— Не ги товаря догоре? — повтори старият миньор. В гласа му изведнъж се промъкна печал, като че ли подобен намек повече го беше наскърбил, отколкото ядосал. — Знаеш от колко години работя, а ми разправяш, че не зная да товаря? Когато товаря вагонетката, аз го върша като миньор, а не като японец, който не разбира нищо от мини! Аз я натъпквам, разклащам я, напластявам я като купа сено. Товаря я както трябва… ето така. — И старецът започна да илюстрира мисълта си с жестове. — Виж тук! Един тон отгоре, тон и половина отдолу, а ти ми разправяш, че имам само деветнайсет, двайсет!
— Толкова си изработил — отсече неумолимо кантарджията.
— Но, мистър, кантарът ти бърка! Казвам ти, винаги съм изкарвал нормата си. Товарел съм на вагонетка по четирийсет и пет, четирийсет и шест. Ето моят помощник… питай по не е ли тъй. Кажи, Бо!
— Ъхъ — потвърди Бо. Той беше негър, но това едва личеше от въглищния прах, който го покриваше.
— Не мога вече да си изкарам хляба! — възкликна старият словак, гласът му трепереше, а в тъмните му заобиколени с бръчки очи се четеше молба. — Колко мислиш изкарвам? Петдесет цента за петнайсет дни! Плащам за ядене и за жилище, бог да ми е на помощ, мистър! Ето, стоя тук, кълна се в Името божие, че изкарвам само петдесет цента. Копая въглища, а нямам норма, нямам нищо! Кантарът ти бърка!
— Я се разкарай! — рече кантарджията и се обърна.
— Но… мистър… — и старият Майк тръгна след него и сякаш изливаше цялата си душа с думите си. — Що за живот е това, мистър? Работиш като добиче, а не получаваш нищо за това! Използуваме собствен барут — барут за половин долар дневно… как си мислиш? Подкопаваме — нищо! Работим с екипа, оставяме целици — пак нищо! Почистваме — нищо! Пред теб, за бога, е един беден човек, който се трепе и работи до смърт, и кръвта му изтича. Караш ме да мра от глад, казвам ти! Но трябва да ям нещо, нали?
Изведнъж кантарджията се нахвърли отгоре му.
— Я се пръждосвай оттук! — изкряска той. — Ако ти отърва, уреждай си сметката и напускай. Затвори си устата или аз ще я затворя!
Старецът трепна и замълча. Постоя още миг, като хапеше нервно устни, сетне присви рамене, обърна се и тихо се измъкна, последван от своя черен помощник.
15
Старият Майк живееше при Реминицки и след вечеря Хал го потърси. Запознанството с него не беше трудно и той се оказа интересен човек. Неговата словоохотливост разведе Хал из десетки мини в този район. Старецът имаше избухлив характер, не можеше да се владее и затова постоянно кръстосваше от място на място. Но всички места бяха еднакви, твърдеше той, винаги намираха някакъв номер и лъжеха миньора при заплащането. Миньорът беше нещо като дребен бизнесмен, предприемач, който се залавяше с известна работа и поемаше свързаните с нея рискове и възможности за печалба или загуба. Надзирателят му определяше даден забой и миньорът се наемаше да изкопае оттам въглищата, като за тон чисти въглища получаваше четирийсет и пет цента. В някои забои човек можеше да спечели добри пари, в други можеше да работи седмици наред и да не може да си плати сметката в магазина.
Всичко зависеше от количеството скална маса и шисти, които съпътствуваха въглищния пласт. Ако пластът беше ниско, трябваше да се смъкнат една-две стъпки скала от тавана на галерията, като тази скална маса се товареше на отделни вагонетки и се извозваше навън. Тази работа се наричаше „чистене“ и за нея миньорът не получаваше нищо. Или понякога се налагаше да се прокара нова галерия и да се разчисти скалната маса; друг път трябваше да се нивелира подът и да се положат траверсите и релсите за вагонетките; случваше се пластът да пресече разсад — тогава скалата трябваше да се сече, преди миньорът отново да хване пласта. Цялата тази работа се наричаше „мъртва работа“ и тя беше причината за нескончаеми кавги. Преди компанията заплащаше извънредно подобен труд. Откакто взе връх над работниците, тя отказваше да плаща този извънреден труд. И за миньора беше особено важно да получи такъв забой, в който да има по-малко „мъртва работа“. А какъв забой ще получи, зависеше от надзирателя, така че тук, още от самото начало, се откриваха безкрайни възможности за протежиране и рушвети, за кавги или за поддържане на добри отношения с надзирателя. „Но какви възможности би имал бедният, стар и грозен човек, който не можеше да говори английски добре?“ — питаше с горчивина в сърцето старият Майк. Надзирателят крадеше вагонетките му и ги даваше на други, намаляваше теглото им и вписваше разликата в сметката на други, които живееха при него, или го черпеха, или печелеха по някакъв друг начин благоволението му.
