена, те ще го хванат. Този арест е необходим на тях самите.
Но в същото време ФБР ми предоставяше свободата, от която се нуждаех. Кайл Крейг изпълняваше обещанието си. Поне засега.
Двамата с Кейт наблюдавахме как доктор Уил Рудолф се измъква от купето на своето беемве, което току-що бе паркирал откъм западната страна на болницата. Носеше сако в опушено сив цвят с европейска кройка. Беше добре ушито и очевидно скъпо. Сигурно струваше колкото къщата ми във Вашингтон. Кестенявата му коса беше прибрана назад в модна опашка. Имаше тъмни очила с кръгли рамки.
Лекар в първокласна болница в Бевърли Хилс. Дяволски самодоволен. Беше ли той проклетият Джентълмен, подпалил чергата на този град?
Изпитах непреодолимо желание да хукна през паркинга и да го ударя, да го поваля на земята още сега. Стиснах зъби, докато челюстта ми изтръпна. Кейт не сваляше очи от него. Беше ли той и Казанова? Едно и също чудовище ли бяха и двамата?
Гледахме как Рудолф пресича площадката пред болницата. Имаше широка, бърза и бодра крачка. Нищо не го притесняваше днес. Накрая изчезна зад металносивата странична врата на болницата.
— Лекар — каза Кейт и поклати глава. — Толкова е зловещо, Алекс. Направо треперя отвътре.
Радиостанцията в колата ни стресна, но чухме дълбокия, дрезгав глас на агент Джон Асаро.
— Как е Алекс, видяхте ли го? Добре ли го огледахте? Какво мисли госпожица Мактиърнън? Каква е присъдата на нашия доктор Мръсник?
Погледнах към предната седалка, където се беше разположила Кейт. В този момент всичките й трийсет и една години си личаха. Не толкова самоуверена и сигурна. Най-важната свидетелка. Тя прекрасно разбираше съдбоносната сериозност на момента.
— Не мисля, че това е Казанова — каза накрая. Поклати глава. — Не е същият физически тип. По-слаб е… държи се по различен начин. Не съм сто процента сигурна, но не мисля, че е той, дявол да го вземе.
Звучеше леко разочарована. Продължи да клати глава.
— Почти съм сигурна, че не е Казанова, Алекс. По-вероятно е да са двама души. Двама мръсници.
Кафявите й очи бяха напрегнати, когато ме погледна.
Значи бяха двама. Дали се състезаваха? За какво, по дяволите, ставаше дума в тяхната игра?
64
Празни приказки за убиване на времето, общи разговори по време на следенето — това бе позната територия за мен. Двамата със Сампсън си имахме наш си израз в тази връзка: те извършват престъплението, ние им отбиваме наказанието.
— Колко може да изкарва като преуспяващ лекар в Бевърли Хилс? Кажи една примерна цифра, Кейт — попитах моята партньорка. Все още наблюдавахме частния паркинг на лекарите от „Седърс-Синай“. Не ни оставаше нищо друго освен да хвърляме по някой поглед към елегантното ново беемве и да чакаме, да бъбрим като стари приятели на верандата в моя вашингтонски дом.
— Вероятно взема по сто и петдесет до двеста за визитация. Може да му се събират пет-шестстотин хиляди на година. Освен това взема и хонорари за операциите. Това е при положение, че има някаква съвест и определя разумни хонорари за услугите си, а ние знаем, че е лишен от всякаква съвест.
Поклатих недоверчиво глава, потривайки брадичката си с длан.
— Ще трябва да се върна към частната практика. Децата имат нужда от нови обувки.
Кейт се усмихна.
— Те ти липсват, нали, Алекс? Често говориш за тях. Деймън и Джани.
Аз също се усмихнах.
