за един университетски преподавател, дори и да е от „Дюк“ — този „Харвард на Юга“.
Всички прозорци бяха тъмни и черни като катран. Единствената светлина идваше от месингова лампа, поклащаща се пред входната врата.
Вече знаех, че Уик Сакс има жена и две малки деца. Жена му беше медицинска сестра в Университетската болница на „Дюк“. ФБР беше проверило препоръките й. Тя се ползваше с отлична репутация и всички се бяха изказали много ласкаво за нея. Дъщерята на Сакс, Фей Ан, беше на седем години, а синът му Нейтън — на десет.
Помислих си, че ФБР вероятно ме е наблюдавало през цялото време, докато съм карал към къщата на Сакс, но не ми пукаше. Зачудих се дали и Кайл Крейг е с тях… той беше изцяло погълнат от този омерзителен случай, почти колкото и самият аз. Кайл също беше учил в „Дюк“. И за него ли случаят беше нещо лично? Колко лично?
Погледът ми бавно се плъзна по фасадата на къщата, а после по добре поддържаната зелена площ отпред. Всичко бе изключително подредено, всъщност направо съвършено.
Вече бях разбрал, че чудовищата в човешки облик могат да живеят навсякъде; някои от най-умните сред тях избираха най-обикновени, типично американски къщи. Точно като къщата, която проучвах в този момент. Чудовищата са буквално навсякъде. В Америка има епидемия, която излиза извън контрол и цифрите са плашещи. На нас се падат почти седемдесет и пет процента от ловците на хора. На Европа се падат останалите, като начело са Англия, Германия и Франция. Масовите убийци променят облика на съвременните криминални разследвания във всички градове и села на Америка.
Проучих каквото можах от външността на къщата. От югоизточната страна имаше флоридска стая — така ги наричаха тези стаи-градини. Имаше и вътрешно заградено дворче с размерите на просторен хол. Ливадата беше засята с райграс и бе поддържана в идеален вид. Никакви плевели, никакви бурени, никакъв мъх дори.
Постланата с каменни плочи пътечка беше старателно подравнена и нито едно случайно стръкче трева не надничаше измежду камъните. Те от своя страна идеално пасваха с цвета на тухлите, от които бе изградена къщата.
Съвършено.
Педантично.
Седях си в колата и усещах как главата ми всеки момент ще се пръсне от напрежение и стрес. Оставих двигателя включен, в случай че семейство Сакс неочаквано се прибере у дома.
Бях наясно какво искам да направя, какво трябва да направя и какво планирам да правя през следващите няколко часа. Трябваше да проникна в къщата. Запитах се дали ФБР ще се опита да ме спре, но реших, че едва ли има такава вероятност. Смятах, че в действителност те искат аз да нахълтам вътре и да огледам обстановката. Знаехме много малко за доктор Сакс. Аз все още не участвах официално в преследването на Казанова и можех да върша неща, забранени за другите. Бях предвиден за ролята на „заблудения куршум“. Такава беше сделката ми с Кайл Крейг.
Шуши беше скрита някъде или поне аз се молех да е още жива. Надявах се, че всички изчезнали жени са живи. Неговият харем. Неговите одалиски. Неговата колекция от красиви необикновени жени.
Изключих двигателя и си поех дълбоко въздух, преди да сляза от колата.
Приведох се и бързо преминах по влажната ливада. Палми и оформени лехи с азалии стояха в шпалир пред къщата. Едно червено детско колело със сребристи знаменца, закачени на ръчките, беше подпряно отстрани на верандата.
Колко мило, помислих си аз. Колелото на детето на Казанова.
Фалшивият, безупречен живот на Казанова. Безупречната му маскировка. Голямата му лоша шега с всички нас. Средният му пръст, насочен срещу света.
Внимателно се прокрадвах към вътрешното дворче, покрито с бели керамични плочи. Отстрани имаше бордюр от същите тухли, с които бе построена къщата. Забелязах, че пълзящи лишеи се бяха прокраднали сред червените тухли на стената. Може би той не беше толкова безупречен в края на краищата.
