— Не е необходимо да се забавляваш чак толкова неприкрито, дявол да те вземе.
Неочаквано се бях разсънил напълно. Обаче ми харесваше как Кейт ме докосва. Много ми харесваше. Между нас започваха да прелитат друг вид искри.
Свалих си панталоните. Но не можех да стигна до чорапите, нямаше начин.
— Хм. Всъщност не е толкова зле — сподели тя мнението си, но така и не разбрах за какво точно. Започна да ми става горещо в хотелската стая.
— Много натъртвания — обобщи тя. — Ще ми се да имах подръка една тубичка бацитрацин. Това е антибиотик.
— И аз си помислих същото.
— Кръвното ти налягане е малко високо, но не смятам, че имаш нещо счупено — заяви тя. — Не ми харесва обаче изменението на цвета в областта на корема и лявото ти бедро. Утре ще чувстваш възпаление и вдървяване на мускулите и ще трябва да минем през „Седърс-Синай“ за няколко рентгенови снимки. Разбрахме ли се?
В интерес на истината аз се почувствах малко по-добре, след като Кейт ме прегледа и ме увери, че няма да пукна внезапно през нощта.
— Дадено. Не минава ден, без да сключим по някоя сделка. Благодаря за прегледа, докторе.
— За мен беше чест — усмихна се тя най-сетне. — Приличаш малко на Мохамед Али.
И друг път са ми го казвали.
— В разцвета на силите му — пошегувах се аз. — Обаче танцувам като пеперудка.
— Обзалагам се. Аз жиля като пчеличка — намигна ми тя и отново сбърчи нос. Симпатичен тик.
Целунахме се нежно. Само една съвсем бърза целувка. В нея имаше нещо истинско. Хареса ми вкуса на устните на Кейт и начина, по който прилепваха към моите. Целунахме се още веднъж, може би за да си докажем, че първият път не е било грешка или пък че е било.
Имах чувството, че мога да целувам Кейт цяла нощ, но и двамата се отдръпнахме един от друг.
— Не се ли възхищаваш на моя самоконтрол? — усмихна се тя.
— И да, и не — отговорих аз.
Отново си навлякох противната риза. Това ми коства известно усилие и предизвика адска болка. Непременно щях да отида на рентген утре.
Притиснахме се един към друг върху завивките и се целувахме още малко, докато и двамата не заспахме. Благословен сън.
Аз се събудих пръв. Беше пет и десет сутринта според часовника в хотелската стая.
— Будна ли си, Кейт? — прошепнах.
— Ммм. Вече съм будна.
— Пак ще отидем в апартамента на Джентълмена — съобщих й аз.
Предварително се обадих на агента на ФБР, който отговаряше за операцията. Казах му къде да погледне и какво да търси.
75
Някога чистият и спретнат апартамент на доктор Уил Рудолф беше неузнаваем. Петстайният апартамент на последния етаж на калифорнийския небостъргач изглеждаше като супермодерна лаборатория по криминалистика. Минаваше шест часът, когато двамата с Кейт отново пристигнахме там. Имах чувството, че ще се спукам по шевовете от догадката, която ме бе осенила.
— Джентълмена ли ти се присъни? — попита Кейт. — Да не би да си имал пророчески сън?
— Ами. Само обработвах информацията. Сега вече съм обработил всичко.
Шест-седем технически експерти от ФБР и детективи от местната полиция още се трудеха. Последният хит на Пърл Джем се носеше от нечие радио. Попзвездата, изглежда, изпитваше дива болка. Широкоекранният телевизор „Мицубиши“ на доктор Рудолф беше пуснат, но звукът бе изключен. Един от експертите ядеше сандвич с яйца, увит в мазна хартия.
Отидох да потърся агента на име Фил Бектън — специалиста на ФБР по психологически профили. Той беше голямо име. Бяха го повикали от Сиатъл, за да събере цялата налична информация за Рудолф и след това да я съпостави с данните за други известни психопати. Ако един специалист по психологически профили си разбира от работата, той би бил наистина незаменим в разследване като това. Бях чул от Кайл Крейг, че Бектън е „дяволски добър“. Бил професор по психология в Станфордския университет, преди да постъпи на работа в Бюрото.
