Хал заразглежда този италиански дом, който прилягаше добре на хубавата си обитателка. На прозорците имаше дантелени пердета, които бяха още по-лъскави и по-бели, отколкото у Рафъртови; подът беше застлан с невероятно пъстра черга, а на стените висяха картини в ярки цветове на Везувий и на Гарибалди. Имаше и една етажерка с много интересни неща по нея: парче корал, раковина, зъб от акула, връх на индианска стрела и едно препарирано конопарче под стъклен похлупак. В миналото Хал не би сметнал, че подобни неща биха могли да раздвижат до такава степен въображението, но това беше преди той да започне да прекарва в земните недра пет шести от времето, когато беше буден.
Той вечеря истинска италианска вечеря, с истински италиански спагети, изпускащи пара, залети с доматен сос, с разкошния аромат на сочно месо. По време на яденето Хал непрекъснато мляскаше и се хилеше на малкия Джери, който също мляскаше и му връщаше усмивките. Всичко беше толкова различно от яденето от свинските копани у Реминицки, че на Хал му се стори, че никога през живота си не е вечерял толкова добре. А що се отнася до мистър и мисис Джери, те толкова се гордееха с чудесното си хлапе, което можеше да ругае на английски не по-зле от истински американец, че бяха на седмото небе.
Когато вечерята свърши, Хал се облегна на стола и възкликна, както бе сторил навремето у Рафъртови:
— Боже мой, как бих искал да живея у вас! Той видя как домакинът погледна жена си.
— Добре — рече Джери. — Премести се тук. Ще те храним. Какво ще кажеш, Роза?
— Разбира се.
Хал ги изгледа учуден.
— Сигурни ли сте, че ще ви разрешат?
— Да ми разрешат? Кой може да ми попречи?
— Не зная. Може би Реминицки. Може да си навлечете неприятности.
Джери се ухили.
— Не ме е страх. Имам приятели тук. Кармино ми е братовчед. Познаваш ли Кармино?
— Не — рече Хал.
— Надзирател в номер едно. Той ме подкрепя. Старият Реминицки да върви по дяволите! Ела тук, ще ти сложа легло в тая стая, ще имаш добра кльопачка. Колко плащаш на Реминицки?
— Двайсет и седем на месец.
— Добре, плащаш и на мен двайсет и седем и ще си добре. Тук не може да се намери нещо много, но Роза е добра готвачка, тя ще се оправи.
Освен любимец на шахтния надзирател, новият приятел на Хал беше по професия „бомбаджия“: работата му беше да обикаля нощем мината и да взривява зарядите от барут, поставени през деня от миньорите. Това беше опасна работа, която изискваше сръчност, и затова за нея плащаха добре. Така че Джери беше донякъде независим и не се страхуваше — в известни граници — да говори открито. Той пренебрегна възможността, че Хал може да е шпионин на компанията, и го учуди с бунтарските си приказки за разните видове рушвети в Норт Вали и на други места, където беше работил, откакто беше дошъл като момче в Америка. Хал разбра, че Минети е социалист. Той получаваше някакъв италиански социалистически вестник. Чиновникът, в пощата знаеше що за вестник е това и обичаше да го будалка. Още по-удивително за Хал беше това, че и мисис Минети беше социалист. Джери обясни, че това е много важно за него, защото по такъв начин тя се отърваваше от влиянието на свещеника.
18
Хал се премести веднага и пожертвува част от месечния наем в пансиона, който Реминицки щеше да поиска от компанията да му удържат от заплатата. Но той беше готов да плати за предимството да живее в чист дом и да яде свястна храна. Хал удивен разбра, че с преселването си при Минети е паднал в очите на своите ирландски приятели. Както изглежда, социалните разграничения в Норт Вали бяха твърде безкомпромисни. Американците, англичаните и шотландците презираха уелсците и ирландците; те пък презираха италианците и французите; италианците и французите гледаха отвисоко на поляците и унгарците, а те на свой ред се големееха пред гърците, българите и черногорците; и така вървяха нещата с още дузина народности от Източна Европа, литовци, словаци, хървати, арменци, румънци, румелийци3, рутени и се стигне до мексиканци, негри и накрая до най-презрените — японците.
