Обичаше да я гледа така — когато тя си мислеше, че е сама. Как си тананика нещо, което би се притеснила да изпее пред него. Как внимателно подрежда трите резена бекон да се отцедят от мазнината върху хартиената салфетка в тон с бежово-кафявите тапети на кухнята.
Джулиет беше облечена с искрящо бял памучен пеньоар, който се развяваше около бедрата й, докато се движеше между печката и масата. Тя бе на двайсет и пет години. Дълги крака на балерина, приятно загорели от слънцето. Боси крака върху кухненския линолеум. Златиста коса, която тя не забравяше да среше, преди да слезе долу за закуска.
На рафта имаше комплект ножове на специална поставка. Той взе месарския нож. Острието издаде тих звън, когато, без да ще, докосна една кана от неръждаема стомана.
Тя се обърна. Много красив профил. Току-що измито лице, лъщящо. Джулиет също се харесваше. Той отлично знаеше, че е така.
— Кой сте вие? Какво правите в къщата ми?
Думите се отрониха на пресекулки. Лицето й беше бяло като пеньоара.
„Сега действай бързо“, помисли си той.
Сграбчи Джулиет и вдигна месарския нож. Алюзии за „Психо“ на Хичкок, а също и за „Шемет“. Дълбокомислена мелодрама.
— Не ме карай да те наранявам. Всичко зависи от теб — каза й той нежно.
Тя спря писъка, преди да излезе от устата й, но той остана в очите й. Той харесваше израза на лицето й. Живееше заради него.
— Няма да те нараня, ако ти не се опиташ да ме нараниш. Разбрахме ли се?
Тя отсечено кимна с глава. Няколко пъти. Синьо-зелените й очи бяха странно извъртени. Тя се боеше да мръдне прекалено рязко с глава от страх, че той ще я пореже.
Джулиет въздъхна. Чудесно. Изглежда му вярваше донякъде. Гласът му имаше точно такъв ефект върху хората. Стилът му, изисканите маниери. Господин Хайд. Джентълмена.
Тя се взираше дълбоко в очите му, търсейки някакво обяснение. Той беше виждал този въпросителен поглед толкова пъти. Защо, мълчаливо питаха очите.
— Сега ще ти сваля бикините. Без съмнение това ти се е случвало и преди, така че нямаш основание за паника. Имаш най-меката, най-нежната кожа. Говоря сериозно — каза Джентълмена.
Месарският нож се вряза светкавично.
— Аз те харесвам, Джулиет, наистина те харесвам… доколкото изобщо съм способен да харесвам някого — прошепна Джентълмена с най-нежния си глас.
78
Кейт Мактиърнън беше отново у дома. У дома, у дома, хопа-тропа, тралала. Първата й работа беше да се обади на сестра си Керъл Ан, която сега живееше чак в щата Мейн. След това се обади на няколко близки приятели в Чапъл Хил. Увери ги, че всичко е наред.
Това бяха пълни глупости, разбира се. Нищо не беше наред, но защо да ги притеснява? Не беше в характера й да досажда на другите със собствените си неразрешими проблеми.
Алекс не искаше тя да се прибира у дома, но Кейт просто не можеше да постъпи по друг начин. Това беше нейният дом. Опита да се поуспокои или поне да сложи някакъв ред в лудницата, която цареше в главата й. Пи бяло вино и гледа вечерната програма по телевизията. Не беше правила това от години. От векове!
Алекс Крос вече й липсваше, и то повече, отколкото искаше да си признае. Да си остане вкъщи и да гледа телевизия, беше добро изпитание, но тя се проваляше жестоко. Понякога беше такава патка.
Нищо нямаше да излезе между нея и Алекс.
Тя щеше просто да си седи в своя кошмарен апартамент. Да си пие евтиното „Пино ноар“. Да си гледа тъпия, полуромантичен холивудски филм. Да се страхува.
Да става каквото ще. Тя нямаше да си мръдне пръста, дявол да го вземе. Щеше да си калява характера.
Трябваше обаче да си признае, че се страхува да стои сама в собствения си дом. Мразеше това чувство. Искаше цялата тази шибана лудост да свърши, но нямаше как. Никакъв шанс. Все още две ужасяващи чудовища бродеха на свобода навън.
Продължи да се вслушва в плашещите звуци, които издаваше къщата. Всички тези скърцащи дъски. Блъскащите се капаци на прозорците. Камбанките, които бе окачила на старата секвоя отвън. Напомниха й за бунгалото в Биг Сур.
Най-накрая заспа, но в скута й все още се крепеше чашата за вино, която всъщност беше бурканче от конфитюр. Чашата беше свещена реликва от къщата в Западна Вирджиния. Често пъти петте сестри се бяха били за нея на закуска.
Чашата се килна и се разля по завивките на леглото. Голяма работа. Кейт беше мъртвопияна. Поне за една нощ.
Обикновено не пиеше много. Това „Пино ноар“ я тресна като товарните влакове, които тракаха през Бърч, когато беше дете. Събуди се в три часа през нощта с пулсиращо главоболие и изтича в банята, където повърна.
Образи от „Психо“ проблеснаха в съзнанието й и тя се преви над тоалетната чиния. Отново си спомни за посещението на Казанова. Той беше в банята, нали?
Тя се върна в леглото и се мушна под одеялото. Чуваше как вятърът блъска капаците на прозорците. Чуваше тези тъпи камбанки. Замисли се за смъртта — за майка си, за Сюзан, за Марджъри, за Кристин. Всички си отидоха. Кейт дръпна одеялото над главата си. Отново се чувстваше като малко момиченце, което се страхува от Торбалан. Окей, можеше да се справи с това.
Проблемът беше, че
В седем часа сутринта телефонът й иззвъня. Беше Алекс.
— Кейт, аз бях в къщата му — каза той.
79
Към десет часа през нощта, в която се прибрахме от Калифорния, карах към дърамския жилищен район Хоуп Вали. Отивах сам да видя Казанова. Доктор Крос отново се беше метнал на седлото.
Имаше няколко следи, които според мен бяха от съществено значение за разгадаване на случая. Първо, простият факт, че и двамата извършваха „съвършени престъпления“. Второ, проблемът с близначното сдвояване, взаимозависимостта между Казанова и Джентълмена. Трето, тайната на изчезващата къща.
Нещо трябваше да изскочи от едно или от всички тези парчета информация. Може би нещо щеше да се случи след малко в дърамското предградие Хоуп Вали. Надявах се да е така.
Карах бавно по Олд Чапъл Хил Стрийт, докато стигнах портата за баровските имоти на Хоуп Вали. Беше официална, иззидана от бели тухли във формата на портал. Обзе ме чувството, че нямам право да навлизам отвъд вратата и може би съм първият чернокож, който минава оттам без работническа престилка.
Знаех, че си насилвам късмета, но трябваше да видя къде живее доктор Уик Сакс. Трябваше да почувствам всичко, свързано с него, да го опозная по-добре, и то без да губя време.
Улиците на Хоуп Вали не следваха прави линии. Тази, по която се движех, нямаше нито бордюри, нито канавки, а и много малко лампи светеха. Околността беше объркващо хълмиста и докато карах колата, имах чувството, че съм се загубил и се движа из някакъв огромен лабиринт. Повечето къщи бяха в стила на южняшката готика, стари и скъпи. Представата за убиеца, който живее на нашата улица, никога не ме бе завладявала по-силно.
Доктор Уик Сакс живееше в масивна къща от червени тухли, издигната на един от най-високите хълмове.
Капаците на прозорците бяха боядисани в бяло, в тон с корнизите. Къщата изглеждаше прекалено скъпа
