онзи студентски клуб — „Фи Бета Капа“.
Кога ли се е състояло самото близначно сдвояване? Как се е появила тази силна, необикновена връзка? Нещо не ми се връзваше в отношенията между Рудолф и Сакс.
— Ами ако той надуе джагуара? — попита Кейт, докато дискретно следвахме чудовището към онова, което се надявахме, че е неговото леговище в гората, неговия харем, неговата „изчезваща къща“. Следяхме го със старото ми порше.
— Едва ли иска да привлича вниманието към себе си — казах аз. Макар че в интерес на истината и джагуарът, и мерцедесът работеха против тази теория. — Освен това един джагуар не е кой знае какво изпитание за едно порше.
— Дори ако поршето е от миналия век? — попита Кейт.
— Ха-ха-ха — отговорих злъчно.
Сакс мина по шосе №85, след което подкара по №40. Отби на изхода за Чапъл Хил. Продължихме да го следим още два километра през града. Най-накрая спря и паркира на Франклин Стрийт близо до студентския град на Университета на Северна Каролина.
— Всичко това ме кара да се чувствам толкова объркана, Алекс. Преподавател в „Дюк“. С жена и две деца — каза Кейт. — През нощта, когато ме отвлече, той вероятно ме е проследил през студентския град. Наблюдавал ме е. Мисля, че ме е избрал точно тук.
Хвърлих поглед към Кейт.
— Добре ли си? — попитах. — Кажи ми, ако нямаш настроение за това.
Тя ме изгледа. Очите й бяха напрегнати.
— Дай да му дадем да разбере. Дай да му видим сметката още днес. Става ли?
— Става — съгласих се аз.
— Спипахме те, Гъзоглавецо — изръмжа Кейт, взирайки се през предното стъкло на колата.
В дванайсет без петнайсет по обяд приятната Чапъл Хил Стрийт беше вече претъпкана с народ. Студенти и преподаватели влизаха и излизаха от кафенета, пицарии и книжарници. Всички модни заведения на улицата въртяха отличен бизнес. Атмосферата на университетския град беше възбуждаща; тя ме върна към годините ми в „Джонс Хопкинс“, към Кресмънт Авеню в Балтимор.
Двамата с Кейт можехме да следим Уик Сакс само от голямо разстояние. Сега той можеше да ни се изплъзне лесно. Дали щеше да бърза към къщата в гората? Дали щеше да отиде да види своите момичета? Дали Нейоми беше още там?
За него не бе проблем да хлътне в бар „Рекорд“ или в ресторант „Спанки“ на ъгъла. Да излезе от задната врата и да изчезне. Беше започнала играта на котка и мишка. Негова игра; негови правила. Винаги негови правила, поне засега.
— Той изглежда прекалено самоуверен, прекалено самодоволен — отбелязах аз, докато го следвахме на безопасно разстояние. Той дори не се беше обърнал, за да провери дали няма опашка. Приличаше на елегантен, безгрижен професор на разходка през обедната почивка. Може пък точно така да си беше.
— При теб всичко наред ли е? — проверих отново състоянието на Кейт.
Тя наблюдаваше Сакс като помияр, който ей сега ще си разчисти сметките с някого, комуто има зъб. Спомних си, че е вземала уроци по карате.
— Хм. Доста лоши спомени се поразмърдаха. Как ме отвлече и така нататък — измърмори Кейт.
Уик Сакс най-сетне спря пред построеното в ретро стил кино „Варсити“ в центъра на Чапъл Хил. Застана пред едно табло за обяви, покрито с всевъзможни предложения и плакати, написани на ръка и предназначени предимно за студенти и преподаватели.
— Защо му е на тоя боклук да ходи на кино? — прошепна Кейт, но гласът й прозвуча по-разпалено от когато и да било.
— Може би защото обича да изчезва като при химическа реакция. Това е тайният живот на Уик Сакс. Ето какво наблюдаваме в момента.
— На мен пък ми се иска още сега да му видим сметката — каза Кейт.
— Много добре те разбирам.
Бях забелязал хаотично облепеното табло за обяви при една от разходките си преди време. Имаше няколко съобщения за изчезнали лица от областта на Чапъл Хил. Изчезнали студентки. Порази ме мисълта, че това е някаква ужасна епидемия, връхлетяла университетската общност, и никой не е в състояние да я спре. Никой не знаеше каква е противоотровата.
Уик Сакс, изглежда, чакаше някого или нещо.
— С кого, по дяволите, ще се среща в Чапъл Хил? — промърморих аз.
— С Уил Рудолф — незабавно изстреля отговора Кейт. — Старото другарче от колежа. Най-добрият му приятел.
Всъщност и аз бях допуснал възможността Рудолф да се завърне в Северна Каролина. Близначното сдвояване може да се превърне в почти физическо пристрастяване. В своята негативна форма то се основава на взаимозависимостта или черпенето на сили от другия. Двамата отвличаха жени, след което ги изтезаваха и убиваха. Това ли бе споделената им тайна? Или тук се криеше и още нещо?
— Прилича на Казанова без маска — каза Кейт. Бяхме се мушнали в една малка сладкарничка, наречена „Първолаците“ — Косата му е същият цвят. Но защо не маскира и косата си? — мърмореше си тя. — Защо крие само лицето си?
— Може би маската изобщо не играе роля на прикритие за него? Може би в личните му фантазии тя има съвсем различно значение — предположих аз. — Да речем, че Казанова е неговата истинска личност. Маската, цялата аура на човешкото жертвоприношение, символизмът — всичко това може да е изключително важно за него.
Сакс все още чакаше пред таблото за обяви. Какво чакаше? Имах идиотското чувство, че нещо не е наред в картинката. Хвърлих му един поглед крадешком през бинокъла.
Лицето му бе разсеяно, почти невинно. Един ден на вампира в увеселителния парк. Мина ми през ума дали не се е дрогирал с нещо. Сто процента познаваше някои засукани успокоителни.
Зад гърба му на таблото имаше какви ли не обяви. Можех да ги прочета през бинокъла.
Изчезнала — Каролайн Айлийн Девито.
Изчезнала — Робин Шуорц.
Изчезнала — Сюзан Пайл.
Жени, гласувайте, за Джим Хънт за губернатор!
Жени, гласувайте за Лори Гарние за вицегубернатор!
До всички интелектуални сирени — сборен пункт в пещерата.
Изведнъж ми хрумна един възможен отговор. Съобщения!
Казанова ни изпращаше жестоко съобщение — до всеки, който го наблюдава, до всеки, който се осмелява да го следи.
Шляпнах с все сила по прашната витрина на малката сладкарничка.
— Кучият му син си играе интелектуални игрички!
Почти крещях. Възрастният продавач ме изгледа, като че ли бях опасен. Аз наистина бях опасен.
— Какво има?
Кейт надникна над рамото ми, притискайки тялото си към мен, опитвайки се да види какво съм забелязал на улицата.
— Виж плаката зад него. Вече десет минути стои под него. Това е неговото послание, Кейт, до всеки, който го следи. Този оранжево-жълт плакат обяснява всичко.
Подадох й бинокъла. Един от плакатите на таблото беше по-голям и изпъкваше сред останалите. Кейт го прочете на глас.
— Жени и деца гладуват… докато ти минаваш с излишни монети в джоба. Моля те, промени поведението си още сега! Ти наистина можеш да спасиш човешки живот.
83
