по един или два долара, дори и да не беше помирисвал ковачницата.
Кой бизнесмен в света, помисли си Хал, би премислил подобна оферта и би сключил договор при подобни условия! Кой би се наел например да строи язовир, без да е проучил предварително терена или без да определи колко кубически метра бетон трябва да вложи? Кой бакалин би продал нещо на клиента си, който му предлага сам да влезе в магазина и да премери стоката, като междувременно заключи бакалина отвън? Нелепо бе дори да се поставят подобни въпроси, но ето че в този каменовъглен район петнайсет хиляди души работеха точно при такива условия.
Съгласно щатните закони миньорите имаха право да искат контрольор, който да защищава техните интереси при тегленето на въглищата, като плащаха заплатата на контрольора от собствения си джоб. Винаги когато навън започваха да критикуват условията в каменовъглените мини, собствениците на мините победоносно цитираха този закон; човек трябваше да е почерпил на място необходимия опит, за да разбере каква жестока подигравка бе това с миньорите.
В столовата Хал обикновено седеше до един рус шведски колос на име Йохансон, който товареше греди за крепеж по десет часа на ден. Той бе един от онези, които си позволяваха лукса да говорят открито, защото беше млад, имаше яки мускули и нямаше семейство, което да го обвързва. Шведът беше скитник и бродеше от мините към нивята и от нивята към сечищата. Някой заговори с него за контрольорите и цялата маса чу подигравателния му смях. Нека само поиска някой контрольор!
— Искаш да кажеш, че ще го уволнят? — запита Хал.
— Може би — беше отговорът. — А може би ще го накарат да се самоуволни.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще направят живота му тук толкова проклет, че сам ще се махне.
Та и с контрольора нещата стояха така, както и с фишовете с магазините на компанията и с всички положения в закона, които трябваше да закрилят миньора в случаи на злополука. Човек можеше да иска законните си права, но стореше ли това, всичко зависеше от настроението на надзирателя. Той можеше да зачерни живота на някого, докато този някой сам си отиде. Или пък да го обсипе с псувни и да го пръждоса с „Марш надолу по каньона!“. Това обикновено се придружаваше с ритник по задника или с дулото на револвера под носа на миньора.
17
Тези условия правеха от каменовъгления район царство на отчаянието. И все пак имаше хора, които съумяваха някак си да живеят, да създават семейства и да поддържат прилични домове. Ако човек имаше късмет да не го сполита злополука, ако не се женеше много млад или ако нямаше много деца, ако смогнеше да устои на изкушенията на алкохола, към който мнозина бяха тласкани от преумората и монотонния живот, ако, най-вече, знаеше как да се докарва пред надзирателя — такъв човек би могъл да има дом, та дори и да поспести малко пари в компанията.
Един такъв човек беше Джери Минети, който по-късно стана един от най-добрите приятели на Хал. Той беше от Милано и истинското му име беше Джероламо, но в мината то бързо бе „претопено“ на Джери. Той беше около двайсет и пет годишен и — нещо необичайно за италианците — висок на ръст. Двамата се срещнаха един неделен ден (повечето от запознанствата на Хал ставаха в неделя). Току-що станал от сън, измит и преоблечен в нов син работен комбинезон, Джери беше приятна за окото гледка в слънчевия ден. Той крачеше с високо вдигната глава и изправени рамене, като човек, който няма много грижи на този свят.
Но вниманието на Хал бе привлечено не толкова от Джери, колкото от съществото, което го следваше по петите: едно живо копие на Джери в размер четвъртинка, също с току-що измито лице и с нов син комбинезон. Хлапакът също крачеше с вирната глава и изправени рамене — една завладяваща фигурка, която подмиташе пети и полагаше всички усилия да не изостава от баща си. Но тъй като и най-дългите крачки не му помагаха, то често подтичваше, и щом се изравнеше с баща си, отново се мъчеше да върви редом.
Хал вървеше в същата посока и тази гледка го привлече така, както привличаше военната музика: прииска му се и той да метне глава назад, да изпъне рамене и да крачи в такт. Други хора, които виждаха усмивката на лицето му, се извръщаха подир тях и също започваха да се смеят. Но Джери продължаваше да крачи сериозен, без да подозира този цирк зад гърба си.
Те влязоха в една къща. Хал, който нямаше какво друго да прави този ден, освен да се радва на живота, ги зачака да излязат. Те излязоха в същия ред, само че сега мъжът носеше през рамо някакъв чувал, а малкият — някакъв по-лек товар, също метнат през рамо. Хал отново се засмя и когато се изравниха с него, каза:
— Здравейте!
— Здравейте — отвърна Джери и спря. Сетне, като видя усмивката на Хал, той също се засмя. Хал погледна момченцето, разсмя се отново, и то също му се ухили. А Джери, разбрал защо се смее Хал, се ухили още повече и така тримата стояха насред улицата и се смееха без някаква особена причина.
— Бога ми, славен хлапак! — рече Хал.
— И още как! — потвърди Джери и свали чувала от гърба си. Харесаше ли някой детето, Джери винаги намираше време да го изслуша.
— Ваше ли е? — попита Хал.
— И още как! — потвърди отново Джери.
— Здравей, момченце! — рече Хал.
— Здравей и на теб! — рече хлапето. Човек бързо можеше да види, че и то е минало през голямата „топилня“, наречена Америка.
— Как се казваш? — запита Хал.
— Джери.
— А той как се казва? — кимна Хал за мъжа.
— Джери, Големият.
— А в къщи има ли други като теб?
— Още един — отвърна Големият Джери.
— Той не е като мен — рече малкият Джери. — Той е малък.
— А ти голям ли си? — попита Хал.
— Той не може да върви!
— Че и ти не можеш — разсмя се Хал, вдигна го и го метна на раменете си. — Хайде, ще яздим!
Големият Джери вдигна отново чувала и те потеглиха, само че този път Хал беше този, който го следваше по петите, изпънал рамене и подмятайки крака, като се мъчеше да върви в крак. Играта се хареса на малкия Джери, той се кискаше и риташе от удоволствие с набитите си крачета. Големият Джери се оглеждаше и макар че не можеше да разбере какво става, също се забавляваше.
Стигнаха до колибата от три стаи, която беше жилището на двамата Джери. На прага излезе мисис Джери, черноока сицилианка, която изглеждаше твърде млада, за да има дори едно бебе. Последва отново общ смях, след което големият Джери каза:
— Ще влезеш ли?
— С удоволствие — рече Хал.
— Остани за вечеря — добави Джери. — Имаме спагети.
— Охо! — рече Хал. — Добре, оставам и ще платя.
— Ами, дума да не става! — рече Джери. — Никакво плащане!
— Не! Никакво плащане! — извика и мисис Джери и енергично заклати хубавата си глава в знак на отказ.
— Добре — съгласи се бързо Хал, като разбра, че може да ги засегне. — Ще остана, ако сте сигурни, че има достатъчно за всички.
— Разбира се, достатъчно! — рече Джери. — Нали, Рова?
— Разбира се.
— Тогава оставам. Обичаш ли спагети, момченце?
—
