стари чувала. Забеляза, че никой не се спираше да гледа за дълго мъртвеца. След работата попита приятеля си Мадвик, катърджията, който му отговори:
— Литовец… станал на пихтия. — И това бе всичко. Никой не го познаваше, никой не го оплака.
Излезе, че Майк Сикориа работил близо до мястото на нещастието и беше помагал при изравянето на жертвата. Негърът — помощник на Майк, в бързината да разчисти скалната маса бе премазал ръката си и нямаше да може да работи около месец. Майк разказа на Хал за станалото на своя развален английски. Ужасно било да видиш човек затиснат така, задъхващ се, очите му почти изскочили от кухините. За щастие жертвата бил младеж й не оставял семейство.
Хал попита какво ще правят с трупа. Отговорът беше, че ще го погребат сутринта. Компанията имала един парцел нагоре по каньона.
— Но няма ли да има следствие? — попита той.
— Следствие? — повтори Майк. — К’во е това?
— Следователят няма ли да направи оглед на трупа?
Старият словак сви рамене; ако по тия места има следовател, той още не бе чул за него, но той беше работил из доста мини и беше свидетел на много погребения на миньори.
— Бутнат ги в сандък и ги заравят в една дупка — обясни той цялата процедура.
— Няма ли свещеник?
— Свещеник живее много далеч.
По-късно Хал разпита говорещите английски миньори и разбра, че понякога в района наистина идвал следовател. Той свиквал състав от съдебни заседатели, в който влизали шерифът Джеф Котън, галицийският евреин Предович, един-двама чиновници от канцеларията на компанията и двама мексикански работници, които си нямали и понятие от цялата тази работа. Тази комисия правела оглед на трупа, разпитвала няколко души за станалото и давала заключението: „Установяваме, че покойният е загинал поради причинено от самия него срутване“. (В един от случаите добавили една оригинална подробност: „Няма роднини и има страшно малко приятели!“.)
За труда си следователят получава хонорар, а компанията се сдобива с официален документ, който е от решаващо значение, ако на някой чуждестранен консул му хрумне да заплаши компанията, че ще предяви иск за вреди и загуби. Тези неща в Норт Вали бяха толкова добре уредени, че още никой не бе получил някакво обезщетение при смърт, или злополука; всъщност, както разбра Хал по-късно, през последните двайсет и три години нямаше нито един иск за вреди и загуби, предявен срещу собственик на мина в целия окръг!
Споменатото нещастие имаше известно значение за Хал, защото му даде възможност да опита сам истинската работа в мината. Старият Майк беше без помощник и предложи на Хал да заеме мястото на негъра. Това беше по-добре от работата на кантара, защото надницата беше два долара дневно.
— Но надзирателят ще разреши ли да сменя работата си?
— Даваш му десет долара, сменя те — рече Майк.
— Съжалявам, но нямам десет долара.
— Дай му десет долара в кредит.
Хал се разсмя:
— Значи приемат фишове като рушвет, а?
— И още как — рече Майк.
— Ами ако взема да гледам катърите лошо? Така ще го принудя да ме пусне без пари!
— Ще те пусне в ада! — отсъди Майк. — Ако го ядосаш, ще ни пробута лош забой, ще губим по десет долара седмично. Не, сър, дай му да пие, кажи му, че е екстра човек, накарай го да се почувствува добре. Знаеш американски — вземи му акъла!
21
Хал се зарадва на тази възможност да опознае по-добре своя надзирател. Алек Стоун беше висок шест фута и със съразмерно телосложение; имаше ръчища като бутове — меки от тлъстини, но въпреки това с огромна сила. Беше се научил как да се държи с работниците в една захарна плантация в Луизиана. Когато Хал узна това, много неща му станаха ясни. Подобно на режисьора, който не се обръща към артистите с истинските им имена, а ги нарича с имената на героите, Стоун беше придобил навика да се обръща към хората по народностите им: „Хей, поляко, натовари камъните във вагонетката! Хей, японецо, донеси ми инструментите! Я си затваряй устата, италианецо, и се залавяй за работа, че ще ти скъсам гащите с ритници, добре да знаеш!“.
Веднъж Хал присъствува на един спор кой да отнесе подпорите. На земята лежеше голям трион, Стоун го грабна и го заразмахва като меч пред лицето на един дребен чех — миньор.
— Натовари гредите, унгарецо, или ще те направя на парченца! — И докато стъписаният човечец отстъпваше, Стоун го последва, притисна жертвата си в стената на галерията и продължи да размахва оръжието си под носа му като в „Кладенецът и махалото“4. — Ще те насека на парченца, на яхния ще те направя! — Когато най-сетне надзирателят отстъпи назад, дребният чех скочи бързо да натовари гредите.
За Хал беше интересно това, че въпреки държането си, Стоун изглеждаше сравнително добродушен: той едва ли изпълняваше дори една от хилядата си кръвожадни закани. Свършеше ли подобна тирада, той се разсмиваше, като предизвикваше нещо като усмивка и у жертвата си, която обаче в уплахата си не прекъсваше работата. След случката с триона надзирателят обясни на Хал:
— Така трябва да се оправя човек с тази сбирщина! — Хал изтълкува забележката като дан към американската му кръв и бе съответно поласкан.
Същата вечер потърси надзирателя и го намери у дома му, Стоун си отпочиваше, метнал крака върху перилата на верандата.
— Мистър Стоун — рече Хал, — искам да ви попитам нещо.
— Казвай, момко!
Бихте ли дошли в пивницата да пийнем нещо?
— Искаш да измъкнеш нещо от мен, а? Няма да го бъде, момко! — Но въпреки това стана, изчука лулата си и закрачи по улицата с Хал.
— Мистър Стоун — каза Хал, — искам да сменя работата си.
— Тая пък каква е? Да нямаш карез на катърите?
— Не, сър, но имам предвид по-добра работа. Помощникът на Майк Сикориа се разболя и бих искал да заема мястото му, ако разрешите.
— Ха, мястото на негъра ли, момко? Не те ли е страх да заемеш мястото на негър?
— Защо да ме е страх, сър?
— Не си ли чувал за негърските шамани и техните магии?
— Интересува ме надницата на негъра.
— Не — отсече надзирателят, — ще си останеш при катърите. Ти си добър коняр и не искам да те разглезвам. Остани и полека-лека ще ти вдигна заплатата. Ако идеш в тия шахти, току-виж някоя скала ти се стоварила на главата и тогава за какво ще ти е заплатата на негъра.
Стигнаха до пивницата и влязоха. Хал забеляза, че вътре настана мълчание. Всички поздравиха и започнаха да ги гледат. Забавно беше да видят хората, че се имаш с шефа си.
Съдържателят О’Калахън дойде при тях с възможно най-добрата си светска усмивка. Хал поръча уиски.
— Не, ще си останеш на тази работа — продължи надзирателят. — Остани, а когато се научиш да се оправяш с катърите, ще направя от теб надзирател и ще ти дам да оправяш хората.
Някои от околните се разкискаха. Надзирателят гаврътна своето уиски и остави чашата на бара.
— Не се шегувам — рече той така, че всички да го чуят. — Разбрах тая работа от негрите доста отдавна. Разправяха ми: „За бога, не говори така с нашите негри. Някоя нощ ще ти подпалят къщата“. Но аз казах: „Ако вземеш да галиш негъра, разваляш го“. Казвах още: „Черньо, няма да ми се правиш на палавник, че ще ти сцепя гащите с ритници!“. Те знаеха, че съм джентълмен и не се помайваха.
— Да пийнем още по едно — предложи Хал.
