в отсрещното платно ядосано натискаха клаксоните. Никой не направи нищо, за да ни спре. Какво можеха да направят? Какво можех да направя аз? Да се държа толкова здраво, колкото ми стигаха силите, и да се моля.
71
Широка ивица сиво-син океан блесна през плетеницата от секвои и ели. Чувах рок музика, която гърмеше от бавно движения се парад от коли в отсрещното платно. Във въздуха се носеше странен музикален колаж: поп, рап, гръндж, рок отпреди трийсет години.
Още една вълна от океанскосиньо се изплиска в очите ми. Залязващото слънце хвърляше златното си зарево върху безкрайната редица от ели. Гларуси и чайки описваха бавни кръгове над дърветата. Тогава точно отпред видях цялата безкрайна лента на крайбрежната магистрала.
Какво, по дяволите, правеше този човек? Не можеше да кара така до Лос Анджелис. Или беше дотолкова откачен, че да опита? Рано или късно трябваше да спре за бензин. Ами тогава?
Движението по магистралата беше слабо в северна посока, но натоварено в южна. Рейндж роувърът все още се носеше със сто километра в час, ако не и повече. Това превишаваше, значително скоростта, която някой би могъл да си позволи по криволичещия път, особено на изхода към пълната с автомобили крайбрежна магистрала.
Рудолф не намали, макар че наближавахме магистралата! Виждах семейни комбита, открити коли, автомобили със задно и предно предаване. Просто поредната щура събота вечер на Северното калифорнийско крайбрежие, но този път щяхме да си изкараме къде-къде по-щуро.
Бяхме на петдесет метра от магистралата. Той караше със същата бясна скорост. Ръцете ми се вкочаниха и изтръпнаха. Гърлото ми беше пресъхнало от изгорели газове. Нямах представа още колко мога да издържа. В този момент изведнъж се досетих какво възнамерява да направи.
— Копеле мръсно! — изкрещях аз, просто за да изкрещя нещо. Залепих се още по-здраво за страничните метални релси на покрива.
Рудолф имаше план за бягство. Намирахме се само на десет-петнайсет метра от магистралата, не повече.
В момента, в който роувърът стигна острия завой, Рудолф рязко заби спирачки. Адското скърцане на гумите беше ужасяващо особено оттам, откъдето го чувах аз. Някакъв брадат мъж в минаващия покрай нас разноцветен джип изкрещя:
— Намали бе, задник такъв!
„Кой задник? — помислих си аз. — Този задник тук върху покрива определено искаше да намали.“
Свръхтежкият роувър продължи да се влачи още няколко метра, след което започна да се мята надясно, наляво, пак надясно.
Сега вече настана пълна лудница. Клаксоните виеха в един глас от всички страни на магистралата. Шофьори и пътници не можеха да повярват на очите си, или по-точно на абсурда, който всеки момент щеше да се стовари върху тях откъм страничния път.
Рудолф съзнателно се държеше напълно идиотски на кормилото. Той искаше роувърът да се завърти в обратна посока.
Гумите продължаваха да квичат като животни на заколение и роувърът се плъзна наляво, докато накрая се обърна с лице на юг, макар че всъщност се канеше да потегли на запад. След това насочи задницата си право напред и се понесе в обратна посока.
Щяхме да се врежем в движението на задна скорост! Щяхме да се блъснем. Бях сигурен, че и двамата ще загинем намясто. Образите на Деймън и Джани проблеснаха пред очите ми.
Нямах представа колко бързо се движим, когато се ударихме странично в един сребристосин джип. Дори не се опитах да се задържа за релсите на покрива. Съсредоточих се, за да отпусна тялото си, да се подготвя за съкрушителен, вероятно смъртоносен удар в следващите няколко секунди.
Изкрещях, но гласът ми се изгуби в оглушителния стържещ трясък на сблъсъка, рева на клаксоните, писъците на зрителите.
Почти съжалих, че вече съм лишен от нескончаемия трафик на коли в северна посока, когато изхвърчах от покрива на колата. Още клаксони завиха. Летях във въздуха съвършено свободно. Морският вятър вледеняваше и щипеше лицето ми. Приземяването щеше да е катастрофално.
Понесох се в полет сред димната синя мъгла, която бе паднала между Тихия океан и крайбрежната магистрала. Ударих се в дебелите клони на една ела. Докато падах сред дерящите клони, аз осъзнах, че Джентълмена ще избяга.
72
Скачай напред. Давай. Превърти се, свий главата към краката!
Бях жестоко разтърсен и насинен от катастрофата и падането, но като че ли нямах натрошени кости. Екип на Бърза помощ ме прегледа на мястото на катастрофата. Искаха да ме изследват по-основно в близката болница, да ме подложат на тестове и да ме сложат под наблюдение, но аз имах други планове за през нощта.
Джентълмена се разхождаше на свобода. Той бе приватизирал някаква кола и се бе отправил на север. Колата вече бе намерена, но не и доктор Рудолф. Поне до този момент.
Когато пристигна на ужасната сцена на магистралата, Кейт избухна като реактивен снаряд. Тя също настоя да отида в местната болница. Агент Косгроув вече беше приет там като пациент. Проведохме разгорещен спор, но в крайна сметка двамата хванахме последния полет от Монтерей. Върнахме се в Лос Анджелис.
Вече бях провел два разговора с Кайл Крейг. Екипи на ФБР бяха разположени около апартамента на Рудолф в Лос Анджелис, но никой не очакваше Джентълмена да се върне там. В момента претърсваха къщата му. Исках да присъствам. Трябваше да видя как точно е живял.
По време на полета Кейт продължи да демонстрира загриженост за физическото ми състояние.
— Алекс, трябва да отидеш в болница веднага щом пристигнем в Лос Анджелис. Говоря сериозно. Отправяш се към болницата веднага след приземяването. Хей! Чуваш ли какво ти говоря?
— Слушам те, Кейт. Освен това по една случайност съм съгласен с думите ти. В основни линии.
— Алекс, това не е отговор, а шикалкавене.
Знаех, че е права, но нямахме време за болнични процедури тази нощ. Следата на доктор Уил Рудолф бе още гореща и може би не беше късно да надушим миризмата й, за да го настигнем през следващите няколко часа. Шансът беше минимален, но до утре следата на Джентълмена щеше да е вече лед студена.
— Може да имаш вътрешен кръвоизлив, без изобщо да подозираш за това — продължи да преследва целта си Кейт. — Може да умреш, както си седиш в самолета.
— Имам няколко прегадни синини и контузии и ме боли навсякъде. Имам данни за първокласни ожулвания по цялата дясна страна, на която се приземих при първите няколко рикошета. Имам неотложна нужда да видя апартамента му, преди да са го разпарчетосали. Трябва да видя как живее този мръсник.
— С половин милион, че и повече годишно? Повярвай ми. Живее си екстра — отговори Кейт. — За сметка на това ти самият може да си в лоша форма. Човешките същества не рикошират.
— Ами как да ти кажа, черните човешки същества рикошират. Наложило ни се е да усвоим това уникално умение, за да оцелеем. Щом се ударим в земята, веднага рикошираме.
Кейт не се засмя на шегата ми. Тя скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи в малкото прозорче на самолета. Беше ми ядосана за втори път в рамките на един час. Това би трябвало да означава, че е загрижена за мен.
Продължихме в този дух през останалата част от полета до Лос Анджелис. Към края аз кротко задрямах на рамото на Кейт. Никакви усложнения. Никакъв излишен багаж. Много, много приятно.
