— О, господи, Алекс — прошепна напрегнато Кейт. — Ако той не може да отиде в къщата, те ще гладуват, а ако го следим, той няма да отиде в къщата. Ето какво ни казва! Жените гладуват… промени поведението си незабавно.
Исках да пипна Уик Сакс още сега. Знаех, че нищо не можем да му направим. Нищо законно. Нищо здравомислещо.
— Алекс, виж — би тревога Кейт. Тя ми подаде бинокъла.
Една жена се беше приближила до Сакс. Присвих очи. Обедното слънце се отразяваше ослепително по всички повърхности от метал и стъкло на Франклин Стрийт.
Жената беше стройна и привлекателна, но по-възрастна от отвлечените жени. Беше облечена с черна копринена блуза, впити черни кожени панталони, черни обувки. Носеше чанта, натъпкана с книги и бумаги.
— Тя като че ли не пасва на неговия тип — обърнах се аз към Кейт. — Изглежда над трийсет и пет години.
— Аз я познавам — прошепна Кейт. — Тя е преподавател във факултета по английска литература. Казва се Сюзан Уелсли. Някои студенти я наричат Сюзан Миткалото. Има един виц за нея, че като си хвърли бельото, то залепва за стената.
— Вицът важи и за доктор Сакс — казах. Той се ползваше с име на сваляч в студентските среди. Беше си го спечелил още преди години, но досега не бе получавал дисциплинарни наказания. Още съвършени престъпления?
Двамата със Сюзан Уелсли се целунаха пред „умиращата от глад“ обява. Целувката беше с език, както успях да забележа през бинокъла. Прегръдката също беше пламенна, без никакво видимо стеснение от пренаселеното място.
Промених мнението си за „съобщението“. Може пък да е било съвпадение, макар че бях престанал да вярвам в съвпаденията. Може би Сюзан Уелсли е забъркана в случая с „къщата“, която Сакс държеше. Можеше да има и други замесени. Може би цялата гадост включваше някакъв култов секс. Знаех, че съществуват такива секти; съществуват и процъфтяват дори в нашата столица.
Сакс и Уелсли тръгнаха спокойно надолу по пълната с народ Франклин Стрийт. Явно не бързаха. Вървяха към нас. Спряха пред касата на кино „Варсити“. Държаха се за ръце. От трогателно по-трогателно.
— Мама му стара. Той знае, че го наблюдаваме — изругах аз. — Каква е играта му?
— Може би и тя знае. Здрасти, Сюзан. Какво си намислила, вампирке?
Те си купиха билети за кино като всяка нормална двойка и влязоха вътре. Плакатът пред киното рекламираше „Роберто Бенини в ролята на Джони Стекино — щура комедия“. Изненадах се, че Сакс може да е в настроение за подобна комедия. Толкова ли беше хладнокръвен Казанова? Да, най-вероятно. Особено ако всичко това беше част от някакъв негов план.
— Дали и рекламата на филма не е някакво съобщение? Какво се опитва да ни каже, Алекс?
— Може би, че всичко това е „щура комедия“ за него. Но само „може би“ — отвърнах аз.
— Той наистина има чувство за хумор, Алекс. Гарантирам за това. Беше способен да се смее на собствените си лоши шеги.
Обадих се на Кайл Крейг от телефонния автомат в близката сладкарница за сладоледи. Казах му за гладуващите жени и деца от плаката. Той се съгласи, че това може да е съобщение за нас. Всичко беше възможно.
Когато излязох от магазина, Сакс и Сюзан Уелсли все още бяха в кино „Варсити“ и най-вероятно се заливаха от луд смях на италианския актьор Роберто Бенини. Точно в два и половина часа двамата излязоха от киното. Бавно се върнаха до ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Хлътнаха в „Спанки“, където обядваха.
— Колко очарователно. Млада влюбена двойка — каза Кейт с омраза в гласа. — Проклет да е. И тя да е проклета. И „Спанки“ да е проклет, задето им сервира храна и напитки.
