— Видях дявола — казах й истината. — Видях един абсолютно обезумял сатана, който говореше на самия себе си. Ако той не е Джентълмена, значи е ненадминат имитатор.
През следващите няколко часа наблюдавахме скривалището на Рудолф на смени. Така и двамата успяхме да си починем малко. Към шест сутринта аз се срещнах с отбора на ФБР и те ми дадоха джобна радиостанция в случай, че ми се наложи спешно да им съобщя нещо. Все още се питах каква част от информацията крият от мен.
Когато доктор Уил Рудолф най-сетне се появи отново навън, вече минаваше един часът в събота следобед. Сребристосиньото сияние на морската мараня се бе изпарило. Сойки прелитаха и крякаха над главите ни. При други обстоятелства това щеше да е приятна обстановка за уикенд в планината.
Доктор Рудолф се изкъпа под един варосан открит душ от задната страна на бунгалото. Беше мускулест, с гладък и твърд корем, изглеждаше пъргав и в отлична форма. Беше изключително хубав. Подскачаше и танцуваше наоколо съвсем гол.
— Той е толкова невероятно самоуверен, Алекс — каза Кейт, докато наблюдавахме Рудолф от гората. — Погледни го само.
Всичко това приличаше на някакъв изчанчен ритуал. Дали този танц не бе част от начина му на действие?
След като свърши с душа, той прекоси задния двор и отиде до една малка градинка с диви цветя. Откъсна десетина стръка и ги отнесе в къщата. Джентълмена вече се бе запасил със задължителните за него цветя! Какво следваше?
В четири следобед Рудолф отново излезе през задната врата на бунгалото. Носеше тесни черни дънки, чисто бяла фланелка с джобове, черни кожени сандали. Метна се на рейндж роувъра и потегли към магистралата.
На три километра на юг по крайбрежния път той отби в един ресторант. Двамата с Кейт изчакахме известно време до пясъчния крайпътен банкет, след което последвахме роувъра на широкия препълнен паркинг. От тонколоните, скрити сред дърветата, с все сила се носеше „Илектрик лейдиленд“ на Джими Хендрикс.
— Може би е просто един средностатистически разгонен лекар — каза Кейт, когато влязохме в паркинга и започнахме да търсим свободно място.
— Не. Той е Джентълмена, разбрахме ли се? Той е нашият калифорнийски касапин.
Вече не хранех никакви съмнения след онова, което бях видял и през нощта, и на сутринта.
Ресторантът се казваше „Непенти“ и беше претъпкан с добре изглеждащи хора между двайсет и трийсет години, но тук-там имаше и застаряващи хипита, някои от които бяха на шестдесет и повече години. Беше пълно с избелени дънки, бански костюми по последна дума на модата, разноцветни джапанки, скъпи спортни обувки с грайфери.
Имаше и много привлекателни жени, както забелязах. Всякакви възрасти, всякакви размери, всякакви етнически типове. Целуни момичетата.
Всъщност бях чувал за „Непенти“. През шейсетте години е било модно и прочуто място, но още преди това Орсън Уелс купил главозамайващо красиво имение, където се намираше ресторантът, за Рита Хейуърт.
Ние с Кейт гледахме как доктор Рудолф действа в бара. Той беше учтив. Усмивка за барманката. Засмяха се заедно. Той се оглеждаше и сериозно преценяваше качествата на няколко привлекателни жени. Очевидно обаче те не бяха достатъчно хубави за него.
После реши да излезе на широката каменна тераса с изглед към Тихия океан. По скъпата уредба звучеше музика от седемдесетте и осемдесетте. „Грейтфул дед“, „Доорс“, „Ийгълс“. Сега бяха пуснали „Хотел «Калифорния»“.
— Мястото е идеално за него, Алекс. Каквото и да се кани да прави, мътните да го вземат, трудно щеше да се спре на по-подходящо място.
— Кани се да подобри рекорда си от шест жертви. В момента търси номер седем — казах аз.
Далече долу на една недостъпна част от плажа се виждаха морски лъвове, кафяви пеликани, корморани. Жалко, че Деймън и Джани не бяха тук да ги видят. Искаше ми се обстоятелствата на моето пребиваване на това място да бяха съвършено различни.
