Надзирателят пи, стана по-общителен и заразправя случки с негри. По време на един усилен сезон в захарните плантации се наложило да работят по двайсет часа на ден, когато някои от негрите се опитали да кръшкат, арестували ги за непристоен език или за игра на барбут и ги карали да работят като каторжници, без заплащане. Стоун разправи как един „черньо“ го изправили в съда по обвинения в „кривогледство“ и му друснали присъда шейсет дни каторга. Този анекдот развесели мъжете в пивницата, изглежда, расовите им предразсъдъци бяха по-силни от класовата солидарност.
Когато двамата излязоха от пивницата, беше късно и надзирателят беше в добро настроение.
— Мистър Стоун — започна Хал, — не искам да ви отегчавам, но много ми се ще да получавам повече. Ако знаете как бихте могли да ми дадете тази работа на помощника, с удоволствие бих поделил парите с вас.
— Да делиш? — учуди се Стоун. — К’во искаш да кажеш?
Хал зачака с известни опасения — ако Майк не му беше говорил за тази работа с такава сигурност, не би се изненадал, ако сега надзирателят му друсне един с огромната си лапа.
— Работата ще ми носи около петнайсет долара повече на месец. Нямам суха пара, но ако искате да удържите десет долари от моя кредит в магазина, за мен ще бъде напълно приемливо.
Те повървяха мълчаливо.
— Хм, ще ти кажа нещо — рече накрая надзирателят. — Този стар словак е истинско мрънкало, един от онези чешити, които си мислят, че могат да управляват мината, ако им падне случай. И ако вземеш да го слушаш и ти хрумне да идваш при мен и да мрънкаш, ей богу…
— Не се безпокойте, сър — прекъсна, го бързо Хал. — Ще оправя тази работа… ще му затворя устата. Ако искате, ще разбера с кого приказва, и ако някой се опита да прави нещо, ще ви предупредя.
— Виж, това вече е друго нещо — рече бързо надзирателят. — Започни тая работа, а аз ще те имам пред вид и няма да те забравя. Не че ме е страх от стареца — последния път му казах, че ако пак чуя нещо за него, ще му сцепя гащите с ритници. Но когато трябва да се оправяш с тази чуждестранна измет от петстотин души, някои от тях анархисти, а други — българи и черногорци, дето се бият един други у тях си…
— Разбирам — рече Хал. — Човек трябва да ги наблюдава.
— Точно така. А между другото, като уреждаш в магазина петнайсетте долара, кажи просто, че си ги проиграл на покер.
— Аз казах десет долара — рече Хал бързо.
— Зная — съгласи се надзирателят. — Но аз казах петнайсет!
22
В мислите си Хал беше доволен, че сега ще върши истинска миньорска работа. Отдавна си беше представил тази работа, но както често се случва в живота на човека, първият допир с действителността уби натрупаните от много години представи. Всъщност, изчезнаха изобщо всякакви представи. Хал разбра, че непрекъснатият тормоз поглъща целия му запас от физически и душевни сили. Ако някой му беше казал колко е ужасно да се работи в галерия висока пет фута, той не би повярвал. Сякаш ставаше дума за някои от онези страхотни инструменти за мъчение, които човек може да види из европейските замъци — „желязната девица“ или „испанската яка“. Гърбът на Хал гореше, като че ли някой го гладеше с гореща ютия, всички стави и мускули крещяха от болка. Струваше му се, че никога не би могъл да се научи да се пази от назъбения таван над главата му — непрекъснато се удряше в него, докато целия му череп стана на резки и отоци, и изпитваше такова силно главоболие, че понякога ослепяваше и се просваше на пода. А старият Сикориа се смееше:
— Зная. Сега си като млад катър. Някой ден ще заякнеш.
Хал си спомни колко дебела беше кожата по хълбоците на бившите му питомци под хамутите. — Да, аз наистина съм млад катър!
Поразително беше и това по колко много начини човек можеше да нарани или пореже пръстите си, докато товари вагонетката с буци въглища. Хал си сложи ръкавици, но те се скъсаха за един ден. Ами газът, задушаващият барутен дим, непоносимото смъдене на очите от прахта и полумрака! Нямаше и начин човек да отрие очите си, защото всичко наоколо беше също потънало в прах. Би ли могъл някой да си представи тези мъчения — някоя от онези дами, които пътуваха в тапицираните салон-вагони или които се изтягаха в шезлонги по палубите на параходите в тропическите морета?
