— Жена! Само жените ли имат кураж?
— Ами как! — Старецът се усмихна кисело. — Жените са тези, които имат остри езици и никой не може да им попречи да мелят. Дори и надзирателят сигур знае това.
— Може би е така — рече Мери. — А може би точно жените страдат най-много в мината. Може би надзирателят знае и
— Може и тъй да е — добави Рафърти. Сетне млъкна и запуши лулата си. Ясно беше, че не му се ще да продължи, че не иска да слуша профсъюзни речи в дома си. След време мисис Рафърти направи плах опит да смени темата, като се заинтересува за сестрата на Мери, която не беше добре със здравето. След като поговориха за разни лекарства за децата, Мери стана и каза:
— Трябва да си вървя.
Хал също стана.
— Ще ви придружа, ако разрешите.
— Разбира се — рече тя. И сякаш веселото настроение у Рафъртови се върна пак с този малък израз на галантност.
19
Когато закрачиха надолу по улицата, Хал забеляза:
— За пръв път чувам тук някой да заговори за профсъюзите.
Мери се огледа нервно.
— Тихо! — прошепна тя.
— Но нали сама казахте, че говорите за това?
— Едно е да говориш нещо в дома на приятели, а друго е да приказваш навън. Каква полза има да загубиш работата си?
Хал сниши глас:
— Наистина ли бихте искали да има профсъюз, тук?
— Наистина? Та не видяхте ли мистър Рафърти — какъв страхливец е той? Такива са всички! Не, просто ме доядя. Тази вечер съм малко смахната… случи се нещо, което ме накара да избухна.
Той мислеше, че тя ще продължи, но тя очевидно промени решението си. Накрая той попита:
— Какво се е случило?
— О, няма смисъл да говорим за това. — Повървяха в мълчание известно време.
— Наистина ли няма да ми кажете? — попита Хал и ласкавият му глас като че ли подействува.
— Не знаете много за живота в каменовъгления район, Джо Смит! Не можете ли да си представите какво значи това… да бъдеш жена на такова място? При това жена, която намират за хубава?
— А, значи, това било! — каза той и отново замълча. Сетне се реши да попита: — Обижда ли ви някой?
— Разбира се. Все ще се намери някой да ни обиди. Винаги! Не минава ден без това. Накъдето и да се обърнеш, ще ти намигнат, ще те подбутнат.
— Кой прави това?
— Надзирателите, чиновниците… всеки, който има възможност да носи колосаната яка и който мисли, че може да предложи пари на някое момиче. Това започва още докато сме в роклички, а по-късно изобщо не ни оставят на мира.
— Но не може ли да ги накарате да разберат, че…
— Накарах ги да ме разберат донякъде. Сега те се опитват чрез баща ми.
— Какво?
— Ами да! Да не мислите, че не биха опитали и това? И то с него дето душа дава за алкохол и никога няма достатъчно!
— А баща ви… — Хал се запъна, тя не би харесала подобен въпрос.
Но Мери видя неговото колебание.
— По-рано той беше свестен човек. Животът тук прави от хората страхливци. Каквото и да ти потрябва, накъдето и да се обърнеш трябва да искаш услуга от някой надзирател: за мястото, където работиш, за „мъртвата работа“, която ще ти трупнат; може да ти потрябва повече кредит в магазина, или може да поискаш да дойде лекарят, когато си болен. Ето сега например нашият покрив тече — и то толкова силно, че когато вали, не можем да намерим сухо място за спане.
— Разбирам — рече Хал. — Чия е къщата?
— Как чия! Тук всички домове са собственост на компанията.
— Кой трябва да я ремонтира?
— Мистър Косеги, посредникът за къщи. Но ние отдавна не се обръщаме към него — дори ако направи нещо, той увеличава наема. Днес баща ми отиде при мистър Котън. Той трябва да се грижи за хигиеничността на жилищата, а едва ли е здравословно да лежиш мокър в леглото.
— И какво е казал Котън? — попита Хал, когато тя отново млъкна.
— Та нима не знаете Джеф Котън, не можете ли да отгатнете какво би казал? „Имаш хубава дъщеря, Бърк. Защо не я вразумиш?“ После се разсмял и казал на стареца, че не е зле да се научи да разбира от намеци. Вредно било за стар човек да спи под дъжда, можело да си отиде от някоя пневмония. Хал вече не можеше да сдържи въпроса си:
— Какво е направил баща ви?
— Не искам да мислите лошо за баща ми — рече бързо Мери. — Някога, преди О’Калахън да му стъпи на шията, той е бил борец. Но сега той знае какво може да стори на миньора шерифът на мината.
20
Мери Бърк бе казала, че компанията няма нищо против, ако някому изнася да си счупи кокалите. И скоро след като шахта №2 заработи отново, Хал имаше възможност да се убеди, че това твърдение е вярно.
Животът на миньора зависи от добрия крепеж на забоя, където работи. Компанията беше длъжна да доставя подпорите. Но когато те потрябваха на миньора, оказваше се, че в шахтата няма никакви подпори и миньорът трябваше да бъхти за тях цяла миля до повърхността. Там той подбираше подпори с необходимата дължина, маркираше ги и съгласно уговорката чакаше да бъдат доставени в забоя от някой от общите работници. Но понякога някой друг отнасяше гредите — и тук действуваха подкупите и предпочитанията! — и миньорът губеше един-два работни дни. През това време задлъжняваше все повече в магазина, а често децата му нямаха обувки да идат на училище. Понякога на миньора омръзваше да чака подпорите и той продължаваше да копае без крепеж. Така се стигаше до срутвания, при които следствената комисия отбелязваше в книжката си „небрежност“ като причина за смъртните случаи, а собствениците на мината обясняваха надуто, че е невъзможно да се внуши на миньорите да вземат предпазни мерки. Не много отдавна Хал беше чел във вестника интервю с директора на компанията „Дженеръл фюъл“, в което той излагаше мнението, че колкото по-опитен е един миньор, толкова по-опасно е да го наемеш на работа, защото такъв човек смята, че знае всичко и не обръща внимание на предписаните от компанията мъдри предохранителни мерки!
В шахта №2 на някои места се работеше по така наречения „метод на целиците“. Въглищата се изземваха така, сякаш се копаеше в няколко успоредни галерии. Стените между тези малки галерии оставаха като подпори и тези стени се наричаха „целици“. Когато стигнеше до края на въглищния пласт, миньорът започваше да се връща назад, като по пътя срутваше целиците и таванът на галерията рухваше зад гърба му. Това беше опасна работа, при която миньорът трябваше да се вслушва в пропукващите звуци в скалната маса над главата си и да прецени точно момента кога трябва да избяга. Понякога закъсняваше в желанието си да прибере някой забравен инструмент, а понякога срутването идваше без предупреждение. В такива случаи рядко изравяха жертвата, защото, трябва да се признае, че планината тогава погребваше човек не по-зле, отколкото това можеше да се очаква от компанията.
В шахта №2 един миньор загина по този начин. Той се бе препънал при бягането и долната част на тялото му бе затрупана. Наложи се лекарят да идва и да му прави упойка, докато спасителната команда се мъчеше да го изрови. Хал разбра за нещастието, когато видя трупа проснат на една дъска и покрит с два
