Ето че Хал се сблъскваше с онези трудности, за които Олсън го беше предупредил. Първата от тях беше страхът на Джери. Но Хал знаеше с положителност, че Джери не е страхливец; ако някой презираше Джери, този някой сигурно никога не е бил в положението на Джери.
— Сега не искам нищо друго от вас, освен съвет — каза Хал. — Назовете ми някои от момчетата, които заслужават доверие, и аз ще потърся тяхната помощ, без някой да ви заподозре.
— Ти мой наемател — отбеляза лаконично Джери.
Хал отново изпадна в затруднение.
— Искаш да кажеш, че и това ще ти навлече беда?
— Разбира се! Те знаят, ние говорим. Те знаят, аз говоря социализъм. Уволняват ме като нищо!
— А какво ще кажеш за братовчед ти, надзирателя в шахта №1?
— Той никаква помощ. Може и него уволнят. Кажат, проклет глупак — дал жилище на контрольор!
— Добре. Тогава ще си изляза оттук, преди още да е станало късно. Можете да кажете, че съм размирник и че сами сте ме изгонили.
Опечалени, съпрузите Минети мълчаха и се гледаха. Не им се щеше да загубят наемателя, който беше такъв добър другар, пък плащаше и добри пари. Хал беше не по-малко тъжен, защото харесваше Джери и неговата младолика жена, обикна малкия Джери и дори черноокото бебе, което вдигаше страшен шум и прекъсваше разговорите им.
— Не! — отсече Джери. — Няма бягам! Участвувам и аз!
— Чудесно — рече Хал. — Ще участвуваш, но не сега. Оставаш в мината и помагаш на Олсън, ако ме уволнят. Не бива изведнъж да загубим най-добрите си хора.
Поспориха още малко, приеха предложението на Хал и той видя как малката Роза се отпусна на стола с въздишка на облекчение. Времето за мъченичество беше отсрочено, тя можеше да се порадва още няколко седмици на тристайната си колиба, на мебелите и на хубавите дантелени пердета.
2
Хал се върна в пансиона на Реминицки; тежка саможертва, но тя имаше и добрите си страни, защото му даваше повече възможности за разговори с хората.
Той и Джери направиха списък на онези, на които можеше да се довери тайната. Първото име в този списък беше Майк Сикориа. Да влезе в комисията и да бъде изпратен да преговаря с надзирателя — това за стария Майк би означавало, че ненапразно се е родил на тази земя! Но нямаше да му кажат това до последния момент; страхуваха се, че може да издаде тайната във възбудата си, ако пак го минат с някоя вагонетка въглища.
Близо до Хал работеше млад българин на име Ресмак. Галерията в неговия участък се издигаше стръмно нагоре и той с мъка изтикваше обратно празните вагонетки. Веднъж, когато работеше изнурен и запотен, оттам мина Алек Стоун; с презрението на силния към физическата слабост, той стовари няколко юмрука на българина. Човекът вдигна ръка — никой не можеше да каже дали в самоотбрана или просто да се предпази от следващия удар, но Стоун се нахвърли отгоре му и го зарита надолу по галерията, като сипеше по него гадни псувни. Сега човекът работеше на друго място, откъдето беше извадил вече повече от четирийсет вагонетки скална маса, за което беше получил само три долара. Никой, който бе наблюдавал лицето на българина, когато край него минаваше надзирателят, не се съмняваше, че този миньор ще участвува във всякакъв вид протест.
Джери познаваше още един човек, който току-що беше изписан от болницата след запознанството си с дръжката на револвера на минния шериф. Този мъж беше поляк и за нещастие не знаеше и дума английски; но Олсън се беше свързал с друг поляк, който говореше малко английски и щеше да обясни нещата на своя сънародник. Освен това Джери познаваше и Ровета, на когото можеше напълно да се осланя.
