едно време колекционирахме като деца. Поне нас в Портланд ни беше заразила тази мания.
Помислих си, че Бектън е колекционирал много повече неща от бейзболни картички. Внимателно обърнах снимката.
На гърба имаше прегледен надпис. Напомни ми за начина, по който мама Нана надписва всяка отделна фотография у дома.
— Понякога човек забравя хората, Алекс. Дори тези, които са се снимали с теб — казваше ми тя. — Сега не ми вярваш, но след време ще разбереш.
Не смятах, че Уил Рудолф би могъл да забрави лицето на снимката, но той въпреки това беше написал името. Главата ми леко се замая. Най-сетне пробив. Държах го точно под носа си с щипци на ФБР.
Той беше от Юга.
Част четвърта
Близначно сдвояване
76
Нейоми Крос се събуди от рок музика, която гърмеше от тонколоните в стената. Разпозна Блак Крос. Лампите на тавана светваха и угасваха. Тя скочи от леглото, бързо навлече измачканите си дънки и едно поло и изтича до вратата на стаята.
Силната музика и ярко святкащите лампи бяха сигнал за предстояща среща. „Нещо ужасно се е случило“, помисли си тя. Сърцето й биеше до пръсване.
Казанова отвори вратата с ритник. Носеше впити дънки, ботуши с грайфери, черно кожено яке. Маската му беше изрисувана с тебеширени резки, наподобяващи светкавици. Той бе изпаднал в неистова ярост. Нейоми никога не го беше виждала толкова разгневен.
— В дневната! Веднага! — изкрещя той, като я сграбчи за ръката и я изхвърли от стаята.
Подът на тесния коридор беше влажен и студен под босите й крака. Тя бе забравила да си обуе сандалите. Сега беше късно да се връща за тях. Вървеше в крачка с останалите жени. Две от тях пристъпваха почти редом до нея. Нейоми се изненада, когато една от жените бързо се обърна и я погледна. Очите й бяха много големи и тъмнозелени. Нейоми я беше нарекла Зелените очи.
— Аз съм Кристин Майлс — прошепна забързано жената. — Трябва да направим нещо, за да си помогнем. Трябва да си опитаме късмета. И то скоро.
Нейоми не каза нищо в отговор, но се протегна и леко докосна ръката на Зелените очи.
Всеки контакт беше забранен, но сега й бе необходимо просто да докосне друго човешко същество в този ужасяващ затвор. Взря се в очите на жената и видя в тях предизвикателство. Никакъв страх. Това я накара да се почувства по-добре. Двете бяха успели да се сближат — по някакъв необясним начин.
Пленничките в коридора крадешком поглеждаха към Нейоми, докато бавно и тихо крачеха към дневната на странната къща. Очите им бяха тъмни и празни. Някои от тях бяха вече без грим и външният им вид изплаши Нейоми. Ставаше все по-зле с всеки изминал ден, откакто Кейт Мактиърнън успя някак си да избяга.
Казанова беше довел ново момиче в къщата. Ана Милър. Тя бе нарушила правилата на къщата, също като Кейт. Нейоми бе чула как жената вика за помощ и Казанова може би също я беше чул. Трудно бе да се предвиди кога идва и си отива. Той се придържаше към много странно разписание. Напоследък ги оставяше сами за все по-дълги периоди. Нямаше да ги пусне да си отидат. Това беше една от неговите лъжи. Нейоми разбираше, че става опасно за всички тях.
Усети нещо отчаяно във въздуха. Струваше й се, че чува викове за помощ някъде отпред и се опита да успокои нарастващите си страхове и надигащата се паника. Тя бе живяла в бедните квартали на Вашингтон. Беше виждала ужаси и преди. Две от приятелките й бяха убити, когато беше на шестнайсет години.
И тогава го чу. Гласът му беше особен, писклив. Откачен.