Седнаха на една маса до прозореца. Преднамерено ли беше това? Държаха се за ръце и се целунаха няколко пъти. Любовникът Казанова? Обедна среща с друг преподавател? Нито една от двете хипотези не ме задоволяваше засега.
В три и половина напуснаха ресторанта и се върнаха при таблото с обявите. Целунаха се пак, но този път по-сдържано, и се разделиха. Сакс подкара колата към дома си. Уик Сакс определено си играеше с нас. Негова собствена игра за негово собствено удоволствие.
Котка и мишка.
84
Двамата с Кейт решихме да вечеряме в едно ресторантче, наречено „Жабата и Селяндура“ в центъра на Дърам. Тя заяви, че се нуждаем от няколко часа почивка. Знаех, че е права.
Кейт поиска първо да се прибере вкъщи и ме помоли да мина да я взема след няколко часа. Не бях подготвен за тази Кейт, която отвори вратата на своя апартамент. Това не беше обичайната за нея анти висша мода. Беше облечена с къса вталена рокля от бежов лен, а върху нея си беше сложила риза на цветя вместо сако. Дългата й кестенява коса беше вързана отзад с яркожълт шал.
— Това ми е костюмът за ресторант в неделя вечер — каза Кейт и ми намигна заговорнически. — Само дето не мога да си позволя да ходя по ресторанти със стажантския бюджет.
— Да не би да имаш среща тази вечер? — попитах с обичайния си шеговит тон. Не бях сигурен обаче кой с кого се шегува.
Тя спокойно ме хвана подръка.
— В интерес на истината, може и да имам. Изглеждаш чудесно тази вечер. Много шик, много свежо.
И аз бях изоставил обичайната си анти висша мода. Бях решил да бъда свежарка.
Не си спомням кой знае какво от пътуването до ресторанта, освен че си приказвахме. Никога не сме имали проблеми в това отношение. Не си спомням какво точно ядохме, освен че беше някаква страхотно вкусна местна манджа. Мяркат ми се някакви спомени за котлети по московски, за боровинки и сливи със сметанова заливка.
Това, което си спомням най-ясно, е Кейт, облегнала ръка на масата, леко подпряла лице върху обратната страна на дланта си. Прекрасен портрет на майстор живописец. Спомням си как по някое време Кейт развърза жълтия шал.
— Алекс, настоявам да ти кажа нещо. Мисля, че ние и двамата изпитваме много, много голям страх от обвързване точно в този момент от живота си. Това е очевидно. И двамата сме
Тя внимателно подбираше посоката на разговора. Усещаше, че това е трудна територия за мен, и беше права.
Въздъхнах. Не бях сигурен дали искам да се забърквам в каквото и да било от този род.
— Кейт, не съм ти разказвал за Мария… Ние много се обичахме. Обичахме се в продължение на шест години. Не става дума за избирателна памет от моя страна. Аз често си казвах: „Господи, какво невероятно щастие да срещна тази жена.“ Тя чувстваше същото — усмихнах се аз. — Или поне така ми казваше. Така че, да, наистина се страхувам от обвързване. И най-вече да не загубя отново някого, когото обичам много.
— Аз се страхувам от същото, Алекс — каза Кейт тихо. Едва чувах думите й. Понякога тя изглеждаше срамежлива и това беше трогателно. — Има едно вълшебно изречение в „Лихваря“, или поне за мен е вълшебно. „Всичко, което обичах, ми беше отнето, а аз не умрях“.
Взех ръката й и я целунах леко. В този момент изпитвах непреодолима нежност към Кейт.
— Знам това изречение — казах.
Виждах тревогата в тъмните й кафяви очи. Може би и двамата имахме нужда да тласнем развитието напред, каквото и да се зараждаше между нас, какъвто и риск да криеше то.
— Страх ме е, че ще умра като сестрите ми, че и аз ще се разболея от рак. На моята възраст съм бомба със закъснител от медицинска гледна точка.
Дълго се държахме за ръце в ресторанта. Отпивахме от портвайна. И двамата се бяхме поуспокоили, позволявахме на силните нови чувства да ни залеят, свиквахме с тях.