Хал мислеше и за още една личност — за Мери Бърк. Напоследък нарочно я отбягваше; струваше му се, че така е най-добре, но знаеше също, че е жестоко и се чувствуваше неловко. Той отново и отново премисляше случилото се между тях. Как започнаха неприятностите? Дълг на мъжа е в такива случаи да поеме вината върху себе си. Но той не обича да поеме вината и се мъчи да я омаловажи. Трябваше ли Хал да си внуши, че всичко това е станало, защото онази нощ твърде натрапчиво предложи помощта си на Мери по стръмната пътека? Тя всъщност нямаше нужда от подобна помощ и можеше да върви не по-зле от него. Но той наистина беше отишъл по-далеч, подчинявайки се на един истински сантиментален изблик; беше се държал просташки — би трябвало да знае през цялото време, че недоволството на момичето, целият копнеж на изгладнялата й душа щеше да намери отдушник у него — толкова „различен“ от другите, човекът с възможности, който я накара да мисли за стихосбирки!
Внезапно му хрумна разрешение на проблема. Трябваше да заинтересува Мери с друго, да намери безопасен отдушник за нейните чувства. В миньорската комисия не можеше да участвува жена, но тя би могла да бъде добър съветник, а острият й език би могъл да привлече и други в редовете. Подпален от новото си начинание, Хал — както повечето мъже — погледна на него съвсем безпристрастно и така изпадна в нова сантиментална примка. Той не си направи труд да помисли, че евентуалният интерес на Мери към движението за контрольор може да бъде обусловен отчасти от желанието да го вижда по-често; още по-малко пък му минаваше през ума, че и той може би търси предлог да се среща с Мери.
Не, той вече си я представяше в нова роля, занимаваща се с далеч по-въодушевяващи неща от готвенето и бавенето на деца. Неговата „поетична“ фантазия пламна. Той й дава надежда и й сочи пътя, в чийто край тя ще постигне желаната цел. Та не е ли имало жени-водачи във всяко голямо пролетарско движение!
Тръгна към тях и я намери пред вратата на колибата.
— Радвам се да те видя, Джо Смит! — рече тя, погледна го в очите и се засмя.
— И аз се радвам, Мери Бърк.
Той оцени храброто й държане и си помисли, че от нея ще стане „славно момиче“. Но забеляза, че беше по-бледна от последната им среща. Нима повяхва дори и този свеж „ирландски“ цвят на лицето! Стори му се, че е и поотслабнала, синята басмена рокля вече не прилепваше така плътно по тялото й.
Хал се впусна да обяснява:
— Мери, днес ти ми се яви като видение!
— Аз ли, момко? Какво пък ще е това?
Той се разсмя.
— Лицето ти беше чудно красиво, а косата ти блестеше като златна корона. Яздеше снежнобял кон, а на раменете ти имаше белоснежна, мека, бляскава одежда — като Орлеанската дева, или като звезда в предизборно шествие. Ти яздеше начело на една тълпа… Мери, сякаш още чувам музиката в ушите си!
— Не се занасяй, момко, какво значи всичко това?
— Да влезем и ще ти кажа.
Влязоха в празната кухня и седнаха на простите дървени столове. Мери скръсти ръце в скута си като дете, на което са обещали приказка.
— А сега, бързо — рече тя. — Искам да чуя за новата рокля, която ми подаряваш. Омръзна ли ти вече старата ми басмена рокля?
Той се усмихна заедно с нея.
— Това е рокля, която ти ще си изтъчеш сама, Мери, от най-фините нишки на твоя характер смелост, преданост и саможертва.
— Ето че пак заговори в стихове! Но какво искаш да кажеш наистина?
Хал се огледа.
— Има ли някой тук?
— Не.
Все пак той инстинктивно зашепна и довърши шепнешком разказа си. В мината е дошъл организатор от „големия профсъюз“ и се кани да вдигне робите на протест.
Усмивката изчезна от лицето на Мери.
— О, това ли било! — рече тя приглушено. Снежнобелият кон и меката бляскава одежда изчезнаха от очите й. — Тук никога не могат да станат такива неща!
— Защо?
