73
За жалост калифорнийската нощ беше все още твърде млада и по всяка вероятност криеше огромни рискове за всеки, свързан с разследването. Когато пристигнахме в апартамента на Рудолф на последния етаж на един небостъргач в Уилшайър Комсток, полицията щъкаше навсякъде. Както и федералното бюро. Истинска полицейска лудница.
Още отдалече видяхме проблясващите червени и сини алармени лампи. Местната полиция беше обзета от справедлив гняв, задето ФБР я бе държало настрана от случая. Това беше много гаден, много политизиран, много болезнен номер. Не за първи път ФБР проявяваше своеволие спрямо местно управление на полицията. Беше ми се случвало у дома във Вашингтон. Много пъти.
Отрядът на местната преса също присъстваше в пълен състав. На полесражението се бяха явили вестниците, телевизионният канал на Лос Анджелис, радиото и дори няколко филмови продуценти. Не бях особено щастлив от факта, че толкова много репортери разпознаха мен и Кейт от пръв поглед.
Те ни подвикваха, докато ние бързо си пробивахме път през полицейските редици и барикадите.
— Кейт, отделете ни няколко минути!
— Дайте изявление!
— Доктор Крос, Рудолф ли е Джентълмена?
— Как се провали акцията в Биг Сур?
— Това ли е апартаментът на убиеца?
— Никакви коментари засега — казах аз, опитвайки се да не вдигам нито главата, нито очите си.
— От моя страна също — добави Кейт.
Полицията и ФБР ни пуснаха в апартамента на Джентълмена. Техническият персонал работеше с пълна пара в почти всички стаи на луксозното жилище. Кой знае защо детективите на Лос Анджелис изглеждаха по-интелигентни, по-приятни за окото и по-богати от ченгетата в другите градове.
Стаите бяха оскъдно обзаведени, сякаш никой не живееше в тях. Повечето мебели бяха кожени, но с много детайли от хром и мрамор. Само ъгли, никакви извивки. Картините по стените бяха модерни и някак си потискащи. Приличаше на музей, но с много огледала и лъскави плоскости.
Имаше няколко интересни детайла, може би ключови следи.
Отбелязвай си всичко. Води си бележки. Запомняй.
Долапът в столовата съдържаше прибори от чисто сребро, костен порцелан, скъпи ленени салфетки. Джентълмена умееше да си подрежда масата.
На бюрото му имаше официална хартия за писма и пликове с елегантен сребърен кант. Винаги Джентълмен.
Един екземпляр от „Джобна енциклопедия на вината“ на Хю Джонсън лежеше на кухненската маса.
Сред десетината скъпи костюма имаше и цели два смокинга. Дрешникът беше малък, тесен и без нито една прашинка. По-скоро килер, отколкото хранилище за дрехите му.
Нашият странен, странен Джентълмен.
Отидох при Кейт след едночасова обиколка из жилището. Бях прочел докладите на местната полиция. Бях разговарял с повечето технически лица, но засега не разполагаха с нищо. На всички нас това ни се струваше невъзможно. Бяха докарали най-модерното лазерно оборудване от центъра на Лос Анджелис. Рудолф все трябваше да е оставил някъде следи. Но не! Поне засега това бе най-близкият паралел с Казанова.
— Как си, Алекс? — попита Кейт. — Страхувам се, че през последния час се изгубих в собствения си свят.
Бяхме застанали на прозореца, от който се откриваше гледка към булевард Уилшайър и „Лос Анджелис Кънтри Клъб“. Десетки бляскащи коли и осветени сгради в тъмнината. Една смущаваща реклама на Калвин Клайн грееше в края на улицата. Изобразяваше гол модел върху канапе. Мания, възвестяваше рекламата.
— За кой ли път се опомням като от лош сън — каза Кейт. — Всички отвратителни кошмари на света най-неочаквано ме връхлетяха, Алекс. Откриха ли нещо?