— Пет дни работих в „Саутистърн“ — разправяше Майк — и когато минаха тези пет дни, кълна ти се в бога, братко, да не стана от този стол, ако лъжа — аз все още дължах петнайсет цента! Четиринайсет инча скала! Питам мистър Бишъп, главния надзирател: „Плащате ли нещо за скалата?“ „К’во?“, вика той. „Добре, казвам аз, щом не плащате за скалата, повече няма да работя. Пък и тук няма място, където да слагам скалата.“ „Вървя по дяволите“, казва той, а когато налетях на бой, той ми тикна револвера под носа. После отидох в „Сийдър маунтин“, надзирателят ми дава работа и разправя: „Иди в №4 да поставяш релси. Ще ги намериш в №3, там са и траверсите“. И казва: „Ще ти платя, като свършиш работата“. И аз отивам и слагам релсите, работих до дванайсет часа. Пренесох релсите и траверсите, извадих всички клинове…
— Извади клиновете? — попита Хал.
— Нямаше други добри клинове. Трябваше да използувам старите, да ги вадя от старите траверси. После питам: „Къде е половината надница, дето ми обещахте?“. А той: „Още не си изкопал никакви въглища!“. „Но, мистър, казвам аз, обещахте да ми платите за ваденето на клиновете и за поставянето на траверсите!“ „Компанията не плаща за тази работа, знаеш това“, казва той. И не ми дадоха нито цент.
— Не получи и надницата за половин ден?
— Разбира се, че не. В мините надзирателят върши каквото си ще.
16
Има и други начини, обясни старият Майк, чрез които миньорът зависи от благоволението на другите. Например краденето на вагонетки. Всеки миньор има месингови плочки, върху които е отбелязан неговият номер, когато изпраща горе натоварена вагонетка, миньорът окачва една от тези плочки на една кукичка — от вътрешната страна на вагонетката. По време на дългия път до кантара някой може да смени плочката, и миньорът губи вагонетката. В някои мини просто отбелязваха номера с тебешир върху вагонетката и нямаше нищо по-лесно от това някой да го изтрие и да напише друг номер! Хал си помисли, че би било съвсем просто вместо плочките да окачват номерирани катинари, но разбра, че подобно нововъведение би струвало на компанията сто или двеста долара и затова краденето на вагонетките продължаваше години наред.
— Смяташ, че надзирателите крадат вагонетките? — попита той.
— Понякога надзирателите, понякога техните приятели… а понякога и самата компания ги краде от миньорите. В Норт Вали, твърдеше старият словак, краде компанията. Нямаше никакъв смисъл миньорът да изпраща горе повече от шест вагонетки дневно; никога нямаше да му признаят повече от шест. Нито пък си струваше да се товари повече от един тон във вагонетка. Те всъщност не теглеха вагонетките, кантарджията просто ги оставяше да минат над кантара и имаше нареждания да не вписва повече от определено средно тегло. Майк разказа за един италианец, който нарочно така препълнил вагонетката, че тя едва минала по галерията и през входа; сетне отишъл на кантара и сам се уверил, че вагонетката тежи шест хиляди и петстотин фунта. Признали му само три хиляди и петстотин, а когато почнал да спори, арестували го. Майк не бил свидетел на ареста, но когато излязъл от мината, италианецът бил изчезнал и повече никой не го видял. След тази случка пред платформата сложили врата, така че никой да не може да вижда кантара.
Колкото повече Хал слушаше разказите на миньорите и разсъждаваше върху тях, толкова по-ясно му ставаше, че миньорът сключва договор, но няма никаква възможност да прецени предварително сключения договор, нито пък да определи след това количеството на извършената от него работа. Нещо повече — той беше длъжен да използува помощни средства, чиято цена и количество бяха извън неговия контрол. Миньорът работеше с барут и в края на всеки месец му удържаха сума за известно количество използуван барут. Той нямаше право на компенсации дори и ако количеството не отговаряше на действителното. Удържаха му от заплатата и за „ковашки услуги“ — поддържането на инструментите; всеки месец плащаше