Хал откри този факт, когато отново посети Рафъртови. Случи се, че и Мери Бърк беше там; когато го забеляза, сивите й очи заиграха дяволито.
— Здравейте, мистър Минети! — подхвърля тя.
— Как сте, мис Розети? — парира я той.
— Вие обичаш спагет?
— А вие не обичаш спагет?
— Вече ви казах — разсмя се девойката. — Стигат ми и добрите стари картофи.
— А помните ли какво ви отговорих тогава? — попита Хал.
Да, тя помнеше, страните й пламнаха, с цвета на розовите листенца, които той беше споменал като неин вероятен източник на препитание.
А сетне децата на Рафъртови, които вече познаваха добре Хал, също започнаха да го дразнят.
— Мистър Минети, вие обичаш спагети? — Като се поокопити, Хал изпита желание да отвърне със забележката, че той първо беше поискал да остане на квартира с ирландците, но му беше отказано; но сетне се побоя, че старият Рафърти може да не схване шегата и вместо това се престори, че винаги е смятал Рафъртови за италианци. Заговори важно със стария Рафърти и го нарече „синьор Раферти“ — с ударението на втората сричка; това така развесели стареца, че той цял час след това току се подсмиваше под мустак. Той изпита симпатии към този весел момък, забрави някои от подозренията си и след като изпратиха малчуганите да спят, разказа на Хал откровено някои неща от своя миньорски живот.
Излезе, че в миналото старият Рафърти е имал възможности да напредне. Направили го кантарджия в мината Сан Хосе, но той се отказал от тази работа, защото сметнал, че неговата религия не му позволява да върши това, което му нареждали. Казали му без заобиколки да не вписва на миньорите повече от известно количество въглища, независимо от това колко въглища те изпращат горе. И когато предпочел да се откаже от тази длъжност, вместо да изпълнява подобни нареждания, Рафърти бил принуден изобщо да напусне мината, защото всички знаели защо се е отказал от тази работа, а да остане при тава положение в мината означавало да се поддържа там духът на недоволство.
— Смитате ли, че изобщо няма честни компании? — попита Хал.
— Сигур има някои, но да бъдеш честен не е тъй лесно, както си мислиш — отговори старецът. — Компаниите трябва да поддържат еднакви цените на въглищата: ако една от тях започне да мери ексик, другите трябва да правят същото. Това е един от начините да се намалят надниците, без миньорите да разберат тава. А винаги има хора, които не обичат да изостават от другите в печалбите. — И Хал изведнъж се сети за стария Питър Хариган, който контролираше компанията „Дженеръл фюъл“. Той бе казал веднъж: „Аз съм изцяло за дивиденти!“.
— Нещастието на миньора е — продължи старият Рафърти, — че няма кой да се застъпи за него. Той е съвсем сам…
По време на разговора Хал беше хвърлил поглед към „Червената Мери“: сложила ръце на масата, тя беше присвила плещи и цялата й стойка издаваше умората от един усилен ден. Тук тя се намеси в разговора, заговори неочаквано и гласът й беше пълен с презрение:
— Нещастието на миньора е, че той е
— Хайде, хайде… — възрази старецът.
— Целият свят е против него, а той няма достатъчно разум да се организира… да създаде профсъюз, да го подкрепя.
В дома на Рафъртови изведнъж настъпи мълчание. Дори Хал се сепна — за пръв път, откакто беше в мината, чуваше никой да произнася страшната дума „профсъюз“ високо.
— Зная! — натърти Мери и в сивите й очи блесна предизвикателство. — Не ви се ще да чуете тази дума. Но въпреки това, някои ще я кажат!
— Хубаво де — рече старецът. — Когато си млад, пък и жена при това…
