60
Някога той беше джентълмен от Юга.
Учен джентълмен.
Сега бе най-изисканият джентълмен в Лос Анджелис.
Но винаги си оставаше джентълмен. Мъж на серенадите и алените рози.
Оранжевочервеното слънце беше започнало бавно да се спуска по своята дълга пързалка към Тихия океан. Разхождайки се с безгрижна крачка по Мелроуз Авеню в Лос Анджелис, доктор Уилям Рудолф си мислеше, че гледката е ослепителна.
Този следобед Джентълмена беше излязъл „на пазар“ и попиваше всички гледки и звуци, цялата трескава суетня край себе си.
Уличната сцена му напомни за нещо, което някой от печените автори на детективски романи, може би Реймънд Чандлър, беше писал: „Калифорния — универсалният магазин“. Определението все още се връзваше дяволски добре.
Повечето привлекателни жени, които наблюдаваше, бяха между двайсет и двайсет и пет годишни. Те току-що се бяха пренесли от обезумяващия служебен свят на рекламните агенции, финансовите институции и юридическите фирми в квартала на развлеченията около булевард Сенчъри. Някои бяха с обувки на високи токчета, други със сандали на дебели платформи, с прилепнали ластични минижупи, тук-там по някой костюм, очертаващ формите им.
Той се вслушваше в невинното секси прошумоляване на пясъчната коприна, във войнственото „трак- трак“ на марковите обувки, в страстното „шат“ на каубойските ботуши, които струваха повече, отколкото Уайът Ърп13 беше припечелил през целия си живот.
Чувстваше се разгорещен и леко възбуден. Приятно възбуден. Животът в Калифорния беше хубав. Тя наистина бе универсалният магазин на неговите мечти.
Това беше най-хубавата част: предварителната игра, предхождаща окончателния му избор. Полицията в Лос Анджелис все още бе озадачена и объркана от него. Може би един ден всичко щеше да им се изясни, а може би не. Той просто беше прекалено добър в тази работа. Той беше Джекил и Хайд на своето време.
Докато се шляеше между авенютата Ла Бреа и Феърфакс, той вдишваше уханията на мускус и тежки парфюми от цветни есенции, на лайка и лимон, носещи се от косите на минаващите жени. Кожените чанти и поли също имаха специфична миризма.
Всичко това бе силен дразнител, но той го обожаваше. Самият факт, че тези прекрасни калифорнийски лисици дразнеха и провокираха именно него, бе една голяма ирония.
Той беше малко прелестно момченце с пухена косица, пуснато на свобода в сладкарницата. Кой от забранените сладкиши да си избере този следобед?
Дали да не е тази малка глупачка с червени обувки на високи токчета и без чорапогащник? Или онази предизвикателна красавица с френския копринен костюм?
Няколко жени бяха хвърлили одобрителни погледи към доктор Уил Рудолф, докато влизаха и излизаха от любимите си магазини.
Той беше красив дори според високите холивудски стандарти. Приличаше на певеца Боно от ирландската рок група „Ю Ту“. Всъщност изглеждаше така, както би изглеждал Боно, ако певецът бе предпочел да стане преуспяващ лекар в Дъблин, в Корк или пък тук в Лос Анджелис. И това беше една от най-големите лични тайни на Джентълмена: жените почти винаги сами го избираха.
Уил Рудолф се шляеше из „Нативити“, който беше станал един от най-модните магазини на Мелроуз Авеню. „Нативити“ беше мястото, където можеше да си купиш марково бюстие, кожено яке, подплатено с норка, „старинен“ ръчен часовник „Хамилтън“.
Докато наблюдаваше гъвкавите млади тела в претъпкания магазин, той си мислеше за всички първокласни партита, първокласни ресторанти и дори първокласни магазини на Холивуд. Градът беше станал изцяло зависим от своя собствен ред.
Той разбираше какво означава положението в обществото. Много добре го разбираше. Доктор Уил Рудолф беше най-могъщият човек в Лос Анджелис.