Когато излязохме на терасата, хванах ръката на Кейт.
— Нека се правим, че и ние сме част от тълпата — казах и й намигнах.
— Може би наистина е така — върна ми го Кейт с пресилено намигване.
Наблюдавахме как доктор Рудолф се приближава до една ослепителна руса жена. Тя беше типът на Джентълмена. Най-много двайсет и три години. Стройна фигура. Красиво лице. Беше и типът на Казанова, помислих си, без да искам.
Вълнистата й изсветляла от слънцето коса падаше чак до тънката талия. Носеше рокля на червени и жълти цветя, която се спускаше до черните й боти с грайфери в европейски стил. Движенията й бяха леки и плавни. Пиеше чаша шампанско.
Все още не бях забелязал агентите Косгроув и Асаро, което леко ме изнервяше.
— Тя е прекрасна, нали? Просто съвършена — прошепна Кейт. — Не можем да му позволим да я нарани, Алекс. Не бива да допуснем да се случи нещо лошо на горкото момиче.
— Няма — казах аз, — но трябва да го хванем при самото действие, да го арестуваме поне за отвличане, ако не друго. Трябва ни доказателство, че той е Джентълмена.
Най-сетне забелязах Джон Асаро сред тълпата на бара. Беше облечен с жълта фланелка и се сливаше идеално с обстановката. Не можах да мерна Рей Косгроув или някой от другите агенти, което всъщност беше добър знак.
Рудолф и младата руса жена като че ли се бяха харесали от пръв поглед. Тя явно беше общителна и обичаше шегите. Имаше съвършени бели зъби и усмивката й бе ослепителна. Нямаше как да не привлече вниманието сред претъпканото помещение. Мозъкът ми постепенно се приближаваше към точката на свръхнатоварване. Ние наблюдавахме Джентълмена по време на работа.
— Той излиза на лов… и просто ей така — Кейт щракна с пръсти — ги сваля. Получава почти всяка жена, която поиска. Това е неговият номер. Толкова е просто. Начинът, по който изглежда, е онова, което ги сваля. Той има вид на млад бунтар и освен това е наистина много красив. Тази комбинация е неустоима за някои жени. Тя го оставя да си въобразява, че е успял да я заплени с остроумните си приказки, а всъщност цялата работа е в това, че той е жесток пич.
— Значи тя просто го сваля? — попитах аз. — Сваля нашия пич касапин?
Кейт кимна, без да откъсва очи от двойката.
— Да, тя свали Джентълмена. Той също я желаеше, разбира се. Басирам се, че това е номерът, с който ги печели, и точно поради това не може да бъде заловен.
— Това обаче не е начинът, по който действа Казанова, нали?
— Може би Казанова не изглежда добре — обърна се Кейт и ме погледна. — Това може би обяснява маските, които носи. Може да е грозен или обезобразен и да се срамува от външния си вид.
Аз имах друга теория за Казанова и неговите маски, но не ми се говореше точно сега.
Джентълмена и новата му приятелка си поръчаха бургери „Амброзия“, специалитета на заведението. Същото направихме и ние с Кейт. След като сме отседнали в рая… Двамата останаха в заведението до към седем часа и после станаха да си ходят.
Ние с Кейт също станахме. Всъщност аз си прекарвах доста добре, въпреки зловещите обстоятелства. Нашата маса имаше изглед към брега. Долу Тихият океан се блъскаше в черната стена от гладки скали и се чуваше силният рев на морските лъвове.
Направи ми впечатление, че те не се докоснаха, докато вървяха към паркинга. Предположих, че единият от двамата е тайно стеснителен.
Доктор Уил Рудолф учтиво задържа вратата на своя рейндж роувър и русокосата се смееше, докато влизаше в колата. Той направи лек, елегантен поклон до вратата. Джентълмен.
„Тя го избра“, мислех си аз. Това не беше отвличане. Тя все още сама решаваше.
Нямаше за какво да се заловим, нямаше за какво да го заловим.
Съвършени престъпления.
На двата бряга.
