— Лика-прилика сме — поклатих глава накрая и се засмях.
— Може би и двамата изпитваме ужас да не изгубим някого отново — каза Кейт. — Може би е по-добре да обичаш и да губиш, отколкото да се страхуваш.
Преди да успеем да навлезем в същността на трънливия въпрос, доктор Уил Рудолф най-сетне се появи. Погледнах часовника на пулта за управление. Беше единайсет и двайсет.
Беше се изтупал само в черно и явно отиваше на купон. Идеално скроен блейзер, поло, прилепнали панталони, шикарни каубойски ботуши. Този път се качи в бял рейндж роувър. Изглеждаше гладко обръснат. Вероятно беше подремнал. Завидях му за това.
— Черно върху черно за добрия чичко доктор — каза Кейт с напрегната усмивка. — Убийствено облекло, а?
— Може би е канен на вечеря — рекох. — Това се казва кошмарна идея. Вечеря с жените и после ги убива.
— Така поне прониква без проблеми в жилищата им. Какъв мръсник. Двама невероятни мръсници на свобода.
Запалих мотора и последвахме Рудолф. Не виждах агентите на ФБР, но бях сигурен, че са наблизо.
Бюрото все още не беше привлякло местната полиция в акцията. Това бе опасна игра, но не и безполезна от гледна точка на ФБР. Те се смятаха за най-добрите във всяко отношение, както и за последна инстанция. Бяха решили, че това е криминален купон на територията на няколко щата и следователно влиза в техния периметър на действие.15 Някой в Бюрото беше заложил много на този случай.
— Вампирите винаги ловуват през нощта — каза Кейт, когато се отправихме към южната част на града. — Точно такива чувства навява тази история, Алекс. „Джентълмена“ от Брам Стокър16. Една истинска история на ужасите.
Знаех какво изпитва. Аз не правех изключение.
— Той е чудовище. Само дето сам е създал себе си. Както и Казанова. Това е друга обща черта. Брам Стоукър, Мери Шели — те са писали само за чудовища в човешки облик, които се скитат по света. Сега пред нас са двама ненормални, които материализират извратените си фантазии. Ама че страна…
— Или я обичай, или я напускай — каза Кейт напевно и ми намигна.
Бях минал през достатъчно такива полицейски акции в кариерата си, та бях станал доста добър. Пресметнах, че съм станал поне кандидат на науките в следенето по време на случая „Сонеджи — Мърфи“. Доколкото виждах, засега феберейските служби на Западното крайбрежие не падаха по-долу.
Агентите Асаро и Косгроув се обадиха по радиото още щом потеглихме. Те ръководеха екипа, който следеше Уил Рудолф. Все още не знаехме дали той е Джентълмена. Нямахме доказателство. Сега-засега не можехме да посегнем върху доктор Рудолф.
Следвахме рейндж роувъра в западна посока. Рудолф най-сетне зави по Сънсет Булевард и продължи надолу към крайбрежната магистрала. После се насочи на север. Забелязах, че внимателно спазва ограниченията на скоростта в рамките на града, но щом излезе на междуградската магистрала, направо полетя.
— Къде отива, да го вземат мътните? Сърцето ми се е качило в гърлото — призна накрая Кейт.
— Не се тревожи. Май си е страшничко да го преследваме през нощта — успокоих я аз. Наистина се чувствах така, сякаш бяхме сами с него. Къде, по дяволите, отиваше? На лов ли? Ако начинът му на живот не се беше променил, той беше длъжен в скоро време да извърши ново убийство. Вероятно беше като разгонен.
Пътуването се оказа много дълго. Гледахме как звездите осветяват калифорнийската нощ. Шест часа по-късно все още се движехме по магистралата. Най-сетне рейндж роувърът зави покрай някаква странна дървена табела, на която между другото пишеше: „Щатски парк Биг Сур“.
Сякаш за да разсеем съмненията си, че наистина се намираме в Биг Сур, минахме покрай прастара камионетка със стикер, на който пишеше: ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ИНДУСТРИАЛНИЯ КОЛАПС.