— Напълно ли сте буден? Готов ли сте за това? — попита ме Бектън, когато най-сетне го открих в най- голямата спалня. Беше висок най-малко сто деветдесет и пет сантиметра плюс още пет сантиметра рижа четина. Навсякъде из стаята бяха разпръснати пластмасови торбички и кафяви пликове с доказателствен материал. Бектън носеше очила, а на врата му на верижка висеше още един чифт.
— Не съм сигурен — казах. — Това е доктор Кейт Мактиърнън.
— Приятно ми е — разтърси Бектън ръката й, докато в същото време изучаваше лицето й. За него тя представляваше база данни. Изглеждаше голям чудак, идеален за своята професия. — Вижте там — каза, като посочи към другия край на стаята. Хората на ФБР вече бяха преместили вградения шкаф с дрехите на Джентълмена. — Уцелихте десетката. Открихме фалшива стена, която нашият доктор Рудолф Хес е монтирал зад мършавия си гардероб. Отзад има поне петдесет сантиметра допълнително пространство.
Вграденият шкаф за дрехи беше прекалено мършав и нестандартен. Това ми хрумна в мига, преди да заспя предишната нощ. Дрешникът трябваше да е неговото скривалище. Той наистина беше хранилище, но не за скъпите му костюми.
— Там ли е държал сувенирите си? — Направих аз високоинтелигентна догадка.
— Познахте. Отзад има малък фризер. В него е съхранявал частите от човешки тела, които е колекционирал — посочи Бектън запечатаните контейнери. — Краката на Съни Одзава. Пръсти. Две уши с различни обеци, две отделни жертви.
— Какво друго съдържа колекцията? — попитах. Не бях дотърчал, за да гледам крака, уши и пръсти. Неговите трофеи от убийствата на млади момичета в Лос Анджелис.
— Ами, както може би очаквате, след като сте прочели докладите от местопрестъпленията, обичал е да колекционира и бельото им. Току-що събути бикини, сутиени, шорти, женска тениска с надпис „Объркана и смутена“, която още ухае на „Опиум“. Обичал е също да пази снимки, няколко кичура златиста коса. Толкова е акуратен. Всеки трофей е в отделна пластмасова торбичка. От едно до трийсет и едно. На всяка има залепено етикетче с пореден номер.
— Така се запазва ароматът — промърморих аз. — Като опаковки за сандвичи.
Бектън кимна и също се изкиска като глуповат, непохватен тийнейджър. Кейт ни изгледа и двамата, като че ли бяхме чалнати, което си беше самата истина.
— Има и нещо друго, което смятам, че трябва да видите. Това вече ще го оцените. Заповядайте в моя офис.
Върху една проста дървена маса до леглото бяха разположени някои от съкровищата и сувенирите на Джентълмена. По-голямата част от личното имущество беше вече описана. Изисква се организирана сила, за да заловиш организиран убиец.
Фил Бектън изпразни един от пликовете с размери дванайсет на осемнайсет сантиметра, така че да видя съдържанието му. Отвътре изпадна една-единствена снимка. Беше на млад мъж, вероятно на двайсет и една-две години. Състоянието на снимката, както и дрехите, с които беше облечен мъжът, ме караха да мисля, че фотографията е била направена преди осем до десет години.
Косата на тила ми започна да се изправя. Прочистих гърлото си.
— Кой според вас е това?
— Познавате ли този мъж, доктор Мактиърнън? — обърна се Фил Бектън към Кейт. — Виждали ли сте го някога?
— Ами… не знам — отговори Кейт. Тя преглътна с мъка. В спалнята на Джентълмена цареше тишина. Отвън, по улиците на Лос Анджелис, оранжевочервеният блясък на утрото заливаше града.
Бектън ми подаде метални щипци, които държеше подръка в горния джоб на сакото си.
— Огледайте я внимателно за всички съществени белези. Също като онези бейзболни картички, които