Той се опияняваше от чувството за сигурност, което му вдъхваха заглавията на първа страница във всеки вестник — така той знаеше, че наистина не е изкълчена приумица на собственото си въображение. Джентълмена контролираше цял град, и то не какъв да е, а влиятелен град като Лос Анджелис.
Мина покрай една неотразима русокоса красавица, издокарана с много вкус и пари. Тя разглеждаше отегчено бижута в стила на инките и като че ли бе изпълнена с досада от всичко това: нейния живот. Засега тя беше най-ослепителната жена в „Нативити“, но не това го привлече към нея.
Тя беше абсолютно недостъпна. Изпращаше недвусмислени сигнали дори в този скъп магазин, претъпкан с други привлекателни жени на не повече от двайсет и пет години: „Аз съм недостъпна. Дори не си го помисляйте. Вие не струвате пет пари, без значение кой сте.“
Усети заплашително ръмжене в гърдите си. Прииска му се да изкрещи в шумния, препълнен бутик:
„Аз мога да те имам. Аз мога! Ти си нямаш представа — но аз съм Джентълмена.“
Русата жена имаше пълни и арогантни устни. Ясно й беше, че няма нужда нито от червило, нито от сенки. Беше стройна и с тънка талия. Елегантна, със свой собствен южнокалифорнийски стил. Носеше избеляло жакетче без ръкави, памучна пола и мокасини. Бронзовият й загар беше равен и съвършен, ухаещ на здраве.
Най-накрая тя му хвърли един поглед. „Истинско кроше“, помисли си доктор Уил Рудолф. Господи, какви очи. Искаше ги целите за себе си. Искаше да си ги търкаля между пръстите, да си ги носи в джоба като талисман.
Това, което тя видя, беше един висок и строен мъж с интересно лице, малко над трийсет години. Раменете му бяха широки, а мускулатурата — като на атлет или дори на танцьор. Кестенявите му къдрици бяха изсветлели от слънцето и пригладени назад в малка опашка. Имаше ирландски сини очи. Освен това над традиционната светлосиня риза и раирана вратовръзка Уил Рудолф носеше леко измачкано бяло лекарско сако, каквото носеха всички лекари в неговата болница. Беше обут в скъпи ботуши от „Доктор Мартенс“ — запазената марка за обувки, които не знаят скъсване. Изглеждаше толкова уверен в себе си.
Жената го заговори първа. Тя го избра, нали така? Сините й очи бяха спокойни и дълбоки, необезпокоявани от нищо, изключително секси в своята самоувереност. Тя си играеше с една от златните си обици.
— Да не би да не съм казала нещо?
Той се разсмя, искрено възхитен, че тя притежава зряло чувство за хумор в играта на флирт. „Нощта ще бъде забавна“, помисли си той. Сигурен беше.
— Съжалявам. Обикновено не се зазяпвам. Поне не са ме хващали да го правя толкова неприкрито — каза той. Известно време не можеше да спре да се смее. Имаше лек смях, приятен смях. Това бе модерно оръдие на труда, особено в Холивуд, Ню Йорк и Париж — любимите му местенца.
— Поне сте честен в това отношение — каза тя и също се засмя, а златните верижки на гердана издрънчаха на гърдите й. До болка му се прииска да се пресегне, да го скъса, да оближе с език гърдите й.
Тя бе обречена, щом това беше неговото желание, неговата воля, случайният му каприз. Дали да продължи? Или да търси още?
Кръвта в главата му бучеше, пенеше се с разтърсваща сила. Трябваше да вземе решение. Отново погледна в необезпокоените сини очи на русата жена и видя отговора.
— Не знам как е с вас — каза той, опитвайки се да звучи спокойно, — но мисля, че намерих онова, което най-много ми харесва тук.
— Да, май че и аз намерих, каквото търсех — каза тя след кратка пауза. После се засмя. — Откъде сте? Не сте оттук, нали?
— От Северна Каролина. — Той отвори вратата и й стори място да мине. Двамата излязоха заедно от магазина за дрехи. — Доста се потрудих, за да загубя акцента си.
— Успели сте — каза жената.
Тя изпитваше изумителна наслада от собственото си излъчване, без капчица стеснителност. Около нея
