69
Проследихме рейндж роувъра на дискретна дистанция чак до бунгалото. Паркирах на половин километър нагоре по пътя. Сърцето ми биеше силно и гръмко. Това беше мигът на истината, сега щеше да става каквото ще става.
Двамата с Кейт притичахме между дърветата и се прикрихме на сигурно място. Бяхме на по-малко от петдесет метра от скривалището на доктор Рудолф. Студената влажна мъгла от океана пълзеше към нас и аз усещах как студът прониква направо през обувките ми.
Джентълмена беше в бунгалото пред нас. Какво се канеше да направи?
Имах чувството, че стомахът ми е празен и свит. Искаше ми се да се нахвърля върху Джентълмена. Не ми се мислеше колко пъти доктор Уил Рудолф е правил това преди. Отвеждал е някоя млада жена. Обезобразявал я е. Отнасял е вкъщи крака, очи, пръсти, човешко сърце. Сувенири.
Хвърлих поглед към ръчния си часовник. Рудолф беше прекарал само няколко минути в бунгалото с младата руса жена от „Непенти“. Забелязах раздвижване между дърветата от другата страна на къщата. ФБР беше там. Започвах да настръхвам.
— Алекс, ами ако я убие? — попита Кейт. Беше застанала близо до мен и усещах топлината на тялото й. Тя знаеше какво означава да си пленник в къща на ужасите. Разбираше опасността по-добре от всеки друг.
— Той няма навика да сграбчва жертвите си и да ги убива незабавно. Джентълмена си има табиет — отговорих аз. Държал е всяка една от жертвите си в течение на един ден. Обича да си играе. Няма да наруши процедурата и сега.
Вярвах в това, но не бях сигурен. Може би доктор Рудолф знаеше, че сме отвън… може би ни предизвикваше да го заловим. Може би, може би, може би.
Спомних си проследяването на лудия Гари Сонеджи-Мърфи. Едва се удържах да не се втурна към бунгалото. Да използвам шансовете ни още сега. Можехме да открием вътре физически доказателства за другите убийства. Може би там се пазеха липсващите части от телата на жертвите. Може би той извършваше самите убийства тук, в Биг Сур. А може пък да ни беше подготвил друга изненада. Драмата се разиграваше на по-малко от петдесет метра.
— Ще се опитам да се приближа още малко — казах най-накрая на Кейт. — Трябва да видя какво става вътре.
— Добре — прошепна Кейт.
Разговорът ни беше прекъснат неочаквано. От бунгалото се понесе смразяващ вик.
— Помощ! Помощ! Има ли някой да ми помогне! — викаше русата жена.
Хукнах с всички сили към най-близката врата на бунгалото. Същото направиха поне още петима мъже с тъмносини якета от другата страна на къщата. Сред тях забелязах Асаро и Косгроув.
На якетата пишеше
Деветият кръг на ада се отвори в Биг Сур. Всеки момент щяхме да се срещнем с Джентълмена.
70
Пристигнах пръв, или поне така ми се стори. Хвърлих се с цялата си тежест върху дебелата дървена врата. Тя не поддаде. При втория опит рамката се разцепи и вратата зейна с мъчително изпращяване. Нахлух в бунгалото с изваден пистолет.
Видях малката кухня и тесния коридор, който водеше към една от спалните. Русата жена от „Непенти“ лежеше съвършено гола, извита на една страна, върху старинно легло с месингови табли. По цялото й тяло бяха разхвърляни диви цветя. Китките й бяха оковани в белезници отзад, близо до кръста. Изпитваше болка, но поне беше жива. Джентълмена не беше там.
Чух силен грохот отвън, резкият звук на огнестрелно оръжие. Най-малко шест изстрела отекнаха светкавично един след друг като канонада от мощни фойерверки.
— Господи, не го убивайте! — изкрещях аз и изскочих от бунгалото.
В гората цареше пълен хаос! Рейндж роувърът вече се носеше бясно на заден ход по черния път, когато излязох навън. Двама от хората на ФБР лежаха на земята. Единият беше агент Рей Косгроув. Останалите откриха огън по рейндж роувъра.