Бързо пресякох дворчето, приближавайки се към флоридската стая. Вече нямаше връщане. И преди ми се беше случвало да нахлувам незаконно в името на дълга. Това не правеше нещата законни, а просто по- лесни.
Строших малкото прозорче на вратата и се самопоканих вътре. Нищо. Никакъв звук. Не мислех, че Уик Сакс има нужда от алармена система. Сериозно се съмнявах, че би желал дърамската полиция да разследва евентуално влизане с взлом в дома му.
Първото, което ми направи впечатление, бе познатата миризма на лимонов лак за полиране на мебели. Представителност. Цивилизованост. Ред. Всичко беше само фасада, съвършено изпипана маска.
Аз бях в къщата на чудовището.
80
Отвътре къщата беше също тъй чиста и подредена, както и отвън. Може би дори повече. Красиво, красиво, прекалено красиво.
Изпитвах притеснение и страх, но вече не ми пукаше. Бях свикнал да живея със страха и несигурността. Внимателно минавах от стая в стая. Като че ли всичко си беше на мястото, макар че в къщата живееха две малки деца. Странно, много странно.
Този дом с нещо ми напомняше за апартамента на Рудолф в Лос Анджелис. Сякаш никой не живееше тук. Кой си ти? Покажи ми кой си в действителност, шибано копеле. Това не е истинската ти къща, нали? Познава ли те някой с твоите маски? Джентълмена те познава, нали?
Кухнята беше извадена направо от списание за вътрешна архитектура. Почти всички стаи бяха пълни с антикварни предмети и други прекрасни вещи.
В малкия кабинет бележките и бумагите на университетския преподавател бяха разхвърляни навсякъде, покривайки всички налични повърхности. От него се очакваше да бъде спретнат и подреден, мислех си аз и трупах противоречивите данни. Кой беше той?
Търсех нещо конкретно, но нямах представа къде точно трябва да го диря. Долу в мазето видях тежка дъбова врата. Не беше заключена. Водеше към малка стая с пещ. Изследвах я внимателно. В далечния ъгъл открих друга дървена врата като за килер, за някакво малко и особено място.
Втората врата беше затворена с резе, което аз дръпнах, стараейки се да вдигам възможно най-малко шум. Чудех се дали тук някъде може да има още стаи. Подземен етаж? Къщата на ужасите? Тунел?
Блъснах дървената врата. Тъмно като в рог. Включих осветлението и влязох в стая около седем метра дълга и дванайсет метра широка. Сърцето ми замря. Коленете ми омекнаха и ми прилоша.
Нямаше жени, нямаше харем, но бях открил стаята, където Уик Сакс се отдаваше на своите фантазии. Тя беше в самата му къща. Скрита в таен ъгъл на мазето му. Стаята не пасваше на дизайна на горните етажи. Той я беше построил специално за себе си. Обичаше да строи, да създава, нали така?
Специалната стая беше обзаведена като библиотека. Имаше старо дъбово бюро и две червени кожени кресла от двете му страни. Четирите стени бяха облицовани с библиотечни шкафове, пълни с книги и списания. Кръвното ми налягане вероятно бе скочило поне с петдесет единици. Опитвах се да запазя спокойствие, но не ми се удаваше.
Това беше колекция от порнографска и еротична литература. Не само че не бях виждал толкова богата сбирка, но дори не бях чувал някъде да е описано подобно нещо. В стаята имаше най-малко хиляда книги. Четях заглавията им, крачейки бързо от стена до стена, от лавица до лавица.
„Най-странните сексуални актове в любовната практика на всички раси. С илюстрации“.
„Черешки. Издание на Обществото за еротична литература в Ню Йорк“.
„Униженията на Анастасия и Пърл“.
„Харем за всички“.
„Докато тя започне да пищи“.
„Хименът. Медико-юридическо изследване на изнасилването“.
Опитах да се съсредоточа върху онова, което трябваше да свърша тук. Най-напред трябваше да успокоя бученето в главата си.
Исках да оставя на Уик Сакс знак, че съм бил тук, че знам за мръсното му тайно място, че той вече няма