Старият Майк се държеше добре с новия си помощник. Четиридесетте години работа от този вид бяха превили гръбнака на Майк и втвърдили ръцете му. Той можеше да работи за двама, а на всичко отгоре и да забавлява приятеля си с разни забележки. Старецът имаше навик да бъбри непрекъснато, като дете: говореше с помощника си, със себе си, с инструментите си. Тях той наричаше с груби и нецензурни имена, но правеше това с добродушие и хумор. „Забий се тук, кучи сине!“, командуваше той кирката си. „Ела тук, макаронаджия!“ — към вагонетката, или „Хайде вътре, майтапчия!“ като подкана към някоя буца въглища. И учеше Хал в тънкостите на миньорството, разправяше случки от добрите времена или за ужасни злополуки. Най-вече обичаше да говори за мошеничеството — ругаеше компанията „Дженеръл фюъл“, нейните надзиратели и главни надзиратели, служещите, директорите и акционерите и изобщо целия свят, който допускаше съществуването на подобна престъпна институция.
Когато дойдеше обедната почивка, Хал лягаше по гръб, защото беше твърде изморен, за да яде. Старият Майк сядаше и дъвчеше; разкошните му бакенбарди се преливаха в островърха брада и когато движеше челюстите си, приличаше поразително на стар козел. Той беше един добродушен и грижовен стар козел, който се мъчеше да подмами помощника си с късче сирене или глътка студено кафе. Вярваше твърдо в ползата от яденето — нима можеш да поддържаш парата, ако не пълниш пещта с гориво! Ако не успяваше да накара Хал да хапне, той се мъчеше да го разтуши със случки от миньорския живот в Америка и Русия. Страшно се гордееше, че има за помощник истински американец и правеше всичко да облекчи работата му, защото се боеше, че Хал може да избяга.
Хал не избяга. Той издържаше до вечерта, но тогава вече беше толкова изтощен, че заспиваше в асансьора. Заспиваше и по време на вечерята, а сетне се прибираше, свличаше се в леглото и спеше като пън. А какво мъчение беше да те изтръгнат от леглото преди зазоряване! Колко трудно беше да прогониш съня, да раздвижиш скърцащите стави, да почувствуваш отново смъдежа в очите, пришките и раните по ръцете!
Мина седмица, преди да забрави, макар и за миг, тези болки. И никога не свикна напълно с работата. Никой не беше в състояние при този тежък труд да запази умствените си способности, енергията си, своята чувствителност. Човек не можеше при този тежък труд да бъде любител на приключения — всъщност не можеше да бъде нищо друго, освен машина. Хал беше чул тази презрителна фраза „инертността на масите“ и се беше питал какво означава. Сега вече не се чудеше, защото знаеше. Нима един мъж би намерил достатъчно смелост да протестира пред надзирателя, когато тялото му е вцепенено от умора? Би ли могъл да стигне до определено заключение какви са неговите права и задължения и да отстоява това заключение с ефикасни действия, когато подобна умора парализира умствените му способности?
Хал беше дошъл тук така, както човек излиза на палубата на парахода, за да наблюдава бурята в океана. В този океан на социални мъки, на невежество и отчаяние човек съзираше изкривени от мъка лица, устремили поглед нагоре, извиващи се крайници и жадно протегнати ръце, в ушите му бушуваше буря от вопли, до страните му достигаха пръски от кръв и сълзи. Хал се почувствува толкова дълбоко в този океан, че вече не намираше утешение в мисълта, че може да избяга, когато пожелае, че може да си каже: тъжно е, ужасно е, но слава богу, мога да се отърва, когато си поискам! Мога да се върна в затопления добре осветен салон и да разкажа на другите пътници колко живописна е гледката, какво вълнуващо преживяване изпускат те!
23
През тези мъчителни дни Хал не посети „Червената Мери“, но една вечер тя сама дойде в дома на Минети да попита за болното им бебе и донесе в една купичка „малко крем карамел“, както поясни тя. По начало Хал гледаше с недоверие на мъжете, особено бизнесмените, но когато ставаше въпрос за жени, не