Поклатих глава, наблюдавайки отраженията ни в тъмното стъкло.
— Направо е влудяващо. Рудолф също извършва „съвършени“ престъпления. Експертите може би ще успеят да докажат идентичността на влакна от дрехите му с находки от местопрестъпленията, но Рудолф е невероятно предпазлив. Мисля, че знае много за съдебните доказателства.
— По този въпрос много се пише напоследък. Повечето лекари имат отлични способности за усвояване на техническа информация.
Кимнах. И аз си мислех същото. Кейт имаше данни за детектив. Изглеждаше изморена. Запитах се дали и аз изглеждам толкова изморен, колкото се чувствах.
— Няма смисъл да повдигаш въпроса. Няма да отида в болницата сега. Но мисля, че тук нямаме повече работа за тази нощ. Загубихме го, мътните да го вземат, загубихме ги и двамата.
74
Напуснахме шикарния апартамент на Уил Рудолф точно в два часа през нощта. В Северна Каролина беше пет сутринта. Виеше ми се свят. На Кейт също. И двамата не бяхме в час.
Преумора, изтощение, възможни вътрешни наранявания, всичко се сливаше в едно. Може и друг път да съм се чувствал по този начин, но, честно казано, не си спомнях, пък и нямах желание да се ровя из паметта си. Строполихме се в първата от нашите стаи в момента, в който се добрахме до „Холидей Ин“.
— Как си? Не ми изглеждаш особено добре — попита Кейт и извади слушалка и уред за мерене на кръвно налягане от пътния си сак. Тя изобщо не приемаше отговори като „не“, „в никакъв случай“ или „няма да стане“.
Въздъхнах.
— Не съм дошъл за преглед на физическите ми параметри — казах с най-голямата решителност, която успях да си придам при дадените обстоятелства.
— Свали си ризата, детектив Крос — нареди ми Кейт. — Не ми усложнявай излишно деня. Или по-скоро нощта.
Започнах да си свалям ризата през главата. Издадох нещо средно между стон и крясък. Самото сваляне на ризата ми причиняваше непоносима болка. Може би наистина бях сериозно наранен.
— О, ти си направо супер и екстра — усмихна се доктор Мактиърнън и ми намигна. — Дори ризата не можеш да си свалиш.
Тя се приближи до мен, много близо до мен и започна да преслушва дишането ми със слушалката. Аз можех да чуя дишането й без помощта на какъвто и да било уред. Харесваше ми биенето на сърцето й толкова близо до мен.
Провери състоянието на раменната ми лопатка. После вдигна ръката ми и аз изквичах от болка. Може би се бях пребил по-зле, отколкото си мислех. Но по-скоро тя не ме докосваше по най-нежния начин, докато ме преглеждаше.
След това ме сръга в корема и ребрата. Видях звезди, но дори не гъкнах в знак на протест.
— Боли ли те така? — попита.
— Не. Може би. Да, малко. Добре де, доста. Ох! Тук не чак толкова. Ох!
— Да те блъсне кола не спада към начините за поддържане на средно статистическото човешко тяло в шампионска форма — каза тя. Отново докосваше ребрата ми, този път по-внимателно.
— Планът ми не беше такъв — казах аз, защитавайки се по единствения възможен начин.
— И какъв беше твоят план?
— В Биг Сур ми мина през ума, че той вероятно знае къде е Нейоми и не можех да му позволя да се измъкне. Окончателният ми план беше да я намеря. И все още е.
Кейт използва и двете си ръце, за да опипа гръдния ми кош. Натисна ме, но не прекалено. Попита ме дали боли, когато си поемам дъх.
— Честно казано, да, особено от тази страна — отговорих аз. — Много приятно пипаш.
— Ъхъ. Сега панталоните, Алекс. Може да задържиш гащите, ако така ще се чувстваш по-добре.
В дикцията й все още се долавяше леко фъфлене.