Страничното стъкло експлодира. Назъбени дупки цъфнаха по металната броня на колата. Всъдеходната машина излезе от пътя, колелата й се въртяха бясно сред пръстта и чакъла.
— Не го убивайте! — изкрещях отново. Никой не ме погледна в шеметната лудница на този момент.
Търчах сред дърветата, опитвайки се да пресека пътя на Рудолф, ако се насочи на запад, обратно по магистралата. Стигнах там точно в момента, в който роувърът се поднесе и направи свистящ завой, за да излезе на пътя. Един изстрел отнесе другото странично стъкло. Страхотно! Сега вече ФБР стреляше и по двама ни.
Сграбчих дръжката на вратата към предната седалка и дръпнах с всичка сила. Беше заключена. Рудолф се опита да даде газ, но аз се бях вкопчил здраво. Роувърът въртеше на празни обороти, все още затънал в лепкавата кал. Това ми даде време да сграбча рамката на покрива със свободната си ръка. Метнах се на покрива.
Той най-сетне изкара роувъра на асфалтираната магистрала и даде газ. Засили колата, след което рязко удари спирачките.
Бях предвидил това. Лицето ми бе прилепено плътно към бронята на колата, която още беше топла от продължителния престой на припек на паркинга край „Непенти“. Ръцете и краката ми бяха разперени към ръбовете на покрива.
Нямаше да се дам, поне доколкото зависеше от мен. Той беше убил най-малко шест жени и аз трябваше да разбера дали Нейоми е още жива. Той познаваше Казанова и знаеше за Шуши.
Рудолф отново даде газ и моторът изрева из дън механичната си утроба при опита да ме раздруса неудържимо. Носеше се като вятър по магистралата.
Дървета и стари телефонни постове прелитаха край мен, сливайки се в неясни, бясно сменящи се кадри. Препускащите ели, секвои и планински лози приличаха на променливи картинки от калейдоскоп. Повечето листа бяха кафеникавозелени, бодливи като лозите в долината Напа. Имах странна гледна точка към света.
Не бих казал, че се наслаждавах на гледката. Използвах цялата си сила, за да се задържа на покрива.
Рудолф караше бясно по тесния криволичещ път, стигайки до сто-сто и двайсет километра в час, и то в участъци, където дори осемдесет километра бяха опасна скорост.
Агентите на ФБР или по-скоро това, което беше останало от тях, не успяха да го заловят. Пък и как да го направят? Трябваше да се върнат на бегом до колите си. Вероятно бяха на няколко минути след нас.
Започнахме да се разминаваме с други коли, приближавайки се до крайбрежната магистрала. Шофьорите ни гледаха втрещено. Запитах се какво ли си мисли в този момент Рудолф. Вече не се опитваше да ме изхвърли от покрива. Какви възможности му оставаха? И най-вече какво възнамеряваше са предприеме като следваща стъпка?
И двамата бяхме вкопчени в мъртва хватка. Един от нас обаче трябваше да надвие. Уил Рудолф винаги е бил прекалено умен, за да бъде заловен. Надали щеше да се остави да бъде спрян точно сега. Как обаче щеше да се отърве от поредната заплаха?
Чух шумното дизелово пръхтене на микробус фолксваген. Видях как задният му ръб се приближава бързо. Профучахме покрай него, сякаш се бе заковал на място.
Колкото повече се приближавахме към крайбрежната магистрала, толкова по-гъста ставаше редицата в отсрещното платно. Повечето бяха тийнейджъри, тръгнали на вечерни купони. Някои от тях сочеха роувъра и си мислеха, че това е голям майтап. Просто някакъв задник от Биг Сур се упражнява в акробатика. Някакъв дърт майтапчия, поркан до козирката с текила.
Какъв, по дяволите, беше следващият му ход?
Рудолф не си правеше труд да намалява по пълния със завои, изключително натоварен път. Шофьорите