— Представете си как доктор Уил Рудолф получава инсулт — тихо изръмжа Кейт.
Бях погледнал часовника си, когато напуснахме магистралата.
— Минава три. Става късно за него, ако наистина е решил да се забърка в нещо сериозно тази нощ.
Надявах се, че е така.
— Ако някой изобщо се е съмнявал, сега е моментът да се убеди, че докторът е вампир-кръволок — промърмори Кейт. Ръцете й бяха здраво скръстени пред гърдите почти от самото начало на пътуването. — Отива да спи в любимия си гроб.
— А ние ще го промушим с дървен кол през сърцето — додадох аз.
И двамата бяхме гроги. Аз пих едно хапче по време на пътуването. Кейт отказа. Заяви, че знаела прекалено много за хапчетата и хранела подозрения към повечето от тях.
Подминахме група пътни табели: Пойнт Сур, Пфайфър Бийч, Биг Сур Лодж, Вентана, Институт „Исейлън“. Уил Рудолф пое в посока към Биг Сур Лодж, каньона Сикамор, Бочърс Геп Кемпграундс.
— Надявах се да отиде в „Исейлън“ — саркастично отбеляза Кейт. — Да се научи да медитира, да се оправи с душевния си безпорядък.
— Какво, по дяволите, се кани да прави? — запитах се аз на глас. Какво правеха двамата с Казанова? Засега не можех да си представя. — Може би скривалището му е някъде из тези гори, Кейт — предположих аз. — Може би и той като Казанова има къща на ужасите.
„Близначно сдвояване“, помислих си отново. Беше много правдоподобно. Паралелни пътеки в спринта на двете чудовища. Къде обаче се срещаха? Дали ловуваха понякога заедно? Подозирах, че е така.
Белият рейндж роувър се носеше шеметно по хълмистия криволичещ път, водещ на изток от океана. Стари мрачни секвои се нижеха от двете страни на тясната пътна ивица. Бледата пълна луна сякаш се движеше заедно с роувъра, следваше го.
Оставих го на сигурна дистанция пред нас, та чак го изгубих от поглед. Огромните ели като че ли плуваха покрай нашата кола. Тъмни сенки в живота, фаровете ни осветиха един яркожълт надпис: „Непроходимо при дъжд или сняг“.
— Ето го, Алекс — предупреждението на Кейт дойде твърде късно. — Той е спрял!
Скритите в мрака очи на Джентълмена се втренчиха в нашата кола, когато минахме покрай него и рейндж роувъра.
Той ни беше видял.
66
Доктор Уил Рудолф сви в някакъв изровен черен път. Беше се привел в роувъра и събираше нещо от задната седалка. Изгледа нашата кола със студен, изпитателен поглед.
Продължих със същата скорост по черния път, гарниран с надвиснали, чворести черни клони. Няколкостотин метра по-нататък на един завой намалих скоростта и се насочих към тесния банкет на пътя. Паркирах пред изкривен крайпътен знак, който обещаваше още опасни завои.
— Спря пред някакво дървено бунгало — съобщих по радиостанцията на ФБР в колата. — Застанал е извън роувъра.
— Видяхме. Сгащихме го, Алекс — отговори ми гласът на Джон Асаро. — В момента сме от другата страна на бунгалото. Вътре изглежда тъмно. Той светва лампата.
Ние с Кейт слязохме от колата. Тя ми се видя малко бледа, но това бе разбираемо. Температурата беше към пет градуса, ако не и по-ниска, и планинският въздух бе ободряващо хладен. Но Кейт не трепереше от влажния студ.
— Скоро ще го спипаме — казах й аз. — Той започва да прави грешки.
— Това може да е друга къща на ужасите. Ти беше прав — рече тя тихо. Очите й бяха вперени право напред. Толкова неспокойна я бях виждал само при първата ми среща с нея в болницата. — Чувствам се по същия начин, Алекс… чувствам се почти по същия начин. Зловещо. Май не съм много храбра, а?