— Влизайте направо, момичета. Не се стеснявайте. Не се тълпете на вратата! Заповядайте, заповядайте. Присъединете се към партито.
Казанова се надвикваше с хормоналния рокендрол, който дънеше през стените. Нейоми затвори очи за секунда. Опита се да се стегне.
Най-сетне влезе в стаята. Тялото й се разтрепери. Това, което видя, беше по-страшно от всичко видяно в бедните вашингтонски квартали. Трябваше да захапе юмрука си, за да не се разпищи.
Едно високо стройно тяло описваше бавни кръгове, увиснало на таванските греди. Жената беше гола с изключение на сребристосините чорапи, свлечени по дългите й крака. Синя обувка с висок ток се поклащаше на единия й крак. Другата обувка беше паднала на пода и се търкаляше встрани. Устните на момичето бяха вече моравосини и езикът й бе провиснал между тях. Очите й бяха широко отворени, пълни с ужас и болка. „Това трябва да е Ана“, помисли си Нейоми. Момичето, което бе викало за помощ. Тя бе нарушила правилата. Беше казала, че името й е Ана Милър.
Казанова изключи музиката и заговори спокойно иззад маската си. Говореше така, сякаш нищо не се беше случило.
— Името й е Ана Милър и тя сама си причини това. Разбирате ли какво ви казвам? Тя заговорничеше през стените, приказваше за бягство. Оттук не може да се избяга!
Нейоми потръпна. Погледна към Зелените очи и кимна. Да, трябваше да си опитат късмета, и то скоро.
77
Джентълмена бе в Стоунмен Лейк, щата Аризона, за да си поиграе. Утрото беше чудесно за тази цел. Ведро и студено, а във въздуха се носеше мирис на запалена камина.
Той бе паркирал в гората сред няколко големи скални отломъка, точно до селския път. Никой не можеше да го види. Седна и се замисли за начина, по който всичко трябваше да протече. Наблюдаваше с присвити очи уютната къща с бели греди. Усещаше как звярът взема връх. Преображението. Особената страст, която го придружаваше. Джекил и Хайд.
Видя как един мъж излиза от къщата и се качва на сребристия форд аеростар. Съпругът, изглежда, бързаше, сигурно закъсняваше за работа. Съпругата беше останала сама, може би още се излежаваше. Казваше се Джулиет Монтгомъри.
Малко след осем часа той помъкна към къщата една празна туба за бензин. Ако някой случайно го видеше, нямаше да има проблеми. Трябваше му бензин за взетата под наем кола.
Никой не го видя. Най-вероятно нямаше жива душа на километри наоколо.
Джентълмена изкачи стъпалата на предната веранда. Спря за миг, после внимателно натисна дръжката на вратата. Стори му се невероятно, че хората в Стоунмен Лейк не си заключват вратите.
Господи, как обичаше това… живееше заради това… заради тези мигове като господин Хайд.
Джулиет си приготвяше закуска. Чуваше я как ту си тананика, ту пее думите на песента, мотаейки се из кухнята. Ароматът и пращенето на пържещия се бекон му напомниха за неговия роден дом в Ашвил.
Баща му бе истинският джентълмен. Армейски полковник, изпълнен с гордост и надменност поради този факт. Корав задник, който никога не беше доволен от своя син. Голям поклонник на дебелия кожен колан като метод за въдворяване на дисциплина. Обичаше да крещи с цялата мощ на белите си дробове, докато го премазваше от бой. Отгледа съвършения син. Отличен студент и спортист. Високи отличия в медицинския колеж на „Дюк“. Чудовище с човешки облик.
Наблюдаваше Джулиет Монтгомъри от вратата на нейната безупречно чиста кухня. Щорите на прозорците бяха вдигнати и стаята беше обляна със слънчева светлина. Тя все така си пееше — една стара песен на Джими Хендрикс, наречена „Пясъчни замъци“. Неочаквана мелодия за такава прекрасна дама.
