бе никак проницателен. Хал не видя нищо особено в това, че една ирландска девойка с достатъчно грижи в собствения си дом, ще седне да се грижи за бебето на някаква си италианка. Не му хрумна и това, че в района на мината имаше и много други болни ирландски бебета, на които Мери също би могла да занесе „малко крем карамел“. А когато видя изненадата на Роза, която дотогава не познаваше Мери, той я изтълкува като трогателната благодарност на бедните.
Наистина има разни видове жени, който владеят различни хитрости, и няма мъж, който би могъл да научи всички тези хитрости. Хал имаше наблюдения върху продавачките, които се труфеха с ненужни украшения, мятаха коси погледи и се кискаха, за да привлекат вниманието на мъжа. Познати му бяха и младите светски дами, които постигаха същата цел с по-изтънчени и пленителни средства. Но към кой тип спадаше жената, която държеше в скута си малкото италианче, шепнеше му нежни ирландски думи и го хранеше с крем? Хал не бе чувал за такъв женски тип, но си помисли, че „Червената Мери“ представляваше мила картина — келтска мадона със сицилиански младенец в ръцете си.
Той забеляза, че тя носеше същата избеляла синя басмена рокля с кръпката на рамото. Макар и мъж, знаеше, че роклята има особено значение в живота на жената. Изкушаваше се да мисли, че тази синя басмена рокля е може би единствената рокля на Мери, но тъй като всеки път я виждаше добре изгладена и изпрана, заключи, че тя има поне още една рокля. Както и да е, Мери беше тук, свежа и чиста, и към новия си бляскав костюм тя не бе забравила да добави отдавна обещаните „изящни обноски“: смях и шеги точно в стила на някоя красавица от света на охолството, която се пудри и гизди за предстоящия бал.
На предишните си срещи с този интересен младеж тя се държеше навъсено и се оплакваше, вероятно с това го е подплашила, може би сега би могла да го спечели отново с женствеността си и с доброто си настроение.
Тя го задяна за раните по главата му и за болките в гърба и му каза, че изглежда с десет години по- стар — нещо, на което Хал беше напълно готов да повярва. Пошегува се и с това, че Хал работи под началството на словак — негова загуба на престиж, така да се каже! Тази шега можеше да мине в дома на Минети, особено пред малкия Джери, който обичаше шегите. Хлапето разказа на Мери как Джо Смит е трябвало да плати петнайсет долара за новата си работа, без да се броят чашите уиски в пивницата. Разказа й също как Майк Сикориа нарекъл Джо „млад катър“. Малкият Джери се оплака от развоя на събитията, защото по-рано Джо го научил на много хубави и интересни игри, а сега бил уморен и не искал да играе с него. По-рано той му пеел толкова много весели песни с такива едни чудесни думи. Имало една песен за „маймунското дърво“! Виждала ли е Мери някога такова дърво? Малкият Джери неуморно се мъчеше да си представи как ли би изглеждало това дърво.
Хлапакът стоеше и наблюдаваше сериозно, докато Мери хранеше бебето с крем, а когато тя поднесе две-три лъжици и на него, той отвори широко уста и сетне облиза устните си. Ей, биваше си го този крем!
Когато бе изгълтана и последната лъжица, Джери зазяпа любопитно, лъскавата като корона коса на Мери.
— Слушай — рече той, — косата ти винаги ли е — била такава?
Хал и Мери избухнаха в смях, а Роза му изшътка да мълчи, тя никога не беше сигурна какво може да изтърси този хлапак.
— Разбира се — рече Мери. — Ти си помисли, че съм я боядисала?
— Не зная — рече Джери. — Изглежда ми толкоз хубава и нова. — И той се обърна към Хал. — Нали?
— Разбира се — потвърди Хал и добави: — Карай нататък, кажи й още нещо. Момичетата обичат комплименти.
— Комплименти? — повтори малкият Джери. — Какво е това?
— Ами ако например й кажеш, че косата й е като изгрев-слънце, че очите й са като здрача или че самата тя е като дива роза на планинския склон.
— О-о? — проточи хлапакът с известно колебание. — Както и да е, тя прави хубав крем!
24
Дойде време Мери да си върви и Хал се надигна, присвивайки се от болки, да я изпрати. Тя го изгледа внимателно; до този момент не бе усетила колко много страда той. Когато закрачиха заедно, го попита:
— Защо работите такава работа, когато не ви се налага?
— Налага ми се! Трябва да си изкарвам прехраната.
— Не по този начин! Такъв буден младеж като вас — при това американец!
— Мислех, че ще е интересно да видя миньорския занаят.
— Е, видяхте — рече девойката. — А сега го зарежете.
— Няма да ми навреди, ако поработя още малко.
— Няма ли? А откъде знаете? Всеки ден могат да ви изнесат на някоя дъска.
Нейните „изящни обноски“ изчезнаха, гласът й зазвуча рязко — както винаги, когато говореше за Норт Вали.
— Зная какво говоря, Джо Смит. Нима не загубих двама братя в мината, две чудесни момчета! А колко други съм виждала да слизат със смях, а ги изваждат като трупове или — което е още по-лошо за работния човек — осакатени. Понякога ми се ще да застана сутрин пред входа на шахтата и да завикам: „Връщайте се, връщайте се! Още днес слезте по каньона! Гладувайте, ако трябва, просете, захванете каквато щете друга работа, само не миньорство!“.
В гласа й зазвуча страстен протест, а по-нататък към него се прибави и нова нотка, нотка на интимен страх:
— Сега е още по-лошо… откакто дойдохте вие, Джо! Като ви гледам как поемате миньорския живот — вие, който сте толкова млад, и силен, и различен от другите. О, вървете си, Джо; вървете си, докато можете! — Учуди го нейната разпаленост.
— Не се тревожете за мен, Мери — каза той. — Нищо няма да ми се случи. Аз наистина ще си вървя след някое време.
Пътят беше неравен и докато вървяха, той я придържаше за ръката. Почувствува как тя се разтрепери и продължи бързо:
— Въпросът не е аз да си отида, Мери. Става дума за вас самата. Вие мразите това място… за вас е ужасно, че трябва да живеете тук. Никога ли не сте помислили да се махнете оттук?
Тя не отговори веднага, а когато стори това, възбудата беше изчезнала от гласа й и думите зазвучаха глухо и пропити с отчаяние:
— Няма никакъв смисъл да мислите за мен. Не мога да сторя нищо… никое момиче не може да направи нищо, когато е бедно. Опитах се… но то е все едно да се блъскаш в каменна стена. Не мога дори да спестя пари за влака. Помъчих се, пестих две години… и колко мислите, че спестих, Джо? Седем долара! Седем долара за две години! Не, не могат да се пестят пари там, където толкова много неща късат сърцето на човека. Може да ги презирате за страхливостта им, но сте длъжни да помогнете, когато някой мъж загине и изхвърлят семейството му през зимата и ги оставят без покрив над главата.
— Твърде милостива сте, Мери.
— Не, не е това! Мога ли да отпътувам и да зарежа собствения си брат и сестра, които се нуждаят от мен?
— Бихте могли да печелите пари и да им пращате.
— И тук печеля малко — ходя да чистя и да се грижа за някои, които имат нужда от мен.
— Но не може ли другаде да печелите повече?
— Мога да хвана работа в някой ресторант за седем-осем долара седмично, но тогава и ще харча повече, а и парите, които ще пращам у дома, няма да са достатъчни, щом като аз не съм там. Или мога да намеря работа в дома на някоя друга жена и да работя по четиринайсет часа на ден. Но, Джо, не повече робия търся аз, а нещо красиво… Нещо, което да си е мое! — Изведнъж тя разпери широко ръце, сякаш нещо я задушаваше. — О, искам нещо хубаво и чисто!
Той отново почувствува как тя се разтрепери. Пътят както преди беше неравен и в изблик на съчувствие Хал я обхвана през кръста. В света на охолните човек може да си позволи такива волности и той сметна, че
